Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (57)

LV

Лекото почукване на вратата го събуди. В стаята бе тъмно, но Магус успя да види часовника: беше осем часът сутринта; това можеше да бъде само Балам, който идваше за инструкции. Сънен, той се измъкна от леглото, облече халата и хвърли поглед към блондинката, с която бе прекарал нощта; макар че кожата й бе покрита с белези и рани, проститутката спеше дълбоко — резултат от успокоителните и аналгетиците, които трябваше да изпие след втората доза любов, която бе приела от него.

Видът на изтощеното тяло на жената в леглото му го отърси от летаргията на току-що събудил се човек и го изпълни със задоволство.

— Представи се на ниво, красавице — прошепна той. — Обзалагам се, че няма да ме забравиш скоро.

Преди да се възбуди отново, верен на принципа, че работата винаги е преди удоволствието, той се приближи до вратата и надзърна през шпионката. От другата страна наистина чакаше шефът на охраната. Отвори и без да отрони дума, даде знак на Балам да влезе.

— Имам новини, велики Магус.

— Така ли? — попита той, сочейки към диваните в апартамента. — Седни и ми разкажи всичко.

Подчиненият го послуша и се отправи натам. Както и предишната вечер, той не успя да сдържи любопитството си и хвърли поглед към леглото — съзря изцапаните с кръв чаршафи и белезниците, камшика и ремъците, които бяха разхвърляни по пода. Това не беше новост за него, вече бе виждал неведнъж подобни аксесоари в спалнята на шефа си. Само момичетата се сменяха. На два пъти се бе налагало да ги кара в болницата. Този път обаче не му се стори необходимо; трябваше само да купи мълчанието на камериерката със сто евро.

— Проследих айпито, от което португалецът е изпратил имейла — съобщи той, концентрирайки се отново върху работата. — Има лаптоп.

— Мамка му! — изруга Магус, ядосан от това разкритие. — Този тип се пази.

Балам вдигна ръка, давайки знак, че има и още.

— Но той допусна грешка, велики Магус.

— Така ли? Какво е направил?

— Проверих серийния номер на лаптопа и открих, че е бил купен вчера. — Замълча, сякаш искаше да подчертае значението на следващата информация и се наведе напред. — В Барселона.

Очите на шефа му засияха.

— Наистина ли? — възкликна той. — Браво, Балам!

Агентът се облегна на дивана и кръстоса крака, доволен от откритието си и особено от одобрителната реакция на върховния шеф на организацията.

— Какво можем да заключим дотук, велики Магус?

Въпросът беше излишен, защото, настанил се удобно на канапето, Магус вече обмисляше ситуацията.

— В момента знаем две жизненоважни неща за нашите гълъбчета — заговори той, замислен. — Вчера са били в Барселона, а днес ще са тук, във Флоренция, нали така? Това са сигурни факти. Въпросът е следният: как ще се придвижат от Барселона до Флоренция?

— Няма как да е със самолет — отбеляза Балам. — Трябва да покажат документ за самоличност. Полицаите това и чакат.

Магус стана нетърпелив.

— Естествено, че самолетът не е вариант. Това е ясно. — Той повдигна вежди. — Виждам само две възможности: на стоп или с влак. Първата ми се струва по-сигурна, но все пак не им гарантира, че ще пристигнат навреме. — Разпери ръце, сякаш решението бе очевидно. — Следователно пътуват с влак.

Шефът на охраната кимна.

— Да наблюдаваме ли гарата?

Магус се изправи и се приближи до прозореца да се полюбува на река Арно. Денят беше мрачен. Над реката се издигаше сребърна мъгла, а мостът „Векио“, обгърнат от оловносива светлина, бе придобил леко призрачен вид. Наблюдава пейзажа между завесите в продължение на няколко секунди, попивайки спокойствието на града. Трябваше да посрещне събитията с бистра глава. Денят щеше да бъде дълъг и през следващите двадесет и четири часа щяха да се случат много неща.

Магус се обърна и се взря в подчинения си. Погледът му блестеше, изпълнен с ледена решителност.

— Убий ги.