Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (10)

VI

Мрачно, навъсено време. Парцаливи бледосиви облаци лениво пълзят по небето, а след тях прииждат и тежки, оловносиви. Вятърът се усилва и морето, в такова време напълно оправдаващо името си „Черно“, се покрива с бели гребенчета. Вали дребен, пронизващ, студен дъжд. Слава богу, че утихна бурята, която разпръсна нашия флот на всички страни. Ескадрата на Новосилски се държи близо до Севастопол, Нахимов е отплавал към Синоп. По заповед на Меншиков Новосилски със своите стари кораби и Корнилов с параходната ескадра бързат да се съединят с Нахимов.

В Севастопол мислят, че в Синоп има две-три турски фрегати и от Петербург вече е получена заповед да се унищожат, с добавката в никакъв случай да не разрушават турските градове. Ние водим война като европейска нация, а освен това в турските градове на малоазиатския бряг едва ли не половината жители са християни. Познатият ни сто и двадесет оръдеен кораб „Три светители“ и два подобни кораба бързат към нос Лахиос, близо до Синоп, където предполагат трябва да се намира ескадрата на Нахимов.

Младите офицери от „Три светители“ са в трескаво нетърпение. Всеки миг очакват да срещнат някой турски кораб; между офицерите се чуват единствено разговори за абордаж и за правилата относно приза. Някои разчитат да забогатеят от пленяването поне на един турски кораб, други мечтаят за отличия, награди, повишаване в чин, трети просто са изпълнени с юношески войнствен плам. Към последните принадлежи мичман Лихачов. Той вече се вижда бъдещ герой: до него убиват командира, който току-що е стрелял със страшния пудов еднорог^[1], Лихачов сам нацелва оръдието и с точен изстрел поразява турския адмиралски кораб; или друг вариант: техният кораб се е скопчил с турския, Лихачов проявява чудеса от храброст и пленява неприятелския капитан, прехвърля се на вражеския кораб, слиза в трюма и там намира три вързани християнки робини, които водят да продадат в харема на султана. Въображението на Лихачов се развихря, но изведнъж викът на старши офицера, който му прави строга забележка, връща младия герой към действителността.

— Аз ви помолих, господин мичман, да следите така, че едната вахта да пере бельото си в понеделник и четвъртък, а другата — във вторник и петък, както е заповядано; а при вас вечно се забърква някаква каша, така не може. Трябва по-внимателно да се отнасяте към онова, което ви е възложено. Или смятате, че на война може да се ходи и с мръсни дрипи?

„Да опустее дано това бельо!“ — помисли си Лихачов, но не се оправдаваше, тъй като съзнаваше вината си. Изкара си яда обаче на безропотния матрос Семьонов, който му попадна пред очите, без да е виновен за нещо.

— Казах ли ти на тебе, нехранимайко, да ми напомниш за прането на бельото или си мислиш, че аз ще го пера!

— Съвсем не, ваше благородие! — отговори Семьонов и лицето му се изкриви в смешна и виновна поза, а самият той се сви още повече.

— Внимавай само! Тая нощ от два часа да се загрее водата, да се намерят кофи, камъни и да се сложи всичко на дъските. Ако не го направиш, ще ти счупя главата!

— Слушам, ваше благородие…

Лихачов си изля яда и му стана по-леко.

Ето вече пето денонощие вали непрекъснато дребен дъжд, който закрива светлината подобно на мъгла. Даже свикналите с лошото време стари моряци започват да мърморят и да употребяват думата „дъжд“ и „време“ не другояче, освен с прибавянето на чисто руски епитети.

Сутринта на 16 ноември взе леко да се прояснява. Лихачов, който беше на вахта, пръв извика: „Бряг!“ В действителност брегът едва се очертаваше. Скоро можеха да се разпознаят очертанията на Синопския провлак, застроен с турски постройки, повечето дървени, като изключим две-три каменни здания и няколко джамии. Провлакът бе толкова тесен и нисък, че ясно се виждаха върховете на корабните мачти, намиращи се от другата страна ма пристанището.

— Нашето знаме! Там са нашите! — тутакси се разнесоха няколко възгласа.

Това наистина беше флагът на адмиралския кораб „Императрица Мария“, значи там се намираше ескадрата на Нахимов. С три средни по големина кораби Нахимов вече от няколко дни бе блокирал Синопското пристанище, където се беше скрила турската ескадра, състояща се от дванадесет^[2] военни кораба, в това число и няколко фрегати. От какво се ръководеха турците, като не се решаваха да излязат в морето и да нападнат малобройната руска ескадра, е трудно да се разбере. Напротив, Нахимов очакваше само пристигането на двата кораба, изпратени в Севастопол за ремонт след бурята, за да нападне незабавно турския флот, прикрит от шестте брегови батареи.

— Да помага бог на Павел Степанович — каза командирът на „Три светители“, застанал с неколцина офицери на палубата и наблюдаващ с далекогледа. Вахтеният офицер донесе, че началникът на тяхната ескадра е дал сигнал „да се държат съединено“. Тази вест бързо се разнесе по целия екипаж на кораба, състоящ се от почти хиляда души. Всички разбраха, че и те ще вземат участие в боя. Едни се кръстеха, други се гласяха, трети сновяха напред-назад, привеждайки всичко в ред. Флаговете полетяха нагоре и корабите започнаха да обграждат полуострова.

На другата сутрин Нахимов извика на своя кораб втория флагман — контраадмирал Новосилски — и командирите на всички кораби, за да им съобщи плана на атаката.

Настана утрото на 18 ноември 1853 година.

От сутринта валеше дъжд и духаше югоизточен вятър. Свирепи пориви връхлитаха руската ескадра, която в по-голямата си част се състоеше от стари кораби и нямаше възможност да се скрие от лошото време.

Нахимов, набит възрастен мъж с подстригани мустаци, малко по-висок от среден на ръст, с добри очи, с леко прошарени руси коси, седеше в капитанската каюта и пиеше чай заедно с капитана, като го доливаше с най-силен ром.

— Да-с, ще ви кажа, ще падне тупаница! — каза Нахимов, допивайки последната глътка. — Трябва да отида да видя какво става-с… А вие мичман Соловьов, се преоблечете, ако обичате — каза той, като видя един мичман не в парадната униформа. — Да си облечен така преди боя е цяло падение-с!

Нахимов след всяка дума употребяваше едно „с“, или както тогава казваха, „думата ер“. Изобщо първото впечатление, което правеше Нахимов на хората, които не го познаваха, беше благоприятно, тъй като имаше много добродушен вид, но съвсем не героично. Той приличаше просто на възрастен ерген с безброй чудатости, характерни за този тип хора. От пръв поглед можеше обаче да се забележи, че Нахимов се ползва с любовта на матросите. Щом видеха вицеадмирала, те весело се кланяха, а в разговор го наричаха просто Павел Степанович. Флаг-офицерите толкова обичаха Нахимов, че на шега ги наричаха неговите „флаг-деца“.

Точно по пладне руските кораби, напълно готови за бой, се устремиха на рейд под националните флагове. Дъждът не преставаше, но набитото око на моряците скоро различи кълба дим, издигащи се над неприятелските параходи.

На кораба „Три светители“ старият матрос Прокофич, щом видя това, плю настрани и промърмори:

— Гледай ти! Само дигат пушилка! При тоя вятър. Господи, прости ме! Палят самоварите, явно допило им се е чаец!

„Самовари“ старите матроси наричаха параходите.

Нахимов — с вацмундир без връхна дреха, с контраадмиралски еполети (макар и да беше вече вицеадмирал) стоеше на палубата на кораба „Императрица Мария“ и наблюдаваше с далекогледа.

— Те подравняват редиците си, ето какво ще ви кажа аз-с — обърна се той към командира на кораба, капитан 2 ранг Барановски^[3].

Независимо от голямата чест да командуваш адмиралския кораб, Барановски не беше съвсем доволен от ролята си. Работата е там, че Нахимов имаше склонност лично да командува кораба и в негово присъствие на капитана почти нищо не му оставаше да прави. В приятелски кръг Барановски често се оплакваше от участта си и сравняваше Нахимов и Корнилов. Наистина Корнилов притежаваше рядкото умение да ръководи ескадрата така, че неговите подчинени, изпълнявайки заповедите му, въпреки това не бяха лишени от собствена инициатива. Нахимов нямаше това качество. Той обичаше да прави всичко сам.

Седем турски фрегати и три корвета вече ясно се виждаха и с просто око. Те бяха разположени лунообразно, прикрити от шестте брегови батареи, намиращи се на Синопския полуостров.

Руската ескадра се носеше на две колони, всяка от по три кораба. Начело на всички и най-близо до неприятелския бряг плаваше корабът на Нахимов „Императрица Мария“. Корабът вече мина четири турски батареи. Те мълчаха. Сякаш турците нямаха никакво намерение да се сражават.

Неочаквано от турската адмиралска четиридесет и четири оръдейна фрегата „Ууни аллах“ гръмна първият изстрел и след минута се разнесе залп от всички неприятелски кораби и батареи. Корабът „Императрица Мария“ буквално бе обсипан с гюлета, цялата гротмачта бе очукана и оголена. Разнесе се команда да се спусне котва. Въжето се плъзна в морето и корабът на Нахимов спря срещу турската фрегата. Още преди да спусне котва, „Императрица Мария“ започна да действува с батален огън по турските кораби. Гюлетата не попадаха в целта, но прелитайки през провлака, разпенваха водата. Щом спря, корабът на Нахимов съсредоточи всичките си изстрели срещу турската адмиралска фрегата. Скоро и останалите руски кораби откриха стрелба.

Корабът „Три светители“, който се движеше не след Нахимов, а в лявата колона, също взе участие в боя. Той стреляше по двете турски фрегати и в същото време попадна под точния обстрел на турската батарея.

Турските кораби, скупчени в залива, не можеха свободно да маневрират и стреляха доста посредствено. Оглушителните залпове надвиваха шума на вълните, димът се смесваше с мъглата и скриваше неприятелските кораби. За тяхното разположение можеше да се съди само по светлинките, проблясващи от оръдейните гърла по време на изстрелите.

Лихачов подобно на много свои млади колеги, попаднали за пръв път в бой, си представяше картината на битката съвсем иначе. Той мечтаеше за лични подвизи, мислеше, че техният кораб ще се сблъска с турския, и работата ще стигне до ръкопашен бой, и той ще покаже чудеса от храброст. Нямаше нищо подобно. Имаше само непоносим гърмеж, от който после дълго ушите му звънтяха. Пушекът не му позволяваше да види почти нищо и затрудняваше дишането, рядко се чуваха команди, сновяха матроси. Усещанията бяха сходни с тези, които Лихачов изпитваше някога по време на плаването, когато за пръв път разбра от опит какво е буря. В главата му шумеше, усещаше, че някъде се крие страшна, почти стихийна опасност, че сега могат да го убият или ранят, но всичко това съзнаваше смътно, неопределено.

Изведнъж нещо тежко се пльосна до Лихачов, засъска и проблесна светлинка. Той разбра, че това сигурно е снаряд и си спомни съвета смело да го хване с каквото му падне, дори с ръце, и да го изхвърли зад борда. Но Лихачов успя само да чуе нечий вик: „По-скоро го залей! Гори!“ После през дима и мъглата зърна край себе си матросчето Семьонов — същото, дето по време на бурята успя да си създаде репутация на страхливец и което Лихачов наскоро наруга съвсем без вина. Семьонов, подобно на Лихачов, почти не съзнаваше какво става наоколо, но като видя снаряда, приближаващ се до крака на младия мичман — за това благоприятствуваше и люлеенето на кораба — матросчето разбра, че зловещото съскащо нещо може да убие офицера. Без много да му мисли, Семьонов почти инстинктивно се спусна към снаряда, хвана го с двете си ръце като самовар и се устреми към борда, но го изпусна под краката си, без да достигне до борда. Снарядът се пръсна с гръм и трясък, блъвна огън дъската задими и матросчето падна. Неколцина стари матроси, които видяха всичко, се спуснаха с кофи и заляха огъня. Но вече беше късно. Парчета от снаряда бяха пречупили двата крака на Семьонов под коленете. Лихачов се спусна към него, когато вече го отнасяха на носилка.

— Ще умре, завалията — каза един стар матрос.

— Какво ти стана? — попита Лихачов.

— Студено… студено ми е, ваше благородие — проговори матросчето и скоро изпадна в безсъзнание.

Лихачов не можеше да остане край ранения, тъй като трябваше да бърза към поста си. Не беше минал и половин час от началото на сражението и вече беше ясен изходът му.

Турският адмиралски кораб не издържа жестокия обстрел, насочен срещу него от артилеристите на Нахимов. Той сряза веригата, но не спусна флага и се устреми към брега под прикритието на една от батареите. Тогава корабът на Нахимов насочи целия си огън срещу другата фрегата. Това беше „Фазли аллах“, бившият „Рафаил“, който турците ни взеха през 1829 г.

— Давай по нашия, щом се е предал на турците — шегуваха се матросите и поощряваха артилеристите, нацелващи оръдията.

На турската фрегата избухна ярък пламък. Очевидно наш изстрел бе попаднал в крюйт-камерата^[4] и запалил барута. Фрегатата пламна като огромен огън, насочи се към брега и заседна в плитчините срещу града. Почти едновременно точен изстрел от кораба „Великият княз Константин“ взриви другата турска фрегата. Горящите отломъци се посипаха върху най-близката турска батарея, която дотогава старателно стреляше, но сега изведнъж млъкна. Малко по-късно корабът „Париж“ взриви във въздуха един турски корвет.

На кораба „Три светители“ му провървя по-малко. Отначало той сполучливо се бореше с двете турски фрегати, но като попадна под обстрела на турската батарея, трябваше да отстъпи. Лихачов заедно с другите мичмани и матроси се спусна в баркаса по заповед на капитана с цел да пусне спомагателната котва. Като забелязаха това, турците започнаха да стрелят по тях от батареите с гюлета. Гюлета прелитаха край баркаса, падаха във водата и вдигаха фонтани, обливащи с пръски гребците и офицерите. Лихачов хладнокръвно отдаваше заповеди. Изведнъж едно гюле се шльопна право в плуващия редом с тях полубаркас. Разлетяха се трески и парчета и Лихачов видя, че приятелят му Варницки^[5], който командуваше гребците, изохка и се хвана за лявата ръка — беше го ранила една треска.

— Нищо, дребна работа, дайте кърпа, превържете ме и всичко ще мине — каза Варницки, давайки си кураж, макар да беше пребледнял. От ръкава му, разкъсана по-долу от лакътя, потече кръв.

— По-скоро на баркаса, потъваме! — викна той. Офицерите и матросите прескочиха в доплавалия до тях баркас, където беше Лихачов.

— Ако разрешите, аз ще спусна спомагателната котва, вие се погрижете за ръката си — помоли Лихачов другаря си.

Но Варницки дори се обиди и каза, че това не е по другарски и че Лихачов сигурно е доволен от случая да си припише цялата слава от тази работа. Лихачов трябваше да отстъпи. Когато свършиха, корабът „Три светители“ пообърна кърмата си и откри огън срещу стоящия наблизо турски корвет.

Междувременно турският флот представляваше пълен хаос и опустошение. Трите фрегати, корветът и параходът бяха обхванати от пламъци. Взривът на двата корвета подпали турския град, обкръжен с древна зъбчата стена. Никой не гасеше огъня. Турските параходи бездействуваха и вместо да гасят пожара, сновяха напред-назад. Дървените турски постройки на Сипон бяха обхванати бързо от пламъците: вятърът и турският фатализъм в еднаква степен спомагаха за разпространяване на пожара.

В разгара на сражението от руската ескадра забелязаха, че иззад носа се показа някакъв параход-фрегата под руско знаме; скоро се появиха и други параходи. Това бе твърде късно пристигналата параходна ескадра на Корнилов.

— Ура! — в хор завикаха хилядите гласове от двете ескадри. Но сражението вече беше завършило. Неприятелските кораби, изхвърлени на брега, бяха в най-жалко положение. Те повече не се съпротивяваха, но и не спускаха знамената си. Нахимов заповяда обаче да се прекрати огънят. Суровите турци, едни, покорни на съдбата, спокойно очакваха смъртта, други се притискаха на куп като стадо овни, обхванато от панически страх. Турските кораби един след друг се взривяваха във въздуха, подпалвайки града. Само на една от турските фрегати бе спуснат флагът, и то по заповед на минаващия покрай нея парламентьор, изпратен от Нахимов в града да обяви на властите, че ескадрата не желае да наврежда на жителите. Но и това беше безполезно, тъй като градът представляваше вече купища обгорели развалини и жителите побягнаха към планината.

Цялата вечер бе използвана за спасяване на турския екипаж, спасителните лодки сновяха, прибирайки пленниците, сред които бе и вражеският адмирал. Към някои кораби вече не можеха да се приближат — те изгоряха до дъно. От други турците се хвърляха във водата и нашите моряци най-добродушно им оказваха помощ. Старият Прокофич се измокри до кости, тъй като няколко пъти се гмурка в студената вода, за да измъква потъващите турци.

Щом извършеше подобен подвиг, Прокофич всеки път гощаваше спасения с отбрани ругатни.

— Ама че моряк! Кучетата да те ядат! — казваше той на извадения от него млад турчин, който безсмислено премигаше и мърмореше нещо неразбираемо. — Да молиш „аман“ можеш, а да плуваш не си се научил! Добър моряк, няма що! Такъв като тебе да си седи у дома! Върви, брат, не приказвай! Там на кораба ще те изсушат, а да ядеш ще ти дадат довечера; и аз, друже, от сутринта коричка хляб не съм хапнал. Пиеш ли водка? Законът не ти позволява? Ах ти, свинско ухо!

— Водка пият, само вино не им разрешават — възрази друг матрос.

— Много разбираш ти — презрително отвърна Прокофич, който не обичаше възраженията. — Аз, братле, повече от теб съм служил на царщината… Върви напред, не бой се, турско изчадие! — кресна той на турчето, което въртеше неспокойно очи като заловено зверче.

Лека-полека матросите започнаха да се връщат към мирните си занимания, но ранените и убитите бяха най-жив спомен за неотдавнашния бой. Щом улучи удобен момент, Лихачов се спусна долу, за да види ранения Семьонов. Него вече бяха започнали да го ампутират. На Лихачов му се сви сърцето, когато чу как скърца триона на хирурга, прерязващ костта. Още минута и част от крака вече бе захвърлен в легена като някакъв непотребен боклук.

— Кракът, кракът ми! Дайте си ми крака! — изведнъж писна морячето. — Братленца, гълъбчета! Къде ми е кракът? Дайте поне да го погледна! Поне да го подържа ми дайте! Господи! Погубихте ме!

Оперираха го без хлороформ. Като свърши с единия крак, корабният хирург пристъпи към другия. Лихачов не издържа тази гледка. Изби го студена пот. Той се втурна бързо нагоре, на чист въздух.

„Това е по-лошо от всяко сражение! — помисли си той. — Какво щеше да е, ако с мен се беше случило същото?“

И още дълго в ушите му кънтеше умоляващият глас на младия матрос, изпратен от село сякаш само за да се завърне обратно инвалид без крака. Особено го измъчваше мисълта, че дължи на този матрос спасението и живота си. А какво може да направи той за него?! Да му даде пари? Ами ако не иска да вземе?… „Не, все пак ще трябва да му дам“ — помисли си Лихачов.

Цяла нощ турските кораби горяха, допълвайки картината на пожара, опустошил града. Брегът и морето при това осветление бяха приели фантастични очертания. Вятърът започна да се променя. Закипя работа — имаше опасност вятърът да понесе горящите турски кораби към нашата ескадра.

Параходите отвеждаха корабите от брега. На корабите, въпреки умората след разгорещения бой, кипеше работа. Трябваше да се поправят капиталните повреди. Особено пострада корабът на самия Нахимов — всичките му мачти бяха изпочупени и се наложи параходът „Крим“ да го тегли на буксир. Подобна участ постигна и кораба „Три светители“ за голямо огорчение на Прокофич. Старецът не можеше да понесе мисълта, че омразният му „самовар“ ще влачи неговия скъп, роден кораб като някакъв шлеп с дърва.

— Само развалят народа! — мърмореше той под носа си. — Вместо да се пооправим както трябва и после с божа помощ на път, те ни влачат на буксир. Да те е срам да си покажеш очите из Севастопол…

Затова пък огромна бе радостта на Прокофич, когато след напрегната работа в продължение на денонощие и половина корабите дотолкова бяха поправени, че можеха да се завърнат в Севастопол като горди победители, опънали платна, и влязоха в пристанището без чужда помощ.

В Синопското сражение ние загубихме 38 души; 235 ранени бяха докарани в Севастополската морска болница. Но за севастополци още не бе настъпило времето да мислят за рани, за кръв и смърт. Настроението на жителите беше възторжено. Говореше се, че Синопската победа струва колкото Наваринската.

Чудакът Нахимов, когото досега считаха само старателен и добър моряк и човек с известни странности, за когото едни говореха, че някога се канел да става монах, а други твърдяха, че и пред най-красивата жена ще предпочете бутилка хубава марсала — същият този Павел Степанович Нахимов се преобрази в герой в очите на севастополското общество, а след това и на цяла Русия. Нахимов настойчиво отклоняваше от себе си тази чест и сочейки матросите, казваше:

— Ето кого трябва да прославяте, а не мен-с. Аз само изпълнявам дълга си-с.

— Да, но не всички така славно изпълняват дълга си като вас, Павел Степанович — му казваха едни искрено, други — с тайна завист в душата, мислейки за себе си: „И аз бих извършил същото, ако бях адмирал… Главното тук е късметът.“ Както и да е, но Нахимов трябваше да изслуша многобройни похвали.

— Моля ви се, защо да говорим излишни неща! Аз не съм госпожица и не обичам комплиментите — скромно възразяваше той.

Впрочем намери се един флотски чиновник, който, като прочете някъде, че героичният подвиг на Нахимов ще се помни навеки в „летописите на нашия флот“, разгорещено възкликна:

— Как? Нашият добричък Павел Степанович — герой? Колко пъти съм пил с него бутилка марсала! Добър човек, дума да не става, но нима той прилича на екатерининските орли? Онова бяха герои, да!

Лихачов излезе от Синопското сражение цял и невредим, но в нравствено отношение изживя истински стрес. Той сякаш възмъжа и се прероди за тези дни.

Младият моряк Семьонов умря в болницата. Преди да умре, той все искаше да пие и се оплакваше от болка в петата, макар пети да нямаше, поради ампутацията на двата крака. Семьонов умря, без да допусне дори за минута, че и той има правото да се нарече герой.