Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (53)

XXXVI

Същия ден от сутринта на входа на красивата, но неголяма сграда, наричана Екатеринински дворец, където живееше княз Меншиков, постоянно се появяваха ту моряци, ту казаци, идващи от аванпостовете. Заранта князът заръча на Панаев да отиде в болницата и да види Жолобов и Сколков, пострадали в алминската битка.

Панаев не беше страхливец, но като влезе в палатата, където лежеше Жолобов, почувствува, че краката му се подкосяват и студена пот изби по цялото му тяло. Освен Жолобов тук имаше още неколцина ранени офицери. Жолобов лежеше под одеялото, ампутираните му крака не се виждаха и той, общо взето, изглеждаше добре, само лицето му беше необикновено бледо.

Той се усмихна и слабо протегна ръка на Панаев.

— Е, как сте, как се чувствувате? — попита Панаев, не знаейки какво да каже.

— Добре… Доста, сносно… Глупава шега, на моите години да останеш без крака! Но божа работа! Ето какво, драги Панаев, потърсете, моля ви, сред моите вещи картите и книгите на княза. Винаги съм бил акуратен и не бих искал от книгите на княза нещо да се загуби. Тук при мен има две или три, но някак не ми се чете… Настроението ми е ужасно, особено се дразня, когато чувам виковете и стоновете на другите… Сякаш отново ми правят операция… А моята рана уж заздравява. Виж Сколков остана без ръка, струва ми се това е още по-лошо, не помня, май че дясната.

— Аз ей сега ще отида при него — каза Панаев. — Негова светлост ме помоли да разуча всичко подробно. Той самият искаше да дойде, но има страшно много работа, нито минута покой, а пък и този Киряков, както обикновено, му причинява неприятности… Книгите на княза ще намеря и ще му ги доставя в пълна изправност.

— Моля ви се, драги. Идете при Сколков, мисля, че той също с нетърпение очаква някой да го посети… Отново започва да ми пари… Проклета рана! Фелдшер! Но къде се дянаха, дявол да ги вземе!

Панаев извика фелдшера, изруга го за мудността, сбогува се с Жолобов и като намери един от лекарите, попита го дали скоро ще се оправи Жолобов?

— Появиха се признаци на гангрена, навярно ще умре — каза лекарят, свивайки рамене.

Панаев се запъти към Сколков. Той изглеждаше съвсем добре и дори се шегуваше и се наричаше руския лорд Ръглан, понеже като него бил без една ръка.

Видът на раната, тежкият мирис на кръв и бълнуването на ранените — всичко това направи такова впечатление на Панаев, че той, щом излезе от болницата на чист въздух, се почувствува като в рая.

Когато се върна в двореца, на вратите Панаев се срещна с излизащия отвътре Нахимов, който добродушно му се усмихна и пръв го поздрави. Нахимов минута преди това беше при княза, който го беше повикал, за да му възложи отбраната на южната част на града. Северната князът бе възложил на Корнилов.

— Не мога-с — каза Нахимов, като изслуша княза. — Както ви е угодно, но не мога-с. Аз в пехотата още не съм служил.

Княз Меншиков бе неприятно изненадан от тези думи. Той бе чул, че Нахимов не е подкрепил предложението на Корнилов да излязат в морето, но помисли, че Нахимов вероятно се е изплашил от мисълта за потапянето на корабите и затова е изменил становището си.

— Какво означават вашите думи, Павел Степанович? Нима вие споделяте мнението на Корнилов, който само от упорство никога не се съгласява с мен? — попита Меншиков.

— Не, не мога-с. Готов съм да служа на сушата, макар наравно с обикновените матроси, но да бъда генерал на сушата не се наемам. Аз по пехотната част, да си кажа истината, абсолютно нищо не разбирам… Като редови мога да служа.

— Павел Степанович, тези думи аз не приемам като сериозен отказ — каза Меншиков. — Надявам се, че вие ще изпълните възложеното ви поръчение.

— Както ви е угодно-с… — повтори Нахимов, но Меншиков решително заяви, че не иска да слуша никакви възражения.

По такъв начин Нахимов волю-неволю бе принуден да поеме командуването на гарнизона в южната част на града.

Настъпи утрото на 11 септември.

Осъдените на смърт кораби и фрегати стояха на местата си с отвързани платна. Независимо от ранния час, по двата бряга на; пристанището се бяха събрали внушителни тълпи зрители. Още от вечерта екипажите на корабите слязоха на брега. На северния и на графския кей имаше много жени, търговки и матроски съпруги; жените на моряците плачеха и нареждаха като на погребение. На графския кей имаше също няколко дами и госпожици с ярки шапки и наметки. Леля под ръка с граф Татишчев стоеше в предните редици на тълпата. В друго време зрелището би погълнало вниманието й, но сега тя бе заета главно с мисълта, че нейната днешна разходка с графа е до известна степен предизвикателство по отношение на много севастополски дами и госпожици, хвърлили око на богатия, млад и красив граф.

„Нека да ни гледат и да ни завиждат“ — мислеше Леля и тайно тържествуваше, без ни най-малко да се замисля за това, че тази сутрешна разходка с графа по главната улица на Севастопол може да навреди на нейната репутация.

Но ето че на палубите на корабите се засуетиха матросите, разтичаха се корабните дърводелци с брадви и триони. Започнаха да прерязват мачтите, да чупят отворите в подводните части на корабите. Мрачно гледаха това зрелище стоящите на брега и на палубите на другите кораби матроси.

Но ето че един от корабите се поклати и доста бързо потъна във водата, разпенвайки шумно вълните и оставяйки на повърхността на водата отломъци от мачтата. След него втори, трети…

Скоро четирите кораба и едната фрегата изчезнаха в морската бездна. Към осем часа сутринта потъна още една фрегата; но корабът „Три светители“ все още се крепеше. Водата се лееше на потоци от отворите, а той все стоеше на мястото си. Повече от три часа се мъчиха с него — всичко напразно.

В тълпата се чу глух ропот.

— Поне един да бяха оставили! На него му се иска да живее, момчета.

— Чудотворната икона са забравили! Ако вземат иконата, тутакси ще иде на дъното! — разсъждаваха матросите.

— Бойна смърт иска! — казваха офицерите.

Един матрос изяви желание да извади чудотворната икона, която в бързината наистина бяха забравили. Каютата, където се помещаваше църквата, вече беше пълна с вода, но матросът все пак достигна иконата. По това време корабът започна да потъва, но твърде бавно, тъй че от брега едва се забелязваше. На края заповядаха корабът да се потопи със снаряди. Тази задача се падна на командира на „Гръмоносец“.

— Нещастният кораб! — говореха в публиката, съчувствувайки на тази грамада като на живо същество. Мнозина плачеха.

От парахода се разнесе изстрел, втори, трети. Гюлетата, изстреляни на разстояние по-малко от картечен изстрел, направиха в подводната част на кораба страшни опустошения. Най-после към един часа по пладне корабът „Три светители“ се поклати, вълните се разгърнаха, разпениха се и го покриха. По водата плаваха само черни трески.

Моряците — офицери и матроси — мълчаливо наблюдаваха последната агония на издръжливия кораб.

Корнилов събра на своя кораб флагманите и капитаните и се обърна към тях с реч, в която сравняваше гибелта на част от флота с пожара на Москва. Мнозина бяха трогнати и почувствуваха прилив на енергия. Корнилов не беше кой знае какъв оратор, но умееше да говори разпалено и убедено дори тогава, когато самият той беше близко до пълен упадък на духа. Ободрявайки другите, той чувствуваше, че и самият става по-бодър.

Тълпата от любопитни лека-полека взе да се разотива. Но до късна нощ можеше да се види на графския кей старият матрос Прокофич от кораба „Три светители“. Старецът седеше неподвижно, вперил поглед в онова място в залива, където под вълните се скри неговият роден кораб. Сълзите една подир друга се стичаха по набръчканото му загоряло лице. Другарите му го викаха, към него се приближи дори някакъв офицер и го повика по име, но старецът не се помръдваше от мястото си и седеше с наведена глава. Когато съвсем се стъмни, минувачите, сновящи по кея ясно чуваха нечии сдържани ридания. Старецът плачеше като дете.