Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (17)

XV

По правата отсечка почти не се мяркаха коли. В момента в далечината се виждаха само задницата на един камион и два автомобила, които идваха отсреща. Решението на Томаш да не шофира колата си, докато не намери работа, важеше само за придвижването му в Лисабон. Затова сега седеше зад волана на стария си фолксваген, чийто номер бе покрит с няколко слоя прах и пръски кал. Беше го мил при последния технически преглед и щеше да го направи отново при следващия.

— Винаги, когато идвам в Португалия — заговори Филипе с поглед, забит в асфалта, — се изненадвам от състоянието на пътищата, които вече имаме навсякъде.

— Невероятно, нали? — съгласи се Томаш. — През 1990-а нямаше нито една магистрала, която да свързва двата най-големи града в страната. Днес имаме две магистрали между Лисабон и Порто, а сега, когато кризата е в разгара си, са решили да строят и трета.

— Трета?

Историкът се разсмя.

— Представяш ли си?

Приятелят му неодобрително поклати глава.

— Една магистрала наистина е необходима — каза той. — Но… три? Това е престъпно прахосване на средства.

Томаш сви рамене, вперил поглед в пътя пред себе си.

— Пари от европейските фондове — отбеляза той. — Европейският съюз плаща, защо да не се възползваме?

Купето на фолксвагена отново потъна в тишина. Чуваше се само лекото бръмчене на мотора в задната част на автомобила — нещо, с което Филипе не бе свикнал. Това бе специфична особеност на този модел.

— Ето как Португалия се озова в дупката…

Произнесе тези думи шепнешком, с изключение на последната. Шофьорът, който се беше съсредоточил върху пътя, едва не подскочи на мястото си.

— Дупка? — повтори той нащрек, вперил поглед в асфалта. — Къде?

— Имах предвид страната — обясни Филипе. — Говорех на себе си, че заради всички тези магистрали държавата затъна в блатото, в което сме сега.

Томаш облекчено въздъхна.

— О, добре! Помислих, че ще хлътнем в някоя дупка… — Той се успокои и за момент отмести поглед от шосето. — Знаеш, че управлението ни е в пълен хаос.

Филипе посочи навън.

— Ами да. Виж, щом си без работа, значи е и заради тези магистрали.

На задната седалка се возеше младежът от бюрото по труда, когото Томаш бе обещал да закара. След като мълчаливо бе слушал разговора, Алешандре се размърда на мястото си, не се сдържа и се намеси.

— Извинете, но в това няма смисъл — заяви той. — Каква е връзката между магистралите и безработицата? Доколкото ми е известно, строителството им осигури работа на много хора.

Филипе обърна глава назад.

— Заблуда — каза той. — Пълна заблуда.

— Какво говорите? Магистралата, по която в момента се движим, е съвсем истинска.

— Вижте, безработицата в момента е резултат от няколко кризи, които се случиха едновременно — отбеляза той, показвайки три пръста, за да ги изброи. — Да кажем, че към основната криза, предизвикана от потока на западни стоки към новите пазари, се добавиха още три: кризата на финансовите пазари, кризата на еврото и тази на периферните пазари, включително и португалския. Това са отделни неща, макар че кризата на финансовите пазари повлия върху останалите две, разбира се. Кризата на Запада, кризата на еврото и кризата в Португалия вече са съществували, но са били невидими.

Младежът на задната седалка гледаше скептично.

— Да, и какво? — попита той с леко надменен тон. — Какво общо имат магистралите? Нима проектите за тяхното изграждане не осигуриха работа на много хора? Как може нещо толкова очевидно да се подлага на съмнение?

— Успокойте се — каза Филипе, като се забавляваше с нетърпението на спътника си. — Трябва да разберете, че финансовата криза и кризата на еврото се проявиха изцяло и засегнаха целия свят, но някои страни се оказаха по-силно засегнати, защото вече са преживявали собствена криза, макар че към онзи момент не са го знаели.

— За нас ли говорите?

— За нас и за Гърция например, но не само. Ирландия, Испания и Италия също имат проблеми, невидими до този момент. Това обяснява защо тези страни се оказаха по-засегнати от финансовата криза и кризата на еврото.

Алешандре продължи да упорства, сочейки пътя.

— Да не би да твърдите, че кризата е предизвикана от изграждането на пътната мрежа? Това са пълни глупости!

— За кризата в Португалия има няколко причини — вътрешни и външни. За вътрешните сме отговорни ние. Те са свързани със загубата на конкурентоспособност на нашите продукти на световния пазар и прибягването към заем, за да потулим тази действителност, с нарастващата нестабилност на социалната държава и неразумното залагане на нетъргуемия промишлен сектор.

— Нетъргуем сектор? Какво е това?

Дойде ред на Филипе да посочи към магистралата.

— Да вземем например магистралите — започна той. — Дали можем да изнасяме магистрали в чужбина? Не можем. Това е нещо, с което не можем да търгуваме. Но можем да продаваме обувки. Можем да продаваме дрехи, вино, зехтин. Това е търгуем продукт. Работата е там, че няколко португалски правителства, оглавявани от гении, решиха, че трябва да се инвестира именно в нетъргуемия сектор и в неща, които не можем да изнасяме. Така започнахме да строим пътища, мостове, летища, стадиони, ротонди, тунели… и какво ли още не! Разбирате ли защо тези магистрали са част от проблема?

— Доколкото знам, благоустройствените работи осигуриха работа на много хора!

— Но те не са за износ, разбирате ли? Дори по-лошо; държавата гарантира тези инвестиции за дълги години напред. И да искаме, вече не можем да спрем да харчим за тях.

Объркан, Алешандре разтърси глава.

— Не разбирам — призна той. — Ако смятаме, че тези инвестиции са безполезни, и искаме да ги прекратим, тогава трябва да го направим. Какво ни пречи?

— Нещо, наречено ПЧП. Чували ли сте за това?

— Публично-частно партньорство — поясни Томаш. Въпреки че се бе вкопчил във волана, историкът следеше разговора с интерес. — Всеки го знае.

— Дали хората наистина знаят какво означава ПЧП? — попита скептично Филипе. — Съмнявам се. Ако знаеха, щяха да са на улицата, за да свалят всяко правителство, което сключи такова партньорство.

— Защо? — попита учудено младежът на задната седалка. — Какво толкова им има на ПЧП? Не са ли начин да свършим работа, без да харчим нито стотинка от парите на народа?

Филипе и Томаш се разсмяха.

— Само така казват! — възкликна историкът. — Наистина ли вярвате на тази безсрамна лъжа?

Реакцията на двамата мъже отпред смути Алешандре.

— Ами… нали това казваха… Не се плаща от данъкоплатците… или се плаща?

— Какво невежество! — възкликна Филипе и завъртя очи. Обърна се назад. — Сега ще ви обясня какво е ПЧП. — Замълча за момент, докато обмисляше как да представи нещата по-достъпно и ясно. — Въпреки че хвърлиха всички обществени средства за бетон, нашите гениални управляващи — пример за високо ерудирани и интелигентни хора — решиха, че това не стига. Трябваше да се произведе още бетон! И какво родиха техните мозъци? Измислиха откъде да намерят още бетон и други да го плащат!

— Тези „други“ сме ние, естествено — обясни Томаш. — Ние от бъдещето, защото в момента сме още в настоящето.

— Точно така — съгласи се Филипе. — Забележете, това публично-частно партньорство има смисъл, ако държавата реши да построи обект, чиято експлоатация да плати инвестицията и издръжката му. Тъй като пари няма, държавата отива при частници и им казва: ако направите този мост например, предвиждаме трафик от един милион автомобили годишно и с таксите вие ще възстановите инвестицията си за петнадесет години, затова ви отстъпваме експлоатацията за тридесет години, за да излезете на печалба. След тези думи частниците питат: какво ще стане, ако има по-малко трафик от предвиденото? Лош късмет за вас, отговаря държавата. Все пак в едно капиталистическо общество рискът е част от инвестицията, нали? Частниците мислят, правят си сметката и ако стигнат до заключение, че рискът си струва, действат. Това е едно добро партньорство. Частникът рискува, инвестира и взима печалба от експлоатацията, а ако нещата се развият зле — търпи загуби. Данъкоплатците не плащат и не печелят нито стотинка, но работата е свършена.

— Да, това е ПЧП.

— Така е, но не и в Португалия, драги. Какво се случи тук? Държавата отиде при частните фирми и каза: изградете една магистрала и я експлоатирайте тридесет години, но ако работи на загуба, данъкоплатците ще платят. Разбирате ли? При португалските ПЧП рискът за инвеститора е нулев, а за хората — огромен. Частните фирми получават печалба, но не поемат риск, държавата не печели нищо, но плаща риска. Така управляващите представят проект, за да бъдат избрани, естествено, а после ние плащаме. Тоест плащаме сега, защото бъдещето вече е тук. По този начин се създадоха договори, при които частните фирми се ангажират да финансират проекти в замяна на право на експлоатация за тридесет години.

— Познавам понятието ПЧП — съгласи се Алешандре. — Започнаха преди няколко години, нали?

— Първият подобен проект е мостът „Вашко да Гама“, който се оказа обект на седем споразумения за финансово ребалансиране, всички в ущърб на данъкоплатците. Вирусът се разпространи бързо и тогава започна голямото плюскане. Така една система, която би могла да бъде изгодна, ако се ограничаваше със стратегически важни и рентабилни проекти, се превърна в средство за разрушение, тъй като целият риск се оказа прехвърлен от инвеститорите към данъкоплатците. Започнаха да се сключват ПЧП под път и над път, често без предварителна оценка и без задълбочен анализ на съотношението разходи-ползи, в някои случаи дори за по-малки проекти, които бързо печелят избиратели, като Metro Sul do Tejo^[1]. Важното е избирателят да види, че се върши работа. Ако междувременно държавата се прецака, това не е проблем, който смущава съня на управляващите.

— Наистина ли сключените ПЧП са толкова зле?

— Направо са трагични! Почти всички ПЧП се подхлъзнаха с тридесет процента. Последваха редица преподписани договори, всички в ущърб на обществените средства. Проекти, представени като самофинансиращи се, като Lusiponte^[2] и Fertafus^[3], накрая бяха субсидирани от държавата. Разправяха, че няма да ни струва нищо, и лъгаха безскрупулно. Само магистралите SCUT^[4] струват на данъкоплатците петнадесет милиона евро! За да си представите по-добре тази грандиозна цифра, ще ви кажа, че всички пари, които държавата взе от увеличаването на данъците и намаляването на заплатите, стигнаха за изплащането само на половината от разходите! — Филипе посочи към двамата си спътници. — Вие и Томаш сте без работа, защото трябва да се плати това предизборно безумие! И това е само върхът на айсберга. През 2001-ва например чрез ПЧП започна строежът на десет болници. Десет години по-късно само една беше завършена — болницата в Кашкайш^[5], и между другото тази сделка беше предоговорена… за сметка на данъкоплатците, разбира се. Срокът за изпълнение на тези проекти изтече и в следващите тридесет години болниците ще струват на държавната хазна осем милиарда евро — сума, доближаваща се до спестяванията, които португалската държава направи с рестриктивните мерки до 2012-а. Терминалът „Алкантара“ беше договорен без конкурс, с директен договор — типични условия за корупция, след което предоговорен в ущърб на данъкоплатците. Домът на музиката, построен по случай кандидатурата на Порто за Европейска столица на културата, беше открит едва пет години след събитието, след пресрочване и предоговаряне, пагубни за обществените средства. Проектантът закъсня с представянето на работата и вместо да плати неустойки, бе поощрен с още един милион евро! — Филипе махна красноречиво с ръка. — Плащайте, наивници!

— И стадионите от Европейското първенство през 2004-та — сети се Томаш. — Много печеливш проект, а?

— Нима не е?

— Колко стадиона построиха? Седем?

Филипе разпери пръстите на двете си ръце.

— Десет! — извика разпалено той. — Седем беше изискването на УЕФА, но нашите своеволни управници — хора, които предано се грижат за парите на данъкоплатците, решиха чрез ПЧП да изградят общо десет стадиона, много повече от необходимото, на цена от близо седемстотин милиона евро. Само при стадиона в Брага ръстът на предвидените разходи надхвърли триста процента. Когато информирали спортния министър Жозе Лело, че стадионът в Лейрия ще струва двадесет милиона, той според пресата отвърнал: „Двадесет милиона? Трябва да е много повече!“. Първи въпрос: Защо? Отговор: Защото на власт са били управници, които са искали да блеснат пред електората. Втори въпрос: Как се забогатява от стадиони? Било ли е стриктно спазено съотношението разходи-ползи? Не. Гарантирано е преизбирането на същите управници, славата на управляващите сред електората и навярно злословието на приятелчетата архитекти и инженери. Трети въпрос: Какво се случи с тези стадиони? Отговорът е тъжен: Приходите от стадионите в Лейрия, Луле и Авейро не стигат за покриване на разходите. Загубите са толкова големи, че кметството в Авейро обмисля дали да не разруши техния. — Филипе се обърна към шофьора. — Питам: Има ли осъден за тези престъпления срещу португалската икономика?

Въпросът накара историка да се разсмее.

— Доколкото знам, не.

— Но публично-частните партньорства послужиха и за нещо друго — отбеляза Филипе. — През 2007-а пътните ПЧП се превърнаха в нещо, наречено Estradas de Portugal^[6], което не е нищо друго освен схема за пилеене на пари. През 2009-а нетната настояща стойност на предвидените разходи за тези ПЧП беше дванадесет милиарда евро; цифра, която през следващата година като с вълшебна пръчка падна на пет милиарда.

Томаш бързо пресметна.

— Седем милиарда по-малко — отбеляза той. — Къде са отишли тези пари?

— Откъде да знам? Това никога не бе обяснено или оправдано по смислен начин! Но е факт, че за една година изчезнаха седем милиарда евро в рамките на нетната настояща стойност! Да има арестувани?

Без да отмества поглед от шосето, шофьорът се усмихна.

— Ами няма…

— Истината е, че един нарастващ дял от държавните приходи и разходи е отделен от държавния бюджет. Схемите за това са безброй. Дали държавата и общините имат бюджетни ограничения? Откриват се държавни и общински фирми, които започват да правят разходи, които не се следят от държавния бюджет или от парламента. Бяха създадени близо хиляда публични компании, за да харчат на воля и без контрол, а обществените средства трябва да хранят повече от три хиляди учреждения, институти, фондации, обсерватории и други. Болниците харчат много и това увеличава разходите на държавния бюджет? Вместо да контролират разходите, те се превръщат в държавни предприятия, както се случи с болница „Кюри Кабрал“ в Лисабон. По този начин те вече не са част от изтъняващия бюджет и това позволява на управляващите сериозно да заявят, че водят държавна политика на намаляване на разходите. Продължават да се харчат пари, разбира се, но това става скрито. С помощта на тези публични компании правителствата теглят големи заеми и правят чудовищни разходи, без нищо от това да бъде отчетено в държавния бюджет.

— Доколкото си спомням — прекъсна го Томаш, — гениалните мъже и жени, които ни управляваха, го наричаха „финансово инженерство“.

— Е, аз го наричам измама, мошеничество, безсрамна далавера! — възмути се Филипе. — Това е все едно един хотел да се запали и собствениците да решат да скрият този факт от гостите, за да запазят репутацията на бизнеса си. — Той поклати глава. — Интересното, драги мои, е, че всички останаха много учудени, когато видяха, че страната гори! За да се освободят от отговорност, те се впуснаха да обясняват, че за всичко е виновна световната криза…

В автомобила настъпи тишина. Тримата се взираха в пътя и обмисляха казаното. Разбира се, всеки вече бе чел нещо по въпроса, но само отделни новини, на пръв поглед без връзка помежду им — като листата от един клон. Този път беше различно; всичко изглеждаше свързано, виждаше се цялото дърво на фона на други дървета; различаваха се дори очертанията на гората.

— Това е много тъжно — призна накрая Алешандре, опитвайки се да насочи разговора към темата, от която бе тръгнал. — Но не бива да забравяме, че инфраструктурата е необходима за една страна. Очевидно е, че има злоупотреби, лошо управление и измами, но това не отменя необходимостта от тези строежи. Как може една икономика да се развива без инфраструктура?

— Разбира се, че нетъргуемият сектор е важен — съгласи се Филипе. — Но не може да представлява основният икономически актив, нито да разклати държавния бюджет, както се случи в Португалия! Вместо да заложат на стоките за износ, управляващите решиха да излеят парите в бетон. Този сектор в икономиката се разрасна и привлече най-добрите заплати. За да отвърне на конкуренцията на нетъргуемия сектор, търгуемият трябваше да увеличи заплатите, което лиши продуктите от качество и ги направи по-непривлекателни от вносните. Това породи нещо невероятно: португалските стоки станаха по-малко търсени поради това, че са прекалено скъпи, при това не само от чуждите купувачи, но и от португалските потребители! Нима това ви се струва приемливо?

Алешандре не знаеше какво да каже.

— Наистина…

— Как реагираха управляващите, когато видяха какво се случва?

Зад волана Томаш сви рамене.

— Подсвиркваха си — каза Томаш с горчива усмивка. — И ако добре си спомням, обявиха големи инвестиции в икономиката, не беше ли така?

— Инвестиции в какво? В още благоустройство, още бетон, още нетъргуеми стоки! — Филипе се разсмя. — Гении! Истински таланти! Нашите управляващи бяха толкова добри, толкова добри, че весело ни поведоха към банкрут! Превърнаха нетъргуемия сектор в звездата на икономиката, потопиха там милиони и милиони евро, привлякоха най-кадърните, затиснаха страната ни под покривка от бетон! Магистрали, SCUT, стадиони… разсипване на пари!

— Но инженерите ни сега работят в Ангола и в други страни — отбеляза Алешандре. — По този начин те изнасят продукция, не е ли така?

— Нищо не изнасят! — отговори Филипе със саркастичен тон. — Когато строителната фирма пристига в Ангола, наема анголски работници. Бетонът, който използват, е произведен там. Единственото нещо, което се изнася, е работата на инженери и архитекти. Иначе казано, нищо съществено. При своето интернационализиране предприятията от нетъргуемия сектор не изнасят необходимото количество стоки и услуги. Повярвайте ми, младежо. Само търгуемият сектор може да работи за износ. От въвеждането на еврото Португалия е начело в списъка на страните, положили най-големи усилия за инвестиции в дялове от БВП, но тези пари бяха излети в бетон и… пуф! Изчезнаха! Инвестираме много, но лошо.

— Но какво би могла да направи държавата? — запита пътникът на задната седалка. — Да инвестира в търгуеми блага? Да започне да произвежда обувки, вино и зехтин? Това е безсмислено…

— Разбира се, че не — съгласи се Филипе. — В едно пазарно общество като нашето търгуемият сектор е в ръцете на частните фирми. Те произвеждат тези стоки за износ.

— Тогава как е трябвало да постъпи държавата?

— Вместо да пръска пари за бетон, да ги използва, за да помогне на търгуемия сектор да стане по-конкурентоспособен.

— Но как? Като даде парите направо на частниците? Те това само чакат!

— Като финансира закупуването на технологии например. Като плати допълнителна квалификация на работниците или намали данъците на фирмите.

Алешандре смръщи вежди.

— Искате да кажете, като им помогне да направят по-голяма печалба.

— Това също — призна Филипе. — И какво? Печалбата не е престъпление, както намеквате, и много хора в тази страна искат да ни убедят в това. Печалбата е законната цел на икономическата активност. Вие например без пари ли работите?

— Аз?

— Да. Представете си, че вместо да ви уволнят, момчетата от сервиза на вашия братовчед ви бяха предложили да работите без възнаграждение. Щяхте ли да приемете?

— Разбира се, че не. Що за глупост? Това значи да приема да ме експлоатират.

— Ах, безделник такъв! — възкликна Филипе с престорен фалцет. — Това означава, че мислите само за пари, за печалба.

— Не е така! Нуждая се от заплата, за да се издържам.

— Който работи за заплата, работи за пари, драги. Тоест един вид за печалба. Спокойно, това не е срамно. Да работиш за пари и за печалба, е напълно законно. — Той вдигна пръст. — Това, което важи за вас обаче, важи и за един предприемач. Търсенето на печалбата е естествено и полезно в една икономика, в това няма нищо лошо. Ако всички печелят, икономиката ще е стабилна.

Хванат в мрежата на тези аргументи, Алешандре тръсна глава, сякаш това можеше да му помогне да се измъкне от капана.

— Добре… отклоняваме се от темата — напомни той. — Въпросът е до каква степен намаляването на IRC^[7] на фирмите е справедливо спрямо обществото. Струва ми се правилно те да плащат данъци като всеки работник. Защо предприемачите да плащат по-малко? Само това оставаше!

— Фирмите вече плащат по-малко, драги — отбеляза Филипе. — И за това си има причина. Намаляването на данъка за фирмите е законно и желателно, ако облагодетелства обществото. Случаят е такъв.

— Така ли? Как?

Приятелят на Томаш замълча за миг, обмисляйки отговора си.

— Какво е предприемач?

Алешандре се разсмя.

— Човек, който експлоатира работниците, за да се нагуши с пари.

— Предприемач е всеки един човек, който реши да си основе фирма. Това може да съм аз, Томаш или вие. Представете си, че сте вие. Уволнили са ви от сервиза, не можете да си намерите прилична работа и отчаян, взимате парите, които сте събирали с години, и започвате бизнес. Например производство на обувки. Щом ще го правите, трябва да прецените печалбата и разходите. Какви машини ще ви трябват и колко ще струват? С каква суровина ще работите? Кожа? Колко струва кожата? А работници? Колко ще са ви нужни? Десет? Колко ще им плащате? Колко ще плащате на социалното осигуряване за всеки един от тях? И колко IRC ще трябва да давате на държавата? Правите си сметките и започвате да схващате, че така не става, ще има и минуси. Машините са скъпи, заплатите за персонала са високи, данъците ще погълнат останалото.

— Да, разбира се, че работата на един предприемач има своите трудности. Не казвам, че не…

— Помислете, драги. Какво ще стане, ако не отворите фабриката? Десет души ще продължат да бъдат безработни, като не броим вас, разбира се. Всички те ще получават обезщетение за безработица от една фалирала държава. Освен това няма да печелите, поради което хазната остава с празни ръце. Какво печели държавата? Нищо. Тя губи.

— Така е, признавам.

— Или ако все пак искате да започнете бизнес, може да го направите в… Чехия. Там работната ръка е по-евтина и по-квалифицирана. Или в Ирландия, където корпоративният данък е само 12 % и е по-лесно да уволните работници, ако нещата не потръгнат. Иначе казано, Португалия губи инвестиция, която Чехия или Ирландия печелят. Десет ирландци си намират работа, португалската държава запазва ангажимента си към десетте безработни, които вие бихте наели, но не го направихте, и остава без процент, макар и минимален, от печалбата, която в крайна сметка ще имате в друга страна.

Пътникът на задната седалка поклати глава.

— По тази логика робството би помогнало…

— Така мислят и постъпват в комунистически Китай — отбеляза Филипе, натъртвайки на думата комунистически. — Живеем в глобална икономика и се конкурираме със страни, чиито граждани мизерстват, работят като роби в замяна на почти никакво заплащане. Не казвам, че ще паднем на нивото им, не е нужно, но все в нещо трябва да отстъпим.

— Германците не отстъпиха — възрази Алешандре. — Живеят в същата глобална икономика, конкурират се с Китай и не понижиха жизнения си стандарт.

— Много грешите — поправи го Томаш, нарушавайки мълчанието си. Припомни си разговора, на който бе присъствал в килията в Атина: думите все още звучаха в съзнанието му. — През 2003-та германците започнаха да провеждат политика на намаляване на реалните заплати и съкращения на социалните разходи. Затова днес имат здрава икономика. Научиха се да се състезават. Освен това те имат икономика на търгуемите блага във високите технологии и използват капитала, за да я развиват. А ние, вместо да инвестираме в качествена търгуема икономика, използваме капитала, пак повтарям, за да правим бетон. Държавата инвестира в магистрали, семействата си купиха къщи, автомобили, ходят на почивка, докато много фирми живеят от кредити, за да запушат дупките и да финансират инвестициите си. Ако португалският държавен дълг е катастрофа, частният дълг е трагедия.

Полуизвърнат назад, за да разговаря със спътника си на задната седалка, Филипе отново подхвана темата.

— Нека довърша разказа си за вашия проект за обувна фабрика. — Той направи драматична пауза. — Ами ако португалската държава ви помогне? Ако ви даде половината пари за машини? Ако плати обучението на работниците ви? Ако намали данък IRC? Тогава вие щяхте да си направите сметката отново и… хоп! Да разберете, че ще имате печалба!

— И вече мога да започна бизнес в Португалия.

— Разбира се! Това трябваше да направят, вместо да пръснат всичките пари за бетон. Вижте какво са направили ирландците. През 1960-а Ирландия е била четвърта по бедност в Европа. Но през 1994 се е сдобила с министър на финансите на име Руайри Куин, който променил тази участ. Господин Куин решил да свали драстично данъците за фирмите.

Алешандре почти подскочи на задната седалка.

— Това е неолиберализъм! — възкликна той с обвинителен тон, възмутен от дън душа. — Именно тези неолиберални идеи ни докараха до това положение!

Филипе го изгледа неодобрително.

— Тези приказки за неолиберализма са етикети, предназначени да смутят критиците и да предотвратят всяка една реформа — обясни той. — Всъщност господин Куин е бил социалист. — Вдигна пръст, за да подчертае смисъла на думите си. — Социалист, разбирате ли? Също както и германският канцлер Герхард Шрьодер, който през 2003-та намали реалната заплата и съкрати социалните разходи, за да възстанови конкурентността на немската икономика. — Свали пръста си. — Оказва се, че господин Куин е бил успешен търговец на автомобили, което му позволило да разбере как работи светът на бизнеса. Какво направил той? Държал държавните разходи под железен контрол и това му дало възможност да осъществи революционен експеримент: намалил корпоративния данък на дванадесет и половина процента.

— Неолиберализъм!

— Не говорете глупости! — смъмри го Филипе. — В действителност господин Куин проумял нещо елементарно: ниските данъци привличат големи инвестиции. Залогът бил изцяло печеливш. Ирландците се втурнали да правят бизнес, Ирландия привлякла инвеститори от цял свят, към страната започнали да валят пари като из ведро, работните места се увеличили, икономиката започнала да се развива. Когато Куин дошъл на власт, ръстът на БВП на Ирландия бил 2,5 процента. С драстичното намаляване на корпоративния данък БВП скочил на повече от десет процента. Въпреки че прибирала по-малко данъци, ирландската държава започнала да събира повече пари; така Ирландия станала по-богата от гледна точка на БВП per capita^[8] от Германия и Съединените щати.

— Така, така… — промърмори Алешандре, като свъси вежди. — Нима Ирландия не е в криза сега?

— По други причини, които нямат пряка връзка с ирландската икономика, а с влиянието на вноса на стоки от нововъзникващите пазари, с евтините кредити, които надуха балона на недвижимите имоти, и преди всичко с безотговорното поведение на банките. Важното в примера с Ирландия е положителният ефект от намаляването на корпоративните данъци върху икономиката като цяло и значението на бизнеса за икономическата стабилност на една страна. Проблемът на Португалия е, че тук съществува една антибизнес култура. Предприемачите са третирани като врагове и съперници, наказвани са заради това, че са бизнесмени и търсят печалба. С този си начин на мислене държавата буксува.

Алешандре не отстъпваше.

— Предприемачите са безскрупулни експлоататори — произнесе той с апломб. — Една упадъчна класа, която живее благодарение на потта на работниците. Големият капитал изсмуква народа. Големите предприемачи искат само да захапят колкото се може повече от…

— Кой говори за големи предприемачи? — прекъсна го Филипе. — Първо трябва да приключим с анатемата, която нашата култура е наложила на бизнеса. Дали предприемачите ни са зле? Да. Впрочем само така можем да обясним огромния частен дълг в Португалия. Но каквито и да са като цяло, те са, които създават богатството, а не държавата. От друга страна, е добре да си спомним, че богатството на една страна не се прави само от големите предприемачи, драги.

Объркан, пътникът на задната седалка свъси вежди.

— Извинете, но… Вие обяснявахте колко са важни предприемачите, а сега… си противоречите.

— Не е така. Парите на една страна идват преди всичко от средния и дребния бизнес, работниците, които изкарват с труд парите си и инвестират в някакъв бизнес. Средните и дребните предприемачи съставляват 99,7% от предприемаческата гилдия в Португалия. Те са важните.

— Какво говорите!

— Така твърди статистиката. Големите фирми, от една страна, създават работни места, но от друга страна, ги унищожават. Истинският мотор на икономиката не е държавата, а бизнесът, и по-точно малките и средните предприятия. От тях зависят близо седемдесет процента от новосъздадените работни места. Освен това на тях дължим близо половината от нашия износ: малката фабрика за луксозни обувки в Сао Жуао да Мадейра, малките текстилни заводи във Вале ду Аву, производителите на вино и зехтин, ресторантите, магазините и сладкарниците, които обслужват туристите в Алгарве. Ако им се помогне, ще се помогне и на икономиката. Но какво стана в Португалия? Управляващите не просто угоиха държавата и харчиха пари за бетон, те подпомагаха само големите фирми, с които създадоха партньорски, роднински и протекционистки връзки и разменяха услуги и влияние. — Филипе сви палеца и показалеца си в кръг. — А за малките и средните предприятия — нищо. Нула. Какъв е резултатът от тази брилянтна политика? Стигнахме до банкрут.

— Добре — съгласи се Алешандре. — Но големите държавни инвестиции подкрепят икономиката…

— Ако е така, защо не помогнаха? Португалия прекара последните десет години до колапса на икономиката, изливайки десетки милиарди евро в бетонната политика с обекти из цялата страна. Ако вярваме на тази теза, БВП трябваше да е скочил с около седем процента, не мислите ли?

— Ами… да.

— Средният ръст на БВП през последните десет години до влизането на МВФ в страната, тоест от 2001-ва до 2011-а, е под един процент! По-точно 0,3%.

Младежът го изгледа смаяно.

— Нула цяло и три?

Филипе разпери ръце, сякаш току-що бе приключил някаква демонстрация.

— Виждате ли, драги? Противно на пропагандата, държавните инвестиции доведоха до нищожно, дори нулево икономическо развитие. Голяма част от парите са изхарчени за обекти, които не възвръщат дори и половината от необходимите средства за погасяване на дълговете и лихвите.

Все още озадачен, Алешандре тръсна глава. Бе изненадан, че въпреки десетгодишните инвестиции в държавни обекти средният ръст на БВП беше почти нулев. Как е възможно?

— Искате да кажете, че трябва да се заложи на малкия и средния бизнес?

— Точно така. — Филипе вдигна пръст, за да направи уточнение. — Но има един проблем. Crowding out.^[9]

— Crowding… какво?

— По принцип банките имат пари, за да отпускат заеми, нали? — поде Филипе. — Разбира се, тази сума е ограничена. Представете си, че наличните пари са една торта. Половината от тортата е за държавата и големите предприятия, а другата — за средния и малкия бизнес. Можете ли да си го представите?

— Да, парите са торта, разрязана по средата.

— Става така, че държавата, поради пагубната си политика, обеднява и се нуждае от цялата торта. Как постъпва тя? Правителството отива при банкерите и казва: „Дайте ми всичко“. Тъй като банкерите и правителството са партньори и си разменят услуги, първите отстъпват. Извод: цялата торта отива при държавата, едно малко парче остава за приятелчетата от големите фирми. А малкият и средният бизнес? Остават без нищо, разбира се. Това се нарича crowding out. Държавата избутва малките и средните предприемачи далеч от тортата.

— Но това вреди на икономиката!

— Какво мислите, че се случва в Португалия, драги? Точно това! Няма пари, нито помощи за малкия и средния бизнес, които са истинският двигател на икономиката. После се учудват защо страната не е конкурентоспособна и стига до предфалитна ситуация.

Разговорът беше потискащ и събеседниците изпитваха необходимост да отдъхнат. Съсредоточен в пътя, Томаш бе останал мълчалив през повечето време, обмисляйки информацията, докато приятелят му и младежът на задната седалка спореха така, сякаш бяха натоварени с цялата отговорност за спасяването на страната.

В колата настъпи тишина; пътниците наблюдаваха пейзажа навън, а пръстите на Филипе не спираха да галят плика със загадъчните закодирани редове. Някакво съмнение се прокрадна в душата на историка; имаше нещо, което не се връзваше.

— Виж, Филипе — каза накрая той, нарушавайки тишината. — Ти наистина си много добре информиран за тези проблеми…

Думите не бяха изречени с въпросителен тон, но всъщност си беше въпрос: откъде, по дяволите, знаеш всичко това? — Томаш беше историк и поради интереса си към икономическата история следеше събитията. Доколкото му бе известно, с Филипе не беше така.

Неговият спътник продължаваше да милва хартиения плик, сякаш беше домашен любимец, и не бързаше да отговори. Отмести поглед от прозореца и се взря в стария си приятел. Странно изражение се появи в очите му.

— Защо мислиш, че бягам? — въздъхна Филипе. — Знам прекалено много.