Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (65)

LXIII

Мъжете, заели позиция сред тълпата, която напускаше залата, наблюдаваха пътя към изхода и Томаш се поколеба. Как да постъпи? Да помоли главния прокурор за помощ? Изкушението беше голямо, но той разбра, че това няма да помогне, ако онези типове наистина искат да го убият. Единственият му шанс бе сам да се измъкне от този капан.

Усещайки как обръчът се затяга, той се огледа наоколо и съзря една врата, която все още никой не пазеше. Струваше му се очевидно, че подозрителните мъже, които се приближаваха към него, бяха пристигнали току-що и импровизираха. Със сигурност не бяха забелязали вратата, а още по-малко факта, че тя водеше към друго крило на „Палацо Векио“.

Без да губи повече време, той се отправи натам и хлътна вътре. Даде си сметка, че изчезването му бе създало внезапна суматоха. Чуваше се блъскане и недоволни възгласи, затова предполагаше, че мъжете си преправяха път през тълпата, за да стигнат до вратата и да го подгонят.

Ускори крачка и бързият ход се превърна в бяг из вътрешните коридори на „Палацо Векио“ пред изненаданите погледи на няколко общински чиновници, с които се размина. Чу забързани стъпки зад себе си и разбра, че преследвачите му също тичаха.

— Stop! — извика глас, идващ някъде зад него. — Stop!

Да спре беше последното нещо, което историкът възнамеряваше да направи. Стигна до онази част от двореца, смятана за покоите на Лъв X, съзря стълбище и хукна нагоре, взимайки по две-три стъпала наведнъж. Бедрата го боляха от физическото усилие, задъхваше се и сърцето му биеше до пръсване, погледът му шареше във всички посоки в отчаяно търсене на възможности и нов път за бягство. Как би могъл да се измъкне от клопката?

Излезе пред вътрешния балкон на залата и се шмугна в една странична врата. Озова се в тесен коридор с вито стълбище, но разбра, че този път ще го изведе до задънена улица някъде на покрива, и предпочете да остане, където беше. Изчака няколко секунди, докато преследвачите излязоха над залата и съзнавайки, че скоро ще открият скривалището му, внимателно се промъкна покрай балкона и хукна по обратния път.

— Stop!

Надяваше се да не го забележат, но нямаше късмет. Преследвачите му го съзряха и се затичаха след него. Бърз като заек, Томаш слезе до Залата на петстотинте и тичешком мина през нея, за да избяга през главния вход, където тълпата още не се беше разотишла. Слезе по стълбите, като се блъскаше в хората, и стигна до фоайето, надявайки се да излезе на „Пиаца дела Синьория“ и така да се измъкне от засадата, но видя, че пътят му е препречен от още мъже и обграден в преддверието близо до лъвските статуи, без други възможности за бягство, той се шмугна през една врата и се озова в малка зала. Дали отново бе в капан?

Изпаднал в паника, историкът се огледа наоколо и съзря таен изход, тесен и тъмен. Вмъкна се вътре, но там бе толкова тясно, че двете му рамена докосваха стените. Продължи напред, тъй като нямаше друга възможност. Коридорът го изведе на малка площадка с тясно спираловидно стълбище, което водеше към друг коридор и друга вита стълба. Той продължи, опирайки се в стените; задъхан и отчаян, вече нямаше представа къде се намира, но се изкачваше, докато не излезе в друга зала с врата. Стъпките на преследвачите му се чуваха наблизо. Бутна вратата и се натъкна на тъмна стая, чиито стени бяха покрити с картини с митологични сюжети.

Беше в капан.

Томаш не видя изход и все по-ясно чувайки стъпките на непознатите мъже, разбра, че беше въпрос на секунди да го хванат. Какво да прави? Имаше нужда от помощ и в този миг се сети за Ракел. Къде ли се беше дянала? Испанката беше полицай, нали така? Тогава какво чакаше, за да се намеси? Е, типично за тази професия. Полицията никога не е там, когато ти трябва! Агентката от Интерпол си бе намерила място сред публиката, за да слуша предварителното заседание по делото на Международния наказателен съд, и историкът не я видя повече. Дали бе забелязала подозрителните мъже? Въпросът се загнезди в съзнанието на Томаш, докато изчакваше неизбежната развръзка в стаичката, изгубена нейде в недрата на „Палацо Векио“. Дали преследвачите му, които всеки миг щяха да го заловят, вече не се бяха добрали до агентката от Интерпол? Тази вероятност го разтревожи. Затова ли не я видя никъде? Дали беше в ръцете им? Ами ако…

— Тук!

Усети как една ръка, появила се от нищото, го сграбчи и го дръпна към някаква дупка, зейнала на мястото на втората картина вдясно. Картината се отвори като врата и разкри мрачно и тясно пространство. Преди да успее да огледа отвора, през който бе изтеглен, Томаш видя как картината затваря прохода и светлината угасна. Остана на тъмно на някакво странно място, обзет от усещането, че се е пренесъл в четвъртото измерение — изгубена бездна сред алтернативни реалности.

— Какво става? — попита уплашено той, объркан от начина, по който се озова на това фантасмагорично място. — Кой е там?

— Шшшт! — прошепна женски глас в мрака.

Беше Ракел.

— Ракел, ти ли си?

— Тихо, казах!

Историкът я послуша и затвореното пространство зад стената потъна в тишина. От другата страна се чуваше разнопосочно ехо от стъпки и гласове. Задържайки дишането си, двамата разбраха, че преследвачите бяха стигнали до стаичката с митологичните картини и бяха объркани от изчезването на жертвата си. След няколко мъчителни секунди шумовете заглъхнаха и облекчени, двамата бегълци възстановиха дишането си.

— Какво е това? — прошепна Томаш, като едва се осмели да използва гласа си. — Къде сме?

— В таен проход — отвърна Ракел. — Хайде. Внимавай със стъпалата…

Лъхна го леко въздушно течение, сигурно доказателство, че оттук можеше да се излезе навън, и усети как ръката на Ракел го хваща за лакътя и го тегли надясно. Опасявайки се от онова, което се криеше в мрака, Томаш опипа пода с крак, докато не се блъсна в нещо — първото стъпало за нагоре. Двамата изкачиха четири стъпала, като се опираха на стените и пристъпваха внимателно, докато не се натъкнаха на невидима врата, която им пречеше да продължат.

— Таен проход, а? — усмихна се Томаш. — Как, по дяволите, го откри?

— Информирах се, естествено! — отвърна испанката с нервен смях. — Изглежда, че този таен проход е бил построен през Средновековието от член на фамилията Медичи, за да се крие в двореца. — Тя отново се засмя. — Отлична идея, а? Дойде ни като по поръчка.

— Така е — съгласи се той. — Липсват само факли да осветяват пътя ни.

Минаха през вратата и пристъпиха в тясно помещение с формата на куб. Подът бе покрит с изтъркани мраморни квадратни плочи. Виждаше се карарско бяло, сиенско червено и флорентинско зелено. Пространството бе осветено от малък отвор без стъкла, с решетка от старо желязо, от който се виждаха покривите на градските къщи. В стените на тайната стая имаше високи дървени врати — по три на всяка, общо дванадесет. Историкът отвори една от тях и съзря медни предмети и стъклени кани, подредени върху лавици.

— Алхимически кабинет.

След като провери третата врата, намери дебело въже, като онези, които използваха моряците. Томаш го взе и провери здравината му. Доволен от теста, той се приближи до прозореца и надникна долу. От земята ги деляха два етажа. Без да се колебае, завърза въжето за желязната решетка на прозореца.

— Какво правиш? — попита Ракел, обезпокоена от действията на португалеца. — Eres loco?^[1]

Историкът дръпна два пъти силно възела, за да изпита здравината му. Уверявайки се, че въжето е добре завързано, той хвърли другия край долу и се обърна към спътницата си.

— Вие от Интерпол имате изпити за физическа издръжливост, нали? — попита той с предизвикателен тон. — Сигурен съм, че ще успееш да се спуснеш оттук.

Без да чака отговор, той се качи на прозореца и хващайки здраво въжето, мина от външната страна на сградата и започна да се спуска по стените на „Палацо Векио“. Погледна нагоре и видя испанката да повтаря движенията му. Спускането бе сравнително бързо. Ръцете му бяха сграбчили въжето, краката му се опираха във фасадата, сякаш вървеше назад, докато не усети, че е близо до земята и, пускайки въжето, скочи на улицата.

Няколко секунди по-късно спътницата му повтори процедурата и се озова до него на „Виа дела Нина“.

— Уф! — въздъхна Ракел с облекчение, замаяна от чистия въздух. — Този път наистина се измъкнахме!