Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (11)

VII

В семейство Минденови напоследък животът течеше скучно и еднообразно. Много познати моряци бяха в морето, пък и изобщо у Минденови започнаха да се събират по-рядко, тъй като на стареца от ден на ден му ставаше все по-зле и по-зле. Той нямаше някаква определена болест, но се чувствуваше напълно отпаднал, без сили. Липсата на апетит го направи необикновен мърморко и капризен, а към всичко това се прибавяше и забравата, и болезнената сънливост — понякога захъркваше по време на обяда или по средата на разговора. Луиза Карловна просто оставаше без сили с него и го усмиряваше само с подвиквания. Само старият му ординарец, останал неизменно верен на „своя генерал“, както той наричаше Минден, умееше да се погажда с него и още любимката му Саша, която, да си признаем, той безпощадно измъчваше със своето мърморене и капризи. Ту ще я накара да му чете на глас неговото немско вестниче и ще се сърди, че има лошо произношение, макар генералът никога да не се признаваше за немец. Ту ще започне да мърмори Саша да му завие краката — старецът постоянно зъзнеше и ругаеше севастополските, както той се изразяваше, изподупчени квартири.

Завръщането на синопските победители в Севастопол малко оживи семейната обстановка на Минденови. Отново започнаха да ги посещават познати, понякога уреждаха малки вечеринки. Лихачов естествено побърза да навести Саша. Когато го видя, тя се зарадва, изчерви се и като му подаде своята изтъняла, отслабнала ръчица, го помоли „по-бързо, по-бързо“ да разкаже своите подвизи и приключения. Лихачов се смути и съвсем не на място заразказва за смъртта на Семьонов, впрочем той малко промени обстоятелствата, като каза, че самият той безстрашно е очаквал избухването на снаряда, уверен, че не му е съдено да умре толкова млад.

— Жалко, че този нещастник загина толкова рано — завърши Лихачов разказа си. — Ако беше някой по-опитен моряк, никога не би загинал от такава дреболия… При нас матросите изхвърлят снарядите като топки… Но не е ли странно наистина, Александра Василиевна (Минден беше преиначил немското си име Вилхелм на Василий), не е ли странно, че именно аз имах предчувствие, че това моряче ще загине… Толкова ми дожаля за него, когато в началото на плаването разказваше за родното си село…

— А вие вярвате ли в предчувствия? — замислено попита Саша.

— Аз съм малко фаталист — важно отговори Лихачов. — Вярвам твърдо, че никой от нас няма да избяга от съдбата си. Представете си например такъв случай: у нас в ескадрата на кораба „Ростислав“ падна граната и избухна в краката на мичман Колоколдев, който наблюдаваше подаването на торбичките със заряда. И какво мислите? Запалиха се завесите на люка, парче снаряд рани един матрос, а на мичмана нищо му няма и отгоре на това получи отличие за проявена разпоредителност при потушаване на пожара. Е, ако това не е съдба, какво е?

Саша слушаше доста разсеяно, очевидно мислеше за друго, и изведнъж попита:

— Е, а как мислите, каква съдба ме очаква мен?

— На вас, за щастие, не ви предстои да участвувате в сражения — каза Лихачов и с известно самодоволство докосна бъдещите си мустаци. — Вие сте съвсем друго нещо! Вашата съдба е като на длан — мирен семеен живот…

— Аз никога няма да изоставя папа — каза Саша, като се изчерви. — Аз искам да посветя всичките си грижи на бедния папа. Когато бях в института, често ми се искаше да се грижа за някого… Моя любима притча бе за самарянина. Ах, вие не можете да си представите колко по-зле е папа през последните дни. Няма да го познаете. Аз не разбирам как Лиза може да се увлича от музиката, както преди. Аз се страхувам да свиря, за да не разстроя папа, макар той често да се сърди, твърдейки, че на никого не иска да бъде в тежест.

Лихачов се стараеше да съчувствува на стареца, но въпреки желанието си не можеше. Този болен старик, който тътрузеше краката си още по-зле от преди, пръскаше слюнки и вечно мърмореше на всички и за всичко, просто му беше противен. Само с появата си той нарушаваше поетичния ореол, обкръжаващ в мислите на Лихачов тази светлокоса девойка.

„Ако животът толкова му е опротивял, защо го разваля и на другите?“ — мислеше Лихачов и въпреки цялата си Любов към Саша тайно желаеше старецът да умре по-скоро. Особено неприятно му беше да гледа с каква нежност и любов се отнася Саша към тази грохнала развалина, как го завива с шала, как му обува плъстените чехли, как загръща халата му и на това отгоре търпеливо и безропотно понася най-обидни и глупави упреци, отговаряйки: „Мило татенце, извинявай, че съм толкова непохватна!“

„Мило татенце! — имитираше я мислено Лихачов. — Аз това татенце бих го затворил в някое старопиталище да си мърмори там на такива стари пръчове като него самия!“

Като всички здрави, силни, пълни с енергия и малко размишляващи за живота юноши, Лихачов изпитваше органично отвращение към немощта и болестта. Него дори неприятно го порази промяната в Саша, която от грижите за баща си и от безсънните нощи беше много отслабнала и да си признаем, погрозняла. Но той я обичаше и му беше ужасно жал за нея; още по-силно намрази стареца като всеки противен болен старец и освен това мъчител и тиранин на неговата Саша. На Лихачов и през ум не му минаваше да се заподозре в жестокост.