Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Осажденный Севастополь, 1889 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Виолета Манчева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- hammster (2021)
Издание:
Автор: Михаил Филипов
Заглавие: Обсадата на Севастопол
Преводач: Виолета Манчева
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 10.I.1981 г.
Редактор: Димитър Христов
Редактор на издателството: Панко Анчев
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Добринка Маринкова
Художник: Стефан Груев
Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3136
История
- — Добавяне
XI
Ето че минаха три седмици, откакто Лихачов за последен път посети семейство Минденови. Той нито за минута не сравняваше чувствата си към Саша с привързаността, която изпитваше към дъщерята на капитан Спицин, но колкото и да го беше срам да си признае пред самия себе си, в компанията на Леля му беше по-весело, отколкото у Минденови. С Леля се возеха, гребяха поред, управляваха руля, Леля разбираше от морско дело почти колкото Лихачов, у тях се появиха общи интереси, тя се интересуваше дори от това, кого по-рано ще произведат лейтенант, на кой кораб ще издигне флаг този или онзи флагман. Саша, напротив, се отдаде изключително на грижите за баща си, когото Лихачов дори не можеше да гледа равнодушно, до такава степен старецът беше станал непоносим и невъзможен. Съвестта обаче го загриза и една заран, след като получи отпуск, той твърдо реши да потегли към Минденови. Тази решителност за малко не бе разколебана от писъмцето, с което Леля го молеше да отиде у тях и да я закара да погледа как ще изваждат потъналия турски кораб „Перваз-Бахри“. Със свито сърце Лихачов отговори с отказ, отплава с катер до Адмиралтейството и като нае файтонджия, стигна до края на улица „Морска“ до познатата къща, където беше квартирата на Минденови. Той бе крайно изумен, че посред бял ден през прозореца видя запалени свещи. Сърцето му тревожно заби от предчувствие за нещо лошо. Не успя да се изкачи по стълбите, когато разбра, че предчувствието му не го е измамило. От салона се носеше монотонно четене на немски език и макар Лихачов да не знаеше немски, тутакси разбра, че в дома се готвят за погребение по лютерански обред.
По средата на салона, където Лихачов влезе, като се стараеше да не тропа, имаше ковчег, около който се бяха склонили две фигури с черни рокли — Луиза Карловна и едната от близначките, Лиза. Саша, също цялата в черно, беше коленичила, свела ниско глава, сякаш не желаеше да види никого от обкръжаващите я. Независимо от тържествения момент, Лихачов забеляза, че черната рокля много й отива и още по-силно подчертава цвета на светлите й коси. Дебел лютерански пастор говореше нещо шепнешком с доктора, също немец, а по-настрани стоеше доктор Балински, чийто вид силно подразни Лихачов, макар докторът да се занимаваше със същото, с което и той самият, а именно разглеждаше хубавата светлокоса главица. Там беше и още някакъв непознат на Лихачов млад човек, както се оказа после, също доктор от порусените немци.
Лихачов издебна минутата, приближи се до Саша и тихичко й каза няколко думи с мисълта да я утеши, но Саша къде апатично, къде враждебно го погледна със зачервените си от сълзи очи и отново заби поглед в земята, без да каже нито дума. Лихачов се почувствува засегнат, още повече че този път той от душа съчувствуваше на мъката на младата девойка.
Луиза Карловна положи всички усилия да придаде на погребението на мъжа си колкото се може по-тържествен характер. Генерал, уволнен поради съд, не можеше да се погребе с подобаващите воински почести, но въпреки това Луиза Карловна не щадеше сили, за да придаде на обреда известна официалност.
Тя лично тича по силните на деня да ги моли да не оставят нещастната вдовица и децата на покойника; и наистина успя да покани много влиятелни лица. Познатите дойдоха сами; мнозина, които не посещаваха Минденови по едни или други причини, сега се явиха да отдадат последна почит на покойника. С една дума погребението излезе твърде прилично и Луиза Карловна постигна целта си — възбуди у севастополската общественост съчувствие към себе си и към сирачетата. Влиятелни хора тутакси я посъветваха да се отнесе към императора с молба за помощ.
По време на погребалната процесия Луиза Карловна сама подкрепяше дъщеря си Лиза, а Саша остави на попечението на доктор Балински, с което възбуди ревността и негодуванието на Лихачов. Вместо да мисли за погребението, мичманът сърдито поглъщаше с очи доктора, който водеше под ръка неговата Саша.
Но когато стигнаха до гробищата и започнаха да спускат ковчега, Саша истерично се разплака, пусна ръката на доктора и се спусна към ръба на изкопания гроб. Лихачов едва успя да прихване девойката отзад за талията, иначе би паднала.
— Оставете ме, пуснете ме, нищо не ми трябва, аз също искам да умра! — говореше Саша с плач.
Лихачов с цялата нежност, на която беше способен, започна тихичко да я успокоява. Без сам да забележи това, той няколко пъти я нарече моя скъпа Саша и чак после му дойде на ум: ами ако някой е чул?
Припадъкът на ревност, дребнавата досада — всичко изчезна в него, освен безкрайната жалост и любов към нея. Лихачов държеше ръката й в своята, двамата стояха коленичили на края на гроба и лицето му бе толкова близо до бузата й, че той усещаше топлината от дъха на любимата девойка.
Него не го интересуваше този умрял старец и всички наоколо. Той обичаше тази девойка повече от всякога и мислеше, че и тя го обича, макар така да беше убита от скръб, че не й беше до любовни признания.
Ето вече всички се разотидоха от гробищата, гробът отдавна бе заринат и отрупан с венци. Луиза Карловна и Лиза се молеха и плачеха. Саша, както и преди, стоеше коленичила, без да вдига очи; Лихачов стоеше до нея.
— Не е ли време и за нас, Луиза Карловна — разнесе се резкият неприятен глас на доктор Балински. От този глас на Лихачов му се повдигна.
— Позволете ми да придружа до вкъщи Александра Василиевна — каза Лихачов на майка й, почувствувал в себе си внезапен прилив на смелост.
— Ах, приятелю мой, та той мълчи, мълчи нашият покойник! — не толкова с разстроен, колкото с нажален глас каза Луиза Карловна. — Подкрепете бедната ми дъщеря!
Лихачов изтръпна — толкова фалш долови в думите на вдовицата. Той се изправи и тържествено поведе Саша под ръка. Докторът с неудоволствие го изгледа и предложи услугите си на Лиза.