Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (27)

X

Нашите войски постепенно се събираха към река Алма.

Още на първи септември в лагера на северната страна се разшетаха, започнаха приготовления: оглеждаха щиковете, раздаваха патрони, сухари, шомполи и парцали за чистене на цевите. Сутринта на втори бе наредено да се излиза от палатките по тревога. Войниците се движеха из лагера с амуниции, готови всяка минута да наденат раниците. Времето беше доста хладно, а по кримски — дори студено. Слънцето грееше ярко. На хоризонта ясно се виждаше неприятелският флот, движещ се към Евпатория. Параходите, повечето неголеми по размер и затова даващи лъжлива представа за силата на неприятелския флот, сновяха край бреговете, като ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от Севастопол. Само веднъж се показа гигантски английски параход, но по израза на войниците — подуши, подуши и си отиде. След пладне се разнесе команда: „Слагай раниците!“ Построиха се пред палатките на ротите, сетне се сформираха в батальони. Чак сега барабанчиците, сякаш само от приличие, забиха тревога.

Войниците на Тарутинския полк особено се интересуваха какво става в Евпатория, тъй като техните другари бяха изпратени там за лечебната кал и именно те съставляваха инвалидната команда — единственият гарнизон на Евпатория. Тарутинци се построиха едни от първите. Пристигна полковият командир генерал Волков и обяви на войниците похода.

Командирите на батальоните наперено седяха на конете си.

Един от тях, доста пълен, никога досега не участвувал в поход, особено се стараеше да ободри батальона си, очевидно с това вдъхваше бодрост и на самия себе си. Той пухтеше и викаше със звучен, леко пресипнал бас: „Внимавайте, момчета! Не дръжте дълго на щика французина. Ръгнал си го в корема и дърпай бързо назад. Него, каторжника, ще го натупаме на бърза ръка!“

Тази фраза стана историческа.

— Помнете, момчета — каза полковият командир генерал Волков, — не хаби напразно патроните! Куршумът е глупак, а щикът — юнак!

Единствен подполковник Горев, командир на втори батальон, седеше намръщен на коня си и не отговаряше на въпросите на другите командири. Но когато тръгнаха на поход, той сърдито проговори: „Не се хвали, щом тръгваш на бой!…“

Тарутинци бавно се придвижваха към река Кача. Пътят вървеше по хълмиста местност, почти цялата покрита със зеленеещи се градини и лозя. Тук-там се белееха красивите къщички на стопаните на чифлиците. Даже мръсните татарски сакли, потънали в зеленина, изглеждаха уютни и приветливи. Щом наближи към Кача, полкът излезе на по-равнинна местност. Батальоните с дясно рамо напред ги подведоха към някаква помешчическа къща. Заповядаха им да спрат за почивка. В подножието на хълма войниците се разположиха на групи. Взеха да приготовляват първата лагерна вечеря.

Няколко офицери, в това число и подполковник Горев, се изкачиха на хълма да огледат местността. Беше още светло. От върха се откриваше морето и се виждаше как постепенно неприятелските кораби се увеличаваха. Някои офицери разговаряха помежду си, други гледаха мълчаливо.

— Слушай, Иванов — каза млад поручик на още по-млад подпрапоршчик, — нали си поет. Нима не те вдъхновява тази гледка на вражеския флот? Хайде съчини по тоя случай нещо от рода на твоя „Глас на русина“. Как беше: „От морето в мрачна нощ…“ Забравих, ей богу! Хайде кажи го, гълъбче.

Подпрапоршчик Иванов Втори, известен млад поет, публикувал свои творби дори в „Северная пчела“, застана в малко афектирана поза и задекламира пред насъбралата се около него група млади офицери.

От морето в мрачна нощ

до Понтийски брегове

страшно бляскат и шумят

милиони щикове.

 

Океана подчинили,

бродят кораби-ята.

И на изгрева зората

никога не гасне в нея.

— Къде е това „в нея“? — попита млад скептик от подпрапоршчиците.

— Какво, наистина ли не разбирате? — сърдито се обади поручикът, поклонник на талантливия Иванов Втори. — Много ясно, че става дума за Русия… Само пречите на другите да слушат.

Иванов продължи:

Да вървим! И нека бог

да ни пази и закриля!

А светът със таен страх

да се чуди и примира.

Офицерите развълнувано слушаха последните думи.

— Браво, Иванов — каза някой. — Кога да е, ще сложи Лермонтов в джоба си.

— Е, чак пък Лермонтов — промърмори скептично подпрапоршчикът, който тайно завиждаше на талантливия Иванов Втори.

Войниците привършиха вечерята.

Тук-там се чуваха песни, но не ония вихрени, които пеят, когато войниците вървят с унтерофицерите и ротния командир, а тъжни селски песни. Други войници, събрани на групички, разговаряха помежду си.

Едно войниче, седнало до лагерния огън, питаше друго:

— Кажи, братле, как мислиш, ще се върнем ли в Русия?

— Един бог знае… Може да се върнем, а може и тук да останем.

— Дай ми малко тютюнец. Страшно ми се пуши.

— На, вземи. Само гледай утре да ми го върнеш.

— Ти пък! Да не би да не ти го върна? Гледай го скръндзата! — добави молителят вместо благодарност.

Войникът започна да удря с огнивото, вадейки огън за лулата.

— Манерката ти е отвързана; я иди и загреби вода — казваше стар войник на един млад. — По време на похода все молеше да пиеш, а дойде и се разлегна…

— Ще ида, чиченце. Вие какво все стоите, ами не легнете?

— Да не би да не знаеш? Така е по-добре, краката няма да се уморят, а току-виж после по пътя ги домързи. Старчески ми ти работи, от моите цървули руските пътища бая са си изпатили.

— Габадулич има вода. Ей, Габадулич, дай насам водичката.

Войниците наричаха Габадулич своя другар-татарин. Истинското му име беше Абдула. Той подаде водата.

— А ти, чичо Сидорич?

— Нека да изчакам два часа, пък тогаз ще пия.

— Защо?

— После е лошо. С една глътка няма да се напиеш и току всичко ще иде в краката.

— Как така в краката, чиче? — попитаха наведнъж неколцина.

— Ами така, братлета. Ето да вземем напоения кон. Защо краката му са криви? Яхай коня, пък после му дай да се напие — водата веднага слиза в краката и те се огъват. Така и войникът. Върви, върви, ожаднее, каишите го стягат, и току-глеж — сръбне, тогаз го пиши отписан — и краката го заболят, и на гърдите му е тежко. Такива ми ти работи, братлета.

— А в сражението как е, чиче, не ти ли се иска да пиеш?

— В сражение, братлета, да не ви лъжа, не съм участвувал; ей вече съм на шейсет години, а повечето съм отъпквал пътечки и по друмищата съм стърчал. Но макар и да не съм участвувал, мисля, че там няма да ни е до пиене. Там знай и помни клетвата и толкоз.

— А там май е страшно, чичко?

— Веднъж се мре, братлета, кога и да е, все ще се мре.

Изсвириха вечерна заря. Стъмни се. Запалиха огньове.

Няколко войници още тропаха с манерките; някой подрънкваше на балалайка, повечето войници вече лежаха край пирамидите с пушки, завили се през глава със сивите си шинели. Малко по-късно си легнаха и офицерите. Всички, включително и висшите началници, бяха в сиви войнишки шинели, почти сливащи се с цвета на земята.

Настана нощ, звездите ярко блестяха, почти без да мигат на тъмното южно небе. Млечният път рязко се очертаваше по средата на небесния свод. Нощният хлад се чувствуваше осезателно. Войниците все по-плътно се загръщаха в шинелите. Настъпи тишина, рядко нарушавана от нечий вик, от пръхтенето на конете и отдалечения лай на кучетата в опустелите помешнически имения и татарските аули.

Настъпи утрото. Засвириха заря. Войниците пъргаво скочиха. Понесоха към огньовете канчета и лъжици — в ротните котли се вареше ранният лагерен обед.

В осем часа батальоните на тарутинци тръгнаха към аул Бурлюк.

Неочаквано откъм Евпатория се чу ясно канонада.

— Водят ни направо в боя — тихо каза подпрапоршчик Иванов Втори, изразявайки с това тайната мисъл, прокраднала се почти у всички войници. Сърцата на мнозина затупкаха по-ускорено.

Скоро обаче им заповядаха да спрат в една висока местност на разстояние по-малко от две версти от река Алма. Оттук морето се виждаше като на длан. Близо до Евпатория се извисяваше гъста гора от мачти — това бе неприятелският флот. Пред себе си тарутинци видяха фар. Привечер ги преместиха на края на възвишението и ги обърнаха с лице към аула Бурлюк. Зад аула, по посока на Евпатория, се простираше открита местност, тук-там осеяна с купи сено и камари слама.