Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (20)

XVIII

След като проникна във вътрешната мрежа на банката, Декарабиа сравнително лесно достигна до записите от охранителните камери на онзи клон. Той декодира паролата, въведе я в системата и отвори страницата на сигурността. Потърси линка, водещ към клона, и кликна върху него.

— Я да видим — каза на себе си, преплитайки пръсти, докато съзерцаваше съдържанието, изпълващо екрана. — Първият транш е направен малко след три и половина вчера следобед. — Разгледа изображенията и потърси записите на камерата, която бе снимала в този час. — Така… така… искаме записите от камерата на банкомата. Я да видим.

Кликна върху архива на камерата и избра клиповете, записани между три и четири часа в понеделник следобед. Видеото веднага изпълни екрана. Беше далечен план, показващ тротоара и улицата с нормален поток от пешеходци и автомобили наоколо. Изведнъж един човек се приближи до камерата, пъхна карта в процепа на банкомата, набра пинкода, изпълни инструкциите, взе парите и картата и се отдалечи с по-пълни джобове.

— Хайде, хайде — прошепна нетърпеливо неканеният гост. — Кога ще дойде нашият човек?

Записът от охранителната камера продължи, показвайки едни и същи кадри — тротоара, хора, които преминаваха отляво и отдясно, улицата, коли, автобуси, мотоциклети, движещи се в двете посоки, клиент, който се отправя към банкомата, тегли пари и си тръгва, после отново тротоара, улицата, друг клиент и отново. Всичко беше много монотонно.

Декарабиа се прозя.

— Shit! Това нещо върви ли, или не?

С едно око хакерът следеше изображението, а с другото — брояча на минутите.

15:23:15

Още дванадесет минути чакане! Ако можеше, щеше да включи fast forward, за да стигне до желания час, но екранът не предлагаше тази опция. Определено имаше какво още да се желае от разработчиците на вътрешната мрежа.

Отиде да си вземе кафе. Опасяваше се, че мишената може да се появи на екрана по-рано от очакваното, затова бързо се върна на мястото си. Видя обичайните образи и отново провери часовника.

15:26:47

Все същото. Тротоар, улица, минувачи, автомобили, клиенти. Всичко се случваше невероятно бавно, създавайки впечатлението, че времето се влачи нарочно, за да го дразни. Вгледа се в изображението на екрана. За щастие, камерата на банкомата, изглежда, имаше широкоъгълен обектив, помисли си Декарабиа; това му осигуряваше добра видимост и му позволяваше да оглежда всеки човек, който се разхожда наоколо, да проследи откъде идва и накъде отива.

Сведе поглед към часовника.

15:32:03

Три минути. Отегчението изчезна и отстъпи място на нарастваща концентрация. Всеки момент мишената щеше да се появи на екрана. Откъде ще дойде, отляво или отдясно? Дали щеше да има някой с него? Декарабиа страстно залагаше на това; щеше да му спести огромни усилия. Не че бягаше от работа. Въпросът бе, че трябва да се действа бързо.

15:34:11

Една минута. Огледа още по-внимателно екрана, взирайки се в лицата на всички минувачи. След няколко секунди видя един мъж да се доближава до камерата. Косата му бе разрошена, нуждаеше се от бръснене, гледаше уморено и по лицето му се четеше израз на безпокойство.

— Ах, копеле! — възкликна внезапно той. — Пипнах те!

Беше Филипе Мадурейра.

Видя го как пъхна картата в процепа, набра пинкода, избра желаната сума, видя отказа на екрана и със сгърчено от яд лице изкрещя нещо, което не се чу. Записът нямаше звук, но не бе и необходимо; бе очевидно, че псува банката или онзи, който бе ограничил достъпа до собствените му пари.

— Май си я закъсал, а? — усмихна се Декарабиа, развеселен от реакцията на мъжа на екрана. — Това е нищо в сравнение с онова, което те очаква, глупако!

Видеото показваше как Филипе, разочарован, прибира картата и се обръща. Хакерът внимателно проследи движенията му. Мишената тръгна надясно и вдигна качулката си, после се облегна на стъблото на една липа и погледна часовника си, сякаш чакаше някого. След минути започна да крачи нервно насам-натам. От време на време уморено свеждаше глава, поглеждаше часовника си и отново започваше да дебне наоколо.

Поведението му предизвика доволна усмивка по лицето на Декарабиа.

— Чакаш някого…

Филмчето за интервала между три и четири часа следобед свърши, без да се случи нищо интересно. Неканеният гост отвори записа за следващия час и се загледа в екрана. Филипе продължаваше да стои на сянка под липата, очевидно чакайки някого, обзет от някаква смесица от спокойствие и нетърпение — същото чувство, което в момента заливаше и Декарабиа. Но какво можеше да направи? Трябваше да гледа видеото в реално време, за да хване най-важния момент. Очакването на мишената все някога щеше да приключи и да реши всичко; копнееше кадрите да бъдат достатъчно подробни и да му предоставят онова, от което се нуждаеше.

16:08:28

Чакането се проточи. Минувачи, коли, мишената, облегната на дървото, клиенти, които един след друг се отправяха към банкомата, за да изтеглят пари или да извършат друга операция. Всичко се повтаряше в неописуема монотонност, която караше натрапника постоянно да се прозява и да пие повече кафе, за да пребори съня.

16:27:03

Изведнъж видя как Филипе се изстреля от мястото си и се отправи с бърза крачка към един мъж, който бе слязъл от автобуса. Мишената дръпна непознатия за ръката, онзи се обърна и след известно колебание разпозна човека, който го бе спрял, като го заговори. Декарабиа кликна няколко пъти върху екрана, за да увеличи изображението. Видя как двамата мъже се обръщат и се отправят към вратата на жилищна сграда. Непознатият пъхна ключа в ключалката, вратата се отвори и двамата изчезнаха вътре.

— Пипнах те! — зарадва се той и стана да се пораздвижи след продължителното наблюдение. — Пипнах те, кучи сине!

Получи се по-добре, отколкото бе очаквал. Не само бе видял човека, с когото мишената се бе свързала, но и видя накъде се бяха отправили; със сигурност мястото, където търсеният от него мъж се криеше.

Какво повече можеше да иска?

Впери поглед в монитора и започна да изучава кадрите, които бе записал, от момента, в който Филипе Мадурейра бе спрял непознатия, до мига, в който двамата изчезнаха във входа на сградата. Увеличи резолюцията на лицето на спътника на Филипе и внимателно го разгледа.

— Кой си ти? — попита той шепнешком, с очи, вперени в това лице. — Кой си ти?

Не се съмняваше, че скоро щеше да узнае отговора.