Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (7)

V

Анархистите бяха образували кордон около германеца и изглеждаха решени да предизвикат сблъсък. Мъжът срещу него пръв го бутна в гърдите, а друг, вероятно окуражен от изненаданото изражение на новия затворник, го удари по главата.

— Was ist das?^[1] — извика новодошлият, изплашен от наобиколилите го хора.

— Das ist бой, кретен такъв! — отговори гъркът, който поназнайваше няколко думи на немски. — Мислите, че ще ни оставите на хляб и вода и ще ни се хилите? Няма да стане!

Осъзнавайки, че гърбът му е открит, русият мъж опита да се промъкне, за да се облегне на стената; там поне щеше да бъде защитен от нападение отзад и отстрани. Но анархистите затвориха пролуките около него и не го оставиха да мине.

— Пуснете ме! — извика германецът. Гласът му издаваше надигащата се паника. — Какво искате от мен? Оставете ме!

Отново го блъснаха, този път толкова силно, че задържаният едва не загуби равновесие.

— Ще ти се!

— Мръсен нацист! — разнесе се друг глас на развален английски. — Мислите си, че ще ви бъдем боксови круши? Сега ще видите от какво тесто са замесени гърците! Щом само триста души от нашите успяха да се изправят срещу персийците, какво ни пречи да спрем и германците?

— Правите се на важни, а? — намеси се трети човек от групата на анархистите. — Мислите се за господари на Европа и други подобни? Правителството ни може и да е напълнило гащите от страх, но народът на улицата не е, чуваш ли? Не и народът!

Няколко души сграбчиха германеца, който се заизвива в безуспешни опити да се освободи от ръцете, които блокираха движенията му.

— Пуснете ме! — изкрещя отчаяно той. — Оставете ме на мира! Нищо не съм направил!

Групата затегна хватката си около жертвата и от човешката стена се отдели юмрук, който го удари в корема. Германецът изкрещя и се сви от болка, почти веднага получи нов удар. След това някой му нанесе първия ритник, последван от още един и още: затворникът падна на пода и се сви като таралеж в отчаяно усилие да се защити от ударите, които се сипеха от всички страни.

Томаш наблюдаваше сцената от другия край на килията с нарастващ ужас и се чудеше как да постъпи. Първо реши да не се намесва. Стигаше му случилото се на протеста: не бе готов за нови саможертви, с които да си навлече неприятности. Когато ситуацията в килията се влоши, той се замисли дали да не повика някой надзирател, но осъзна, че до идването му ще мине доста време, а на този етап само бърза намеса можеше да спаси германеца.

Той въздъхна, примирен с неизбежното; нямаше избор — трябваше още веднъж да се намърда в гнездо на оси.

— Трябва да ги спрем — каза португалецът, пристъпвайки напред. — Ако не направим нищо, тези типове ще го довършат.

Професор Маркопуло го хвана за лакътя, опитвайки се да го задържи.

— Полудяхте ли? — попита той. — Те са осем, а ние само двама! Ако се намесим, тези хора ще убият и нас! Стойте тук, по дяволите!

Португалецът тръсна силно ръката си, за да се освободи, и тръгна към събралите се мъже. Каквито и да са последствията, вече бе решил. Провря се между двама от нападателите и се вмъкна сред затворниците, опитвайки се да застане между тях и жертвата.

— Спрете! — заповяда им той. — Спрете!

Неочакваната намеса на Томаш прекъсна потока от удари. Анархистите впиха изцъклените си от изненада очи в него. Един от тях, който, изглежда, бе лидерът, го погледна изпитателно.

— Кой си ти? Още един нацист?

— Аз съм португалец — отговори тихо, сякаш се опитваше да ги укроти със спокойствието в гласа си. — Хайде, приключвайте.

— Какво да приключваме? Присъедини се, но на наша страна. Или мислиш, че само защото си португалец, германците не могат да те прецакат? Португалия страда, колкото страда и Гърция!

— Може би, но не бива да се отнасяте така към никого — отвърна историкът. — Освен това този мъж не ви е сторил нищо. Няма причина да го биете.

— Нацистите ни съсипват живота!

— И така да е, той няма нищо общо с решенията, взети от управляващите в неговата страна.

— Така ли мислиш? — изръмжа анархистът. — А кой гласува за това империалистическо правителство? Кой разправя, че гърците са мързеливи и некадърни и получават това, което заслужават? Кой нарежда на нашето марионетно правителство да уволнява работници, да увеличава данъци и да реже заплати и пенсии? Германците, кой друг! Капиталистите създадоха кризата, нали така? Тогава защо народът, ние трябва да плащаме? Да плащат те! Изядоха месото ни! Не го ли изядоха? А сега да глозгат и кокалите ни! Да ги оставим да продължат да се гаврят с нас! Дума да не става!

Анархистът обърна глава, наблюдавайки останалите от групата, и извика, размахвайки юмрук след всяка фраза:

— Богатите да заплатят за кризата! Борбата продължава! Свобода или смърт!

Приятелите му повториха призива в леко дрезгав хор. Гласовете им бяха заредени с гняв и жажда за справедливост; думите бяха изречени с нарастваща пламенност и напрежение. Лицата им бяха зачервени, погледите — празни, кръвта им кипеше от безкрайно желание за мъст.

Мъжът, който явно оглавяваше бандата, изкрещя някаква команда на гръцки и приятелите му отново започнаха да ритат поваления германец. Като видя, че ситуацията отново излиза от контрол, Томаш успя да се промъкне между нападателите и жертвата, вдигайки ръце, за да се опита още веднъж да прекъсне ударите.

— Спрете! — изкрещя той. — Спрете!

Анархистите не му обърнаха внимание и продължиха опитите да достигнат мишената си. Но тъй като тялото на историка беше между нападателите и жертвата и това затрудняваше атаките, някои от затворниците обърнаха гнева си срещу него. Първият юмрук улучи Томаш в рамото, усети втори в кръста и един ритник в бедрото си. То бе само началото. Следвайки примера на другарите си, останалите затворници насочиха гнева си към историка и изсипаха върху него серия юмруци и ритници. Томаш можеше да им отвърне, но знаеше, че е невъзможно да победи нападателите си и това само би ги предизвикало още повече, затова избра пасивната защита.

Изгубил равновесие от силните удари, той падна върху германеца и също се сви, опитвайки се да предпази най-вече главата и стомаха си. Надяваше се поведението му да ги обезсърчи. Само че това не се случи. Надъхани от десетките лозунги, които крещяха с безкрайно усърдие, анархистите продължиха да изливат върху него насъбраната ярост. Ударите от ритниците с ботуши бяха особено болезнени.

В един момент Томаш изгуби представа за време и пространство. Реалността се разми и светът около него се завъртя, сякаш бе пиян. Сетивата му бяха толкова притъпени, че престана да чува животинските крясъци наоколо и да усеща жестоките удари по тялото си, сякаш самата болка го бе упоила и душата му се бе пренесла в друго измерение, където царяха спокойствие и тишина.

— Професоре?

Гласът сякаш идваше от дъното на тунел — далечен, със странно отзвучаващо ехо, в пълен резонанс с нереалните представи, свойствени на въображението, когато човек бълнува в треска, навярно ефект от съня, в който съзнанието му бе потънало. Реши да го игнорира; той не бе нищо повече от слаб шепот, който се губеше в лабиринта на фантазията; нещо толкова незначително, че не заслужаваше вниманието му.

— Професоре?

Този път гласът прозвуча много по-близо, сякаш се намираше на една ръка разстояние; бе влязъл в съня и го теглеше към действителността. Това го изненада и той обмисли възможността да отговори. Какво имаше да губи?

— Да?

Чу се въздишка.

— Слава богу! — отвърна гласът, като че говореше на някой друг. — Започва да се съвзема.

Томаш усещаше тялото си болезнено и клепачите си — невероятно натежали. Той насочи цялата си воля към очите и най-сетне успя да ги отвори. Жълто петно светлина разпръсна замъглената картина пред погледа му. Забеляза неясна сянка на фона на петното светлина и отново реши, че сънува, затова затвори очи.

— Професоре! Събудете се!

Определено не беше сън; думите звучаха прекалено реално. Въпреки безсилието, което го бе завладяло, той отново отвори очи и съсредоточи цялото си внимание в сянката. Всичко му се струваше мътно и стигаше до съзнанието му мудно, сякаш имаше махмурлук.

— Какво… какво става?

Очите му се взряха в силуета пред него и тъмното петно започна да придобива форма, докато различи контурите на лице, а след това и човешко изражение. Разгледа го с любопитство като дете, което изучава животно, което никога преди не е виждало. След няколко дълги секунди най-накрая разпозна онова, в което толкова усърдно се взираше.

Беше професор Маркопуло, който му се усмихваше.