Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (2)

II

На шестнадесети февруари 1853 година в Константинопол пристигна с парахода-фрегата^[1] „Гръмоносец“ руският извънреден посланик генерал-адютант, адмирал и освен това светлейши княз Александър Сергеевич Меншиков^[2], потомък на известния Петров фаворит.

Меншиков бе един от най-доверените хора на императора. Смятаха го за скъперник, но подобно на Орлов той се ползваше с репутацията на безукорно честен, което при тогавашното рушветчийство и обирничество, проникващо и в най-висшите сфери, бе твърде важно качество. Императорът дълго се колеба кого да изпрати в Константинопол — Орлов^[3] или Меншиков: Като избра последния, Николай Павлович даде на княза преди отпътуването му от Петербург няколко общи наставления. Между другото Николай Павлович обърна внимание на Меншиков, че сериозно го огорчават слуховете за свободомислието на княза.

— Тази клевета я измислиха враговете ми — каза Меншиков. — Не ме обичат, защото на всички казвам истината.

— Помни, Александър Сергеевич, че отиваш да защищаваш православната вяра — му каза императорът на сбогуване.

Параходът „Гръмоносец“, с който пътуваше Меншиков, се приближаваше към Буюк дере^[4], околност, където се намираше летният дворец на руското посолство. „Гръмоносец“ постепенно намали ход. Насреща му излезе параходът „Грозни“, с който пътуваше чиновникът Озеров, временно управляващ руското посолство.

Меншиков стоеше на палубата заедно с вицеадмирал Корнилов^[5], обкръжен от блестяща свита, предимно гвардейски офицери. Князът разговаряше с младите адютанти, повече от които виждаха Константинопол за пръв път, със своя неприятен, леко треперлив глас и им изнасяше цяла лекция за забележителностите на града. Князът се отличаваше с енциклопедическо образование.

Меншиков беше висок старец на твърде преклонна възраст, но още напълно бодър, с прошарени мустаци и гъсти побелели вежди, под които проблясваха умни сини очи. Саркастичната усмивка рядко слизаше от лицето му и князът постоянно иронизираше някого и пускаше различни духовитости. Ермолов^[6] веднъж каза за него, че на Меншиков не му трябва бръснач — достатъчно е да си покаже езика, за да се обръсне.

Двата руски парахода пристигнаха в Топхане, оная част от града, която бе получила названието си от оръдейния завод. Брегът пред зимния дворец на руското посолство бе почернял от хора. Най-отпред на коне се виждаха чиновниците от руското посолство. В пъстрата тълпа, съставена от гърци, арменци, турци и българи, се забелязваха и неколцина конници и дами-амазонки: в тях не беше трудно да се познаят англичаните.

Меншиков слезе на брега и с цялата си свита се отправи към двореца. Неприятно го порази, че нито един от висшите турски сановници не излезе да го посрещне.

— Изглежда турците не знаят най-простите правила на вежливостта — каза князът, обръщайки се към управляващия посолството Озеров^[7]. — Нито един от министрите не удостои с посрещането си посланика на царя-император. На мен не ми е нужна тяхната любезност, но в мое лице те нанасят оскърбление на руското име.

Пристигналият с Озеров първи драгоман на посолството, гъркът Аргирополу, възрази:

— Ваша светлост, турците нямат обичай да посрещат както в Русия с хляб и сол. Тукашното гостоприемство е от друг род. Турчинът най-вече се тревожи да не обезпокои гостенина си. Утре заран без съмнение самият султан ще изпрати при ваша светлост своя церемониалмайстор с поздравления.

— Може би… Но аз изобщо се страхувам, че ще ми се наложи да се карам с тези господа — каза Меншиков. — Аз изучих характера на жителите на Изтока. Колкото повече отстъпки им правиш, толкова по-лошо. Впрочем тук аз всичко ще преправя посвоему. Вие твърде много сте ги разглезили.

Чиновниците слушаха с почтително изопнати лица.

Драгоманът не излъга. На следващия ден султанът изпрати при Меншиков своя церемониалмайстор Киамил бей.

Меншиков, страдащ често от безсъние, прекара лошо нощта, стана рано и не бе в настроение. Когато му доложиха за пристигането на Киамил бей, князът каза:

— Да почака малко, не трябва да ги глезим.

— Освен него, ваша светлост — каза явилият се на доклад адютант, — при вас дойде гръцкият патриарх. Ще заповядате ли първо да приемем него?

Меншиков очевидно размишляваше и не отговори.

— Ще се осмеля да изкажа моето мнение, ваша светлост — каза присъствуващият там Озеров. — На мен ми се струва, че предпочитанието, оказано на патриарха, би могло да има най-благотворно влияние върху умовете на тукашните християни.

— Не, ваше превъзходителство — каза Меншиков, — аз изобщо няма да приема този монах… И без него имам достатъчно работа. Аз и нашите руски монаси не обичам, та камо ли тези, атонските — те в по-голямата си част са интриганти и досадни просяци.

Адютантът излезе.

След няколко дни Меншиков посети великия везир, като съвсем пренебрегна турския министър на външните работи Фауд ефенди. Тогава се случи нещо небивало в Отоманската империя. Фауд ефенди, оскърбен от неуказаното му внимание, подаде ставка. След това Меншиков поиска от великия везир султанът да го приеме в двореца без предварителен доклад. Великият везир заяви, че това противоречи на правилата на етикета. Когато турският чиновник си отиде, Меншиков се обърна към подчинените си и каза:

— Е, господа, виждам, че скоро ще ми се наложи да обяздя упорития кон, наречен султан.

В началото на март Меншиков имаше аудиенция при султана в Чараганския дворец. Руският посланик бе въведен в приемната султанска зала. Султанът седеше на крайчеца на дивана; беше с тъмнолилав кафтан, казашка кройка. Когато Меншиков приближи, султанът стана и по европейски подаде ръка на княза.

След обичайните въпроси за здравето на руския император султанът каза на Меншиков чрез драгомана:

— Зная, че вие, русите, сте горделивци и не обичате да ви правят подаръци. Но въпреки това ще съм щастлив, ако приемете от мен нищожен дар, свидетелствуващ само за радостта, която изпитвам, като ви виждам.

При тези думи церемониалмайсторът поднесе на Меншиков скъпоценни подаръци. Меншиков сухо поблагодари и се обърна към султана с молба да го приема занапред без специален доклад.

Султанът бе малко смутен от поведението на Меншиков, но обеща да изпълни неговото желание.

След това Меншиков направо пристъпи към изявяване исканията на Русия.

— Царят-император — каза той — е крайно недоволен от поведението на слугите на ваше величество, които не изпълняват заповедите на собственото си правителство.

Меншиков поясни, че независимо от повторените обещания на Портата, въпросът за светите места си остава в досегашното положение. Султанът отговори с обичайната азиатска уклончивост. Той поблагодари на Меншиков за това, че чистосърдечието на руския посланик свали пелената от собствените му очи; но същевременно тънко намекна на факта, че по достигнали до него слухове пети корпус под командата на Даненберг^[8] се е приближил до границите на Молдавия, а това, каза султанът, е несъвместимо с чувството на високо уважение, което изпитва към особата на царя.

Меншиков отговори рязко, че на султана невярно са му донесли за движението на руските войски и че Даненберг командува четвърти, а не пети корпус.

Това възражение доста разгневи султана, който се гордееше, че познава войските на чуждите държави не по-зле от своите собствени.

В края на разговора Меншиков направо заяви, че Русия няма да се спре пред никакви мерки, каквито й подскаже необходимостта.

След излизането на Меншиков Великата порта бе обхваната от паника. Незабавно бе свикан съветът на министрите, реши се да изчакат пристигането на английския посланик, лорд Стратфорд^[9], а дотогава по възможност да протакат преговорите.

С пристигането на лорд Стратфорд нещата приеха съвсем друг обрат. Меншиков скоро почувствува могъществото и ловкостта на своя съперник. Князът се сърдеше, заплашваше, след това, виждайки безплодността на своите преговори с Портата, започна да се съветва с лорд Стратфорд и постепенно правеше отстъпки. Най-сетне в началото на април знаменитият въпрос за светите места очевидно достигна до благополучно разрешение.

Княз Меншиков седеше в кабинета си и самодоволно четеше нотата, току-що получена от британския посланик, в която лорд Стратфорд заявяваше, че е убедил френския си колега да се съгласи с всички отстъпки, залегнали в пределите на възможното; лорд Стратфорд пък молеше Меншиков да отстъпи по някои пунктове от уважение към националното самолюбие на французите.

С френския посланик Меншиков беше във враждебни отношения, особено след като се потвърди известието за приближаването на френския флот към Саламин. Лорд Стратфорд през цялото време играеше ролята на миротворец и княз Меншиков на края започна да му вярва.

— Наистина — повтаряше той, — време е тази комедия да свърши… Още повече че сега ние сме господари на положението.

Неочаквано от Петербург се получиха важни телеграми — едната от Неселроде, другата — от императора.

Като прочете телеграмата на императора, Меншиков промени израза на лицето си. До този момент той твърдо вярваше, че действува съгласно волята на негово величество и изведнъж му заявяват, че си губи времето за празни преговори, когато Франция изпраща флота, а коварната Англия ръководи Портата посредством омразния на императора бивш сър Кънинг, когото Николай Павлович на времето не искаше да приеме за посланик в Петербург и когото така и не титулуваше с новополучената титла лорд Стратфорд.

— Съвсем не мога да разбера какво искат от мен в Петербург! — оплака се Меншиков на един от адютантите. — Струва ми се, че действувам достатъчно твърдо. Там, в Петербург, за всичко съдят по брътвежа на чуждите вестници и може би по писмата на недоволните от мен чиновници, имащи при двора лели и братовчедки. Не, това на нищо не прилича! Работиш, трудиш се и — да получиш такава оценка за дейността си!

— Историята ще ви оправдае, ваша светлост — каза лъстивият адютант.

— Не ме е грижа за това, момчето ми. Може да се случи историята да я пишат хора, които ще предпочетат пред нас с тебе Клайнмихел^[10], а току-виж и (князът, независимо от целия си аристократизъм, произнесе такъв израз, че е неудобно да се напечата…) някой като покойния Дибич^[11]. Но аз не се трудя за това. Нека пишат и съдят.

Под влияние на телеграмите от Петербург Меншиков удвои енергията си. Той отдавна се домогваше за нова аудиенция при султана, но султанът, следвайки тайните напътствия на лорд Стратфорд, все отлагаше от ден на ден, като се оправдаваше с траура по случай смъртта на майка си — султанката-валиде.

Най-сетне Меншиков изгуби търпение.

— Трябва да покажа на този упорит кон камшика! — каза той на своите приближени.

На следващия ден Меншиков в буквалния смисъл показа камшик, ако не на султана, то поне на константинополската улична тълпа и турските войници. Султанът, желаейки да посмекчи впечатлението, предизвикано от отлагането на аудиенцията, заповяда да се проведе специално за Меншиков преглед на войската. Донякъде в случая той се ръководеше от мисълта да покаже на руския посланик изрядното състояние на турската армия. Меншиков, вместо да се яви с парадна униформа, пристигна с палто и с камшик в ръка, което предизвика невероятен скандал.