Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (55)

II

На разсъмване казакът с донесението пристигна при княз Меншиков. Трудно е да си представи човек гневът и смущението на княза. Всичките му планове се оказаха построени върху пясък.

— По-скоро коня! — викна той и препусна към лагера на Куликово поле. Панаев, който излезе на вратата заедно с княза, така и остана там, без да получи някакви разпореждания. Казакът едва смогваше да догонва Меншиков. Когато отиде в лагера, Меншиков научи, че предишната вечер е пристигнал отряд под командата на генерал Жабокритски, назначен за началник на шестнадесета дивизия на мястото на ранения в алминския бой Квицински.

— Къде е Жабокритски? — попита Меншиков един от полковите адютанти.

— На Мекензиева планина, ваша светлост.

— Предайте на генерал Жабокритски, че Киряков не е изпълнил своето предназначение — каза князът. — Затова нека разчита само на своята бдителност, като запази позицията, докато иде да го смени княз Пьотър Дмитриевич Горчаков. Благодарение на този Киряков ние загубихме дванадесет часа и сега може би няма да успеем да се появим във фланг и в тил на неприятеля!

Като отпрати адютанта, Меншиков се върна у дома и завари на масата си писмо от ранения Жолобов. Жолобов го молеше да изпълни предсмъртната му молба и му изпращаше подарък: своя предсмъртен труд — малко джобно планче на околностите на Севастопол, което бе нарисувал още преди алминския бой.

Князът беше трогнат и незабавно отиде в болницата. Жолобов както и преди лежеше под одеялото. Смъртна бледност се разливаше по лицето му. Като видя княза, старши лекарят своевременно се появи в палатата. Меншиков се приближи до Жолобов и попита за какво е искал да го помоли. Жолобов се понадигна и се опря на лакътя си.

— Само за едно моля, ваша светлост, нека ме изнесат от тази смрад на чист въздух. Така ще умра по-спокойно. Аз вече молих докторите, но те не разрешават… Та аз добре знам, че имам гангрена… Все едно ще умра…

— Защо не изпълните молбата на болния? — строго попита князът доктора.

— Ами аз, ваша светлост… Има опасност от простуда… въздухът сутрин е много студен… — мънкаше докторът.

— Още по-добре — каза Меншиков, — това ще освежи болния.

И той започна да доказва нещо на доктора, като обилно изпъстряше речта си с медицински термини. Докторът се постара да изобрази на лицето си почтително изумление. На фелдшерите бе наредено да изнесат внимателно ранения в градината.

Меншиков се приближи до отворения прозорец.

— Виждам, че на двора влиза някакъв флигел-адютант — каза Меншиков. — Кой ли може да бъде? Не мога да понасям тези петербургски пратеници… Да, исках да попитам, докторе, как е Сколков?

— Оправя се, ваша светлост.

Новодошлият се оказа току-що пристигналият от Петербург флигел-адютант Албедински.

Албедински предаде на княза, че е изпратен от императора за известия и се заоплаква от пътя.

— Здравата ме раздруса, докато стигна от Симферопол до тук, а освен това се страхувах, че няма да попадна в Севастопол — в Симферопол ме изплашиха, че вече е прекъсната връзката със Севастопол.

— Учудвам се колко лесно вярват на всякакви глупости — каза Меншиков. — Знам, че за алминското сражение ще наговорят на императора най-невъобразими неща. Вас ще ви моля за едно: съдете по ваши лични впечатления и не слушайте каквото и да ви говорят. Искате ли да отидем да видим и другите ранени? — добави Меншиков и излезе с Албедински от палатата, където беше Жолобов.

Князът и Албедински обиколиха ранените. В една от палатите лежеше ранен офицер, както се оказа от Владимирския полк и до него двама войници от същия полк.

— Тези юнаци славно работиха с щиковете — каза раненият офицер и посочи войниците. — Ако не бяха ги ранили в краката, англичаните нямаше да вземат нашите две оръдия.

Меншиков знаеше, че императорът строго е заповядал на всички генерали да изпълняват правилото на Уелингтън: никога да не оставят на полесражението нито едно оръдие в ръцете на врага. Затова той силно се намръщи при думите на ротния командир, но искаше да прикрие от Албедински своята досада и престорено изрази удоволствие и поздрави двамата войници като унтерофицери. След това отново забърза за дома, наобядва се и заедно със свитата си се отправи в лагера.

Преди да потегли, князът повика своя ординарец — лейтенант Стеценко и му заповяда да отиде при Корнилов на северното направление.

— Съобщете на адмирала, че аз заминавам за лагера — каза князът. — Когато се мръкне, ние ще започнем известното на Корнилов движение. Побързайте да се върнете обратно. Вие ще останете при мен. Княз Ухтомски^[1] и другите, за които ви говорих по-рано, са причислени към щаба на Корнилов. Те са твърде млади, за да ги подлагаме на опасностите на нашия поход.

В навечерието на този ден Корнилов бе в най-мрачно настроение. Но той седна да пише писмо на жена си, на която всеки ден драсваше поне по няколко реда във вид на дневник, и изпращаше дневника от няколко дни като едно писмо. Този път той пишеше, без да е сигурен дали писмото ще стигне до Николаев, тъй като според слуховете връзката със Симферопол вече била прекъсната. Куриерът замина за Ялта.

Корнилов още пишеше писмото, когато в кабинета влезе флаг-офицерът Жандр. Като видя, че адмиралът е зает, Жандр понечи да излезе, но Корнилов, без да се откъсва от писмото, му направи знак да остане. Като свърши и запечата писмото, Владимир Алексеевич попита Жандр дали знае, че Меншиков изоставя с армията Севастопол?

— Носят се слухове, Владимир Алексеевич, но е трудно да се повярва…

— За съжаление, истина е — каза Корнилов. — Князът е побъркан на тема диверсия и флангови движения. Под Алма също безсмислено придвижваха войските от запад на изток и обратно, докато на края неприятелят премина реката!… Няма какво да се прави. Ние, моряците, ще останем да защищаваме Севастопол: може би ще устоим срещу двадесетте езици… Познавам ви добре и ви вярвам и затова от вас няма да скривам трудностите на нашето положение… Вие знаете, откъм северната посока не може да се отстъпва, всички, които сме попаднали там, ще сложим глави навеки!…

Жандр мълчеше. Корнилов също помълча малко, после бързо закрачи из стаята, седна отново и каза замислено, сякаш на себе си:

— Смъртта не ме плаши, само едно ме безпокои: ако ме ранят и няма да съм в състояние да се защищавам… и ме пленят!

Той отново закрачи из стаята.

— Владимир Алексеевич — каза Жандр след известно мълчание. — Да се осмеля ли да се обърна към вас с една голяма молба…

— Говорете, моля ви.

— Разрешете и на нас, т.е. на вашите флаг-офицери, да се прехвърлим от кораба при вас на северното укрепление.

— Радват ме думите ви — каза Корнилов, — но аз не бих искал заедно с мен да изпотрепят и всички вас. Вие по-добре се разделете така: един — на кораба, един — на прехвърлянето и един — при мен…

— Владимир Алексеевич, това е невъзможно! Доброволно никой от флаг-офицерите няма да остане на южната страна, когато вие самият ще бъдете на северната.

— Е, тогава аз ще издам заповед кой къде да бъде — каза Корнилов.

На следващия ден Стеценко се яви при Корнилов от страна на Меншиков с известието, че князът излиза с армията. Стеценко завари Корнилов близо до батарея номер 4, в къщичката на Меншиков, където сега се беше настанил той.

Корнилов не обичаше Стеценко, както и всички, които много угаждаха на Меншиков, макар и да ценеше способностите на лейтенанта. Той прие пратеника доста сухо и го попита и той ли отива заедно с армията.

— Естествено — отговори Стеценко. — Негова светлост ми нареди да бъда неотлъчно при него.

— Предайте на княза, че цял Севастопол с нетърпение ще чака по-скорошното завръщане на негова светлост — каза Корнилов. — Времето сега е критично и без армията тук не може да се направи нищо. И да помага бог на княза да победи или поне да разтревожи Сент-Арно, но в името на всичко свято нека князът да се постарае да се върне по-скоро в Севастопол! Предайте всичко това на светлейшия!

— Слушам! — по армейски отсече Стеценко и забърза към княза.