Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Осажденный Севастополь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
hammster (2021)

Издание:

Автор: Михаил Филипов

Заглавие: Обсадата на Севастопол

Преводач: Виолета Манчева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 10.I.1981 г.

Редактор: Димитър Христов

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Художник: Стефан Груев

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3136

История

  1. — Добавяне

IX

Ординарецът на Меншиков Стеценко последва съвета на княза, който тогава още не знаеше, че неприятелят окончателно е преминал в Балаклавската долина и се отправи за Севастопол през нощта пеша с водача татарин, спазвайки всички предохранителни мерки.

Стеценко мина по същото място, където авангардът на лорд Ръглан нападна нашия обоз, мястото си личеше по останките на изпочупените коли. Водачът се побоя да върви по прекия път и поведе Стеценко из дълбоките горски дерета. Приближиха към долината на Черна.

— Там е лагерът на французите — каза татаринът и посочи с ръка в тъмнината, но Стеценко не видя абсолютно нищо, колкото и да напрягаше зрението си.

Приближиха реката. Мостът бе разрушен и се наложи да се промъкват по гредите.

Вече се развиделяваше, когато Стеценко и татаринът се изкачиха по инженерния път. От планината се спускаха няколко конници. Те изведнъж се спряха. На Стеценко му прималя.

„Ама че дяволска работа! — помисли си той. — Нима това е неприятелят?“

В тоя момент видя казашката пика.

„Слава богу, Севастопол още не е превзет!“ — помисли си Стеценко и ускори крачка.

— Обезянинов[1], това ти ли си? — извика той, като позна един приятел-лейтенант, който заедно с казака яздеше насам да види не идва ли неприятелят.

Обезянинов нареди на казака да слезе от коня и Стеценко пришпори заедно с него към Малахов курган. Тук под наблюдението на контраадмирал Истомин и инженер Ползиков[2] се издигаха укрепления. През тези дни Малахов курган стана неузнаваем.

Като видя Стеценко, Истомин чак плесна с ръце.

— Ами кажете най-сетне, лейтенанте, къде пропадна главнокомандуващият? — попита той. — Какво прави там? Къде е? Какво значи всичко това?

— Ваше превъзходителство, негова светлост е близо. Князът ми нареди да разбера какво се прави в Севастопол и да се обърне особено внимание на укреплението на Доковия овраг.

— Виждате, че ние тук не стоим със скръстени ръце. Кажете все пак къде е князът и кога именно той ще се върне?

— Армията след два-три дни ще се покаже пред погледа — каза Стеценко, тъй като все трябваше да каже нещо. — А освен това, ваше превъзходителство, ако се съди по направеното, което виждам на бастионите, то Севастопол няма защо да се страхува, дори армията да я няма.

Но на Истомин не му беше до комплименти.

— Добре ви е да говорите — каза той. — Идете незабавно при адмирал Корнилов и моля ви, съобщете му подробно за армията. Тук всички ние не знаем какво да мислим.

Стеценко отиде при Корнилов, който, след като го изслуша подробно и разбра, че към Меншиков се е присъединил Хомутов[3] с 10-хиляден отряд и че тези дни ще пристигне цялата 12 пехотна дивизия и чак тогава князът възнамерява да атакува враговете, каза:

— Вие виждате, че ние тук не униваме, укрепваме се, както умеем и както ни позволяват средствата. Учудвам се защо князът не е потеглил насам веднага след пристигането на отряда на генерал Хомутов. Моля ви сега да дойдете с мен на отбранителната линия: длъжен съм да ви покажа на моя гарнизон в потвърждение на това, че армията и князът не са избягали. След това заповядайте при мен да обядвате.

Като взе Стеценко със себе си, Корнилов тръгна по бастионите и измина на кон цялата линия, предавайки на главните началници вести от армията.

След тази обиколка Стеценко се почувствува съвсем смазан от умора и се отби при своя познат моряка Викорст, който живееше в северната част на града. Той не завари стопанина у дома му, но заповяда на ординареца да му свали ботушите, най-спокойно се изтегна на леглото и заспа като праведник. Като поспа няколко часа, Стеценко бе разбуден от силно чукане по вратата.

— Кой е? — попита той.

— Ставайте, ваше благородие — каза ординарецът, — търсят ви.

Ординарецът беше млад, доста муден и неоправен. Той дори не знаеше фамилията на Стеценко и не се досети да го попита кой е.

Стеценко се облече набързо и отвори вратата. Влезе един господин, в когото Стеценко тутакси позна севастополския полицейски началник. Полицейският началник обаче не познаваше Стеценко по физиономия.

— Имам чест да се представя: тукашният полицейски началник — с официален тон произнесе влезлият и седна на стола. — Позволете да ви помоля за паспорта…

— Паспорт ли? Та аз съм ординарецът на главнокомандуващия — без да разбира нещо, отговори Стеценко.

— Как ординарец?… Та аз какво, да не би да съм сляп, така ли?! — възкликна на свой ред полицейският началник. — Ама вие истината ли казвате, милостиви господине? Вие русин ли сте или поляк?

— Учудвам се на въпроса ви! Да, ето го, слава богу, Викорст. Избави ме, драги. Не знам за кого ме взема господин полицейският.

— Какво? Какво има? — попита влезлият Викорст, като се прегърна с другаря си и подаде ръка на полицейския, когото познаваше лично. — Представям ви го: лейтенант Стеценко, ординарец на светлейшия.

Полицейският съвсем се сконфузи.

— Простете, за бога! Представете си какво недоразумение! При мен дотича вашият ординарец и заяви, че някакъв непознат нему офицер се явил във вашата квартира и се разположил като у дома си. Между другото в града се носи слух, че при нас се е промъкнал някакъв преоблечен поляк, неприятелски шпионин… И аз си въобразих! Понякога човек го връхлита подобно умопомрачение…

— Та вие, значи, ме взехте за френски шпионин! — каза Стеценко и се засмя. — Благодаря, не очаквах! Е, господин полицейски, сега едно от двете: или за ваша сметка ще се почерпим, или аз ви извиквам на дуел за оскърбление.

— Аз, разбира се, предпочитам първото, тъй като за дуел съм твърде стар, а иначе на времето и ние се биехме… Хе-хе-хе!

— Не, господа, както искате, но аз съм домакин и цялата история стана заради глупостта на моя дръвник, затова почерпката е за моя сметка…

— Ако искате да разделим греха — настояваше полицейският. — Само че ако е почерпка, знаете ли, нека да е истински пунш, не така, както пие сега младежта, а по старинно му.

— Така да бъде. Ей ти, муцуно! — повика Викорст своя ординарец. — Би трябвало да те натупам за излишното усърдие! А знаете ли — каза той, когато ординарецът отиде за напитки — сред народа цари ужасно тревожно настроение. Днес на пазара претрепаха един татарин, вземайки го за шпионин.

Недоразумението бе загладено с пунш, приготвен от самия полицейски по всички правила на изкуството.

През нощта Стеценко тръгна обратно за главната квартира, като намери на пазара нов водач.

Бележки

[1] Обезянинов, Андрей Петрович — лейтенант. През 1854–1855 г. офицер за поръчения при В. И. Истомин на Малахов курган.

[2] Ползиков, Владимир Петрович — генерал-майор, талантлив руски инженер. През 1854–1855 г. полковник, командир на 6-ти сапьорен батальон; строител на укрепленията на Малахов курган и северната окрайнина на Севастопол; началник-щаб на 4-то отделение на отбранителната линия.

[3] Хомутов, П. Ф. — генерал, командир на корпус, отбраняващ северната и източната част на Крим.