Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (23)

VI

Настъпи 1 септември 1854 година.

От площадката на библиотеката както винаги наблюдаваха с телескопа офицери, предимно от адмиралския кораб „Великият княз Константин“. Корнилов всеки момент очакваше неприятеля и заповяда да се възобнови крайцеруването, но при условие параходите да извършват рекогносцировка, без да се отдалечават на значително разстояние. В армията едва ли не всеки ден вдигаха тревога. Княз Меншиков, както и преди упорито твърдеше, че вече е късно и десант няма да има.

Дежурен на телескопа сигнален офицер този ден бе Евгений Лесли^[1], един от най-добрите моряци на Черноморския флот.

— Василиев — изведнъж каза той на матроса сигналист, — подай по-скоро сигнал: неприятелският флот се показа пред погледа на Севастопол.

В същото време княз Меншиков спеше в стаята си в Екатерининския дворец; събуди го камериерът, който му доложи, че е пристигнал някакъв грък, уверяващ, че има да каже на княза нещо важно.

Князът нареди да приемат гърка, който се оказа шкипер на търговски кораб. Шкиперът обясни на развален руски език, че вчера покрай нос Тарханкут са минали повече от седемдесет неприятелски кораба с очевидно намерение да дебаркират войски някъде край Евпатория.

Междувременно Корнилов, щом получи сигнала от библиотеката, реши да отиде там, но преди да тръгне, извика при себе си един от своите офицери, лейтенант Стеценко^[2].

Стеценко бе от хората, които не обичаха твърде Корнилов заради строгостта и взискателността му в службата. На Стеценко бе възложено да отговаря за юнкерите от всички кораби на флота — деликатно задължение, тъй като много от юнкерите, особено от средата на златната младеж, графски и княжески синчета, бяха твърде неспокоен народ, обичащ и да си пийне, и да безчинствува в някой ресторант или зад Театралния площад, в едно от увеселителните заведения на Севастопол. Освен това на Стеценко му се искаше по-скоро да направи кариера, а при Корнилов това се постигаше само с усърдие, а не с връзките, даващи на лейтенанта достъп до княз Меншиков.

Затова пък Меншиков протежираше лейтенанта.

Като извика Стеценко, Корнилов му каза, че по желание на княза го причислява към своя щаб и добави, че го смята за опитен офицер, съдейки по предишната му кавказка служба, и ще го използва за различни поръчения.

— Но все пак не изоставяйте вашите питомци — добави Корнилов. — Моля ви да обядвате у дома и да се пренесете при мен в квартирата.

Междувременно Меншиков вече бързаше към библиотеката, където се срещна с Корнилов.

— Не ви ли казвах още през зимата, че неприятелят ще дебаркира в Крим! — каза той, като видя вицеадмирала.

— Как, ваша светлост? Къде? Какво дебаркиране?

— Получих най-достоверни сведения, че неприятелят се готви да дебаркира край Евпатория — каза Меншиков, гледайки намръщено Корнилов.

Корнилов бе поразен от тази новина. Появата на неприятелски флот, по-многоброен от обикновеното, го наведе на мисълта, че съюзниците имат намерение да атакуват Севастопол откъм морето — и изведнъж му говорят за дебаркиране край Евпатория!

Корнилов побледня и горещо възрази:

— Ваша светлост! Та там има шейсет хиляди четвърти^[3] пшеница!

— Знаех аз тайната им цел! — викна Меншиков, съвсем забравил или пък без да знае нещо за тази пшеница.

— Сега единственият начин да им попречим да дебаркират, е да ги нападнем — каза Корнилов.

— Ще помисля за това.

— Виждате ли, ваша светлост, какъв гъст пушек — каза Корнилов, загледан в далечината. — Жалко, той пречи да се преброят корабите.

Известно време всички намиращи се на площадката мълчаха, ограничавайки се с това, че слушаха съобщенията на наблюдаващия с телескопа офицер. Скоро можеше да се види и с просто око, че към Севастопол се приближава сякаш цял фабричен град с множество комини.

Корнилов възложи на един от ординарците на княза, младия мичман Ухтомски, да повика Стеценко, когото князът реши да изпрати на разузнаване по сушата.

При вида на неприятелския флот на княза му хрумна мисълта: „Ами какво ще стане, ако съюзниците дебаркират армия и отрежат Севастопол от връзка с вътрешността на Русия не само по море, но и по суша?“

Когато Стеценко дойде на площадката на библиотеката, завари там Корнилов, Меншиков, неговите адютанти и ординарци и много други хора. Меншиков заповяда на Стеценко да вземе от Кронентал казаци, колкото са му нужни, и да препускат до Евпатория; за резултатите от рекогносцировката да съобщава със записки в пликове с надпис: „По заповед на главнокомандуващия“. Тези пликове се предаваха незабавно по летящата поща, организирана от казаците.

— Там, в Евпатория — добави князът, — предайте на войсковия началник на инвалидната команда да се оттегли не към Симферопол, а към Перекоп.

Меншиков побърза да отиде в двореца и незабавно нареди да се напише разпореждане: да се съсредоточат всички войски в района на река Алма^[4], в батареите, да се извърши проверка на хората, да не се изпращат хора на пристанищните работи и да се готвят за военни действия.

Корнилов и Нахимов на свой ред заповядаха на всички кораби да се подготвят за поход, макар противният вятър да им отнемаше всякаква надежда да излязат в морето. Цял ден телеграфите от Лукула и от Евпатория известяваха за постепенно увеличаване броя на неприятелските съдове.

Към шест часа вечерта те наброяваха повече от стотина. Вечерта настъпи пълно безветрие.

В същия този ден още сутринта гръцки шкипери уведомиха „коменданта“ на Евпатория майор Бродски, че към пристанището се приближава огромен неприятелски флот за десант. Височайшата особа, пребиваваща в града, избяга незабавно с жандарма, съпроводена от воя и плача на жителите^[5].

Майорът също се обърка. Той тутакси изпрати до Меншиков куриер и като не знаеше как да постъпи при подобни обстоятелства, покани на съвещание полицейския началник, съдията, доктора, началника на пощата, интенданта и кмета, т.е. всички официални лица, неизбягали с особата. Настаниха се на терасата, у съдията се намери дори добър далекоглед, получен в знак на „благодарност“ от един местен помешчик.

Майорът в пълна военна униформа откри заседанието и каза:

— Господа, днес ви поканих по особено важна работа.

— Знаем, знаем, драги, по-добре карай без предисловия — прекъсна го съдията.

— По-по-ппп-о добррре направо по същество — каза началникът на пощата, който силно заекваше и произнасяше думите с такива гримаси, че ако го зърнеше новородено бебе, можеше да получи, според думите на съдията, гърчове.

— Та така, господа, на всички ви е известно, че неприятелят се е приближил тук със силен флот. Моята работа е проста: имам инструкция, в случай че приближи враг, превъзхождащ по сили нашия гарнизон…

Интендантът се разсмя с цяло гърло:

— Ама че ме разсмя! Брей, какъв шегаджия! Превъзхождащ по сили! Да не би да мислите да дадете генерално сражение?

Но никой не го подкрепи. Съдията го изгледа сърдито, а полицейският началник промърмори:

— На тебе всичко ти е до смях! Ти, комай, и от французина ще се изхитриш да вземеш рушвет!

Интендантът се сконфузи и от този момент до края на съвещанието съвсем се спотаи.

— И така, господа, аз със своята команда незабавно се изтеглям в Симферопол. Вече стягаме багажа. Жена ми е съвсем готова.

— За бога, вввие поне и моите сссандъци вземете сссъс себе си — каза началникът на пощата. — Сссамо служебни пари ще се насссъберат дванадесет хиляди, пък и частни сссуми има.

— Вие, Пьотър Алексеевич, за частната кореспонденция не се тревожете чак толкова — да приберем държавното имущество — каза съдията. — Ох, господи! Откъде това наказание!

Полицейският началник, хусар от запаса, който дъхтеше на спирт, поглаждаше юнашките си мустаци и гледаше кмета с такъв вид, сякаш се канеше да го изяде. Кметът, дебел търговец с дълъг син кафтан от сукно, седеше на крайчеца на стола и постоянно бършеше потното си лице с една червена кърпа.

— Е, а как ще е, господа, относно карантината? — попита, майорът. Този въпрос го тревожеше най-много, тъй като не знаеше точно значението на изпълняваната длъжност и страшно се боеше от отговорност.

— Вижте какво! Вие си вървете с вашата инвалидна команда, а аз, дявол да го вземе, оставам — героично произнесе полицейският и удари с юмрук по масата. — Да не съм хусар по клетва, ако се изплаша от французина! Малко ги бихме ние през дванадесета година!

— Щом е така и аз оставам — решително каза комендантът. — Жената и децата ще изпратя с пощенската кола, вие само ни дайте по-добри кончета, Пьотър Алексеевич, а пък аз ще ви дам хора всичко да опаковат и конвой ще ви дам за служебните сандъци.

— Радвам се да уссслужа… — каза началникът на пощата.

— А ние какво ще правим, бащици родни — каза кметът, като стана и се поклони на двете страни. — Та това, примерно казано, е същинско разорение… Аз имам, смятай го, две хиляди четвърти само пшеница, да не броим останалото.

— А ти на армията да беше дарил твоето стопанство! — злорадо каза полицейският. — Щом можете да търгувате, ще можете и да се разплащате! На мен не иска да ми продадеш овеса по сгодна цена, ха сега нахрани френските кончета!

Съдията, който дълго време гледа с далекогледа, изведнъж извика:

— Е, господа, докато ние тук кроим и мъдруваме, тези нещастници идват насам с пълна пара. Ето вижте! — той предаде далекогледа на коменданта. Наистина на хоризонта вече се показа фрегатата „Трибун“, а след четвърт час можеха да се забележат множество черни точки, които скоро се оказаха кълба дим от неприятелските параходи.

В града, където от ранна утрин очакваха неприятеля, настана суматоха като по време на пожар, още повече защото жителите мислеха, че идват турци. Всички, кой както можеше, се стягаха, пазаряха се и се ругаеха с каруцарите-татари, викаха, суетяха се и когато неприятелският флот приближи до пристанището, почти целият чиновнически свят на Евпатория вече привършваше със стягането на покъщнината си. Много жени горчиво плачеха, изплашените деца пищяха и хленчеха — с една дума беше истинско стълпотворение.

Беше около пладне, когато, витловият кораб, фрегатата „Трибун“, хвърли котва, обърнал борд към града и насочил натам дулата на тридесет и шестте си оръдия, без да има възможност да се доближи до брега поради плитчините. Към фрегатата доплава руска зелена карантинна лодка и като извърши проверка, се върна назад. На известно разстояние се виждаха несметен брой мачти и параходни комини. Скоро към брега се доближи неприятелска лодка с парламентьорски флаг, в която между другото се намираше френският полковник Трошю и английският — Стил. На брега ги посрещна комендантът, полицейският началник, кметът и неколцина търговци — караими, татари и руси.

Полковник Трошю наперено се приближи до коменданта, докосна за миг козирката си с ръка и помоли крачещия до него преводач, оправящ се горе-долу с руския, да каже на „губернатора“, за какъвто сметна майора, че съюзниците искат града да се предаде и ако искането им бъде изпълнено, ще предоставят на „гарнизона“ правото безпрепятствено да се изтегли.

— Разбирам всичко — каза майорът — но пермете… мосю… Дявол да го вземе, в миналото умеех да парле франсе, но сега съвсем съм забравил… Но както и да е, разрешете ми да узная с кого имам чест да говоря?

Полковник Трошю се представи и каза чрез преводача, че е изпратен от самия главнокомандуващ маршал Сент-Арно^[6].

— В такъв случай, господине, покажете ми полученото от вас предписание от вашето началство.

Трошю започна да губи търпение и помоли майора чрез преводача по-скоро да вземе документа, в който се определяха условията на предаването, но майорът не го пое в ръцете си.

— Не, извинявайте, ама… пермете… Ние имаме карантинни правила. Първо трябва да опушим документа и чак тогава ще го приема от вас, може пък да имате чума, един бог знае…

Преводачът предаде думите му на Трошю; той се усмихна и на свой ред му нареди устно да предаде съдържанието на документа, който гласеше, че съюзниците имат намерение да дебаркират в Евпатория не по-късно от един час и молят жителите да не се тревожат, тъй като Франция гарантира с честта си неприкосновеността на имуществото на мирните граждани.

— Май няма да мога да възпрепятствувам дебаркирането — прошепна майорът на ухото на полицейския. — Как мислите, драги?

Полицейският началник, който се перчеше най-много, малко се поизплаши, но не от страх пред врага, а от страх за отговорността пред началството, макар че той отговаряше не за града, а за уезда.

— Но вие настоявайте за карантината, може би ще удължим поне времето.

Майорът бе от ония мирни военни люде, на които през целия им живот нито веднъж не им се бе случвало да се сблъскат с неприятеля, като изключим черкезите — преди беше служил на Кавказ, „Но черкезите са разбойници — мислеше си той, — а как ще я караме с тези явно толкова любезни неприятели?“ Той съвсем не знаеше как да се държи и помнеше само, че трябва да се спазват карантинните правила.

— На дебаркирането аз, то се знае, не мога да попреча — каза майорът, — но всички ваши войници, офицери и дори генерали са задължени да прекарат седемдневна карантина.

Като разбра от преводача съдържанието на тези думи, Трошю се разсмя и това доста засегна майора.

— Та вие знаете ли — възкликна надменният французин, — че след седем дни цялата ни седемхилядна армия ще бъде във вашия Севастопол? Какво ще стане, губернаторе, ако ние не приемем вашите условия?

— Тогава аз няма да разреша дебаркирането — твърдо каза майорът, без нито за минута да се замисля могат ли двестате души от неговата инвалидна команда да удържат седемхилядната армия. Той помнеше само своя служебен дълг и заповедта на началството и не искаше да знае нищо друго.

— А ако ние все пак дебаркираме? — попита Трошю.

— Тогава аз ще се оплача.

— На кого? Ние действуваме въз основа на правилата на войната и нашият император одобрява напълно действията ни — каза Трошю.

— Но моля ви се, господин полковник! — извика, майорът, като смени твърдия тон с умолителен. — Какво ще ви струва! Та вие ме подвеждате! Та аз имам жена и деца. Ще ме дадат под съд. Хайде, за бога, подчинете се на нашите правила. Да се изкара карантината е нищо работа, ей богу! Дори аз се наемам през цялото това време да доставям на войниците ви печен хляб или брашно, както желаете; в града ни има достатъчно жито — у търговците ще се набере до шейсет хиляди четвърти. И мелници имаме, на самия бряг на морето са.

Английският полковник Стил, който през цялото време мълчеше, наостри уши и попита преводача колко бушели прави това. Като разбра какво съдържа руската четвърт, той въпреки цялото си британско хладнокръвие едва не подскочи и мислено нарече майора глупак. Англичанинът тутакси се обърна към кмета и го попита чрез преводача може ли да достави брашно и на каква цена.

— Може дори много, ваше превъзходителство — каза кметът. — Само не ни изоставяйте. И относно цената да не ни ощетите. А ние с наше удоволствие. Тук има достатъчно жито, пък и мелниците май са около четиридесет. Аз самият имам четири, евтино ще ви взема за меленето.

Като каза това, кметът си помисли:

„Ще им пробутам всичкия си гнилаж на тия юди. На нашите не бих продал мухлясало брашно, но тия мръсници какво да ги жаля? Няма да им преседне!“

— След час ще започне дебаркирането — каза Трошю, приключвайки препирнята с майора. — А относно карантината не се тревожете! Ние ще напишем на вашето правителство, че сте изпълнили дълга си. Вие сте храбър войник, господин губернатор. На вас и вашия гарнизон ние, както казахме, ще ви предоставим правото свободно да се изтеглите. Жителите на града нека продължават мирните си занимания. Тях никой няма да ги закачи, гарантирам за това с честта на Франция.

„Господи, господи! Ще ми окачат въжето!“ — мислеше майорът. — Хайде тогава поне напишете ми документа и не забравяйте да го опушите в карантинното, иначе пощата няма да го приеме — каза майорът и се отдалечи, безнадеждно навел глава. След два часа той събра своите немощни тарутинци и се отправи към Симферопол.

Скоро градът бе зает от английски отряд. Щом влязоха в Евпатория, англичаните тутакси поискаха депутация от местните татари. Англичаните бяха уверени, че самата им поява ще вдигне на бунт срещу руското господство всички кримски татари. За по-голяма важност те изтъпанчиха докарания с тях турски ходжа, комуто заръчаха да обясни на татарите, че съюзниците са дошли тук с цел да защитят главата на мюсюлманите — великия халиф, тоест султана, от несправедливото нападение на Русия.

Старците татари клатеха глави. Най-сетне един от тях излезе напред и произнесе доста цветиста реч, в която обясни, че татарите приветствуват всеки чуждоземец, дошъл при тях с мирни намерения, но че те и техните бащи са живели спокойно под властта на руския цар; каква е властта на френския и английския владетел — те още не знаят и затова нищо не могат да кажат.

Английският офицер, който разговаряше с депутатите, попита чрез драгомана имат ли намерение татарите да доставят на съюзниците продоволствие? Депутатите отговориха, че продават на всеки, който плаща пари, но заедно с това смятат за дълг на гостоприемство да снабдят гостите на първо време с всичко необходимо без каквото и да е заплащане.

Голяма беше досадата на англичаните, когато татарите не се съгласиха да приемат техните гини, и ако някои предвидливи британци не бяха се запасили с руски полуимпериали, то независимо от обещаното татарско гостоприемство оставеният тук гарнизон в първите дни от пребиваването си в Евпатория щеше да изпитва нужда от най-необходимото или пък да мародерствува.