Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (19)

XVII

Върху река Мондегу умърлушено се стелеше гъста мъгла, която създаваше странната илюзия, че къщите на Коимбра са издигнати върху облаци като небесен град. Кулата камбанария на университета, положена върху него като корона, проблясваше на утринната мъждива светлина. Старият син фолксваген пресече оградената с чинари улица и зави наляво в района на Кинта де Санта Комба. След като остави Алешандре на един ъгъл недалеч от сервиза на братовчед му, Томаш пое по една уличка, която излизаше на малък тих площад, ограден от борове, чиито клони галеха покривите на няколко къщи.

Автомобилът спря до бяла постройка, защитена от стена, покрита с пълзящи храсти и рядък жив плет отгоре.

— Пристигнахме! — обяви водачът, след като изключи мотора и дръпна ръчната спирачка. Обърна се към спътника си. — Трябва да отида да видя майка си. Ще дойдеш с мен или ще останеш в колата?

Филипе откопча предпазния колан.

— Идвам, разбира се — отвърна той, все така здраво сграбчил своя плик. — Трябва да се разтъпча.

Излязоха от колата и се отправиха към сградата. Върху една керамична плоча до портата имаш син надпис: Дом за отдих. Влязоха в градината, стъпвайки върху камъни, образуващи пътечка в току-що полятата трева, като сиви островчета в зелено море, и спряха пред вратата. Томаш натисна звънеца. Чу се продължителен електронен звук, идващ от вътрешността на сградата.

След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи жена в бяла престилка и шапка в същия цвят.

— Професор Нороня! — възкликна тя, като разпозна посетителя. — Радвам се да ви видя!

— Здравейте — отвърна историкът, засрамен, че не си спомня името на медицинската сестра. — Дойдох да видя майка си.

Жената в бяло им направи знак да влязат.

— Заповядайте оттук. Тя е на терасата, грее се на слънце.

Вътре се долавяше характерна миризма — може би някаква смес от супа, лекарства и почистващи препарати; миризма, която Томаш неволно свързваше със старостта. Сестрата придружи гостите по стълбите до горния етаж.

— Как е тя?

Сестрата вдигна ръка във въздуха и бавно я раздвижи в жест, който не разкриваше голям оптимизъм.

— Има различни дни, както знаете — каза тя. — Струва ми се, че днешният не е от добрите. Трябва да сте подготвен.

Предупреждението разочарова Томаш. Знаеше, че е безсмислено да му казват да се подготви; истината е, че никога не може да си напълно подготвен за лош ден на човек, болен от алцхаймер. За щастие болестта прогресираше бавно, но фактът, че с времето бе загубила някои способности, му се струваше неоспорим.

Дона Граса беше седнала в един ъгъл на терасата с изглед към гората, с жълто одеяло върху коленете. Беше затворила очи и се любуваше на топлия дъх на слънцето. Въздухът бе изпълнен с неспокойното жужене на насекоми — най-вече цикади, от които горичката гъмжеше и които огласяха утрото със своята странна мелодия.

— Дона Граса, вижте кой е дошъл да ви види.

Зелените очи на възрастната госпожа се спряха върху сестрата, после върху сина й и накрая върху приятеля, който го придружаваше, но тя побърза отново да ги затвори, равнодушно, сякаш нищо не бе видяла.

Томаш се усмихна, наведе се и я целуна по челото.

— Здравей, майко. Как си?

Изненадана от целувката, дона Граса внезапно отвори очи и отново го погледна, този път продължително и с любопитство.

— Кой сте вие?

Синът си пое дълбоко дъх, за да поеме удара; днес определено не беше от най-добрите дни на майка му. Не му се случваше за първи път да не го разпознава, но все още не бе свикнал с тази реалност. Подозираше, че никога няма да свикне.

— Аз съм синът ти — отвърна нежно той. — Томаш, спомняш ли си?

Тя поклати глава.

— Моят Томаш е на училище — каза тя с внезапна гордост. — Учителката ми каза, че той е най-добрият в класа. Умник ми е той! — Тя се усмихна. — Прилича на баща ми, който също беше много схватлив.

Синът й не настоя; знаеше, че в дни като този беше безсмислено; спомените на майка му се разбъркваха и явно в този момент съзнанието й се рееше някъде в миналото. Поговориха си на общи теми. Томаш също се възползва от възможността да се порадва на утринното слънце. Дона Граса остана резервирана към посещението на сина си и почти не му обърна внимание. След двадесет минути, чувствайки се неспособен да се справи със ситуацията, той целуна майка си за довиждане и напусна терасата с наведена глава.

Директорката на клиниката го посрещна във фоайето. Шоколадовите й очи го погледнаха с топлина, която успокои душата му. Мария Флор имаше приветливо, замечтано и мило изражение, кръгло, красиво и свежо лице, кестенява чуплива коса със светли кичури и плътни устни, които напомняха на парченца портокал; при вида на усмивката й сякаш бе невъзможно да не му се прииска да я целуне.

— Как е майка ви?

Томаш въздъхна.

— Днес не е много добре — каза той. — Не ме позна.

Директорката на клиниката докосна рамото му.

— Има и такива дни. Не се натъжавайте. Понякога тя скришом изхвърля лекарствата си и състоянието й леко се влошава. Но ще разпоредя да я следят по-внимателно в часовете, когато си пие хапчетата. Ще видите, че състоянието й веднага ще се подобри.

Докосването по рамото имаше за цел да го успокои, но на госта то подейства като електрически заряд. Томаш познаваше Мария Флор от няколко години и въпреки че я намираше за много привлекателна, никога не се бе опитвал да флиртува. Може би си въобразяваше, но по някакъв начин тя насърчаваше, предизвикваше естествената му стеснителност, сякаш за да го смути.

— Сигурен съм — промълви накрая той, убеден, че ръководителката на клиниката има право. — Когато дойда следващия път, тя ще е добре.

Двамата замълчаха. Томаш искаше да продължи разговора и да прекара още малко време с домакинята, но не знаеше за какво да говорят. Майка му и старостта й не му се струваха най-увлекателната тема, която можеше да обсъжда с интересна жена като нея, а обстоятелствата правеха неподходяща всяка по-смела инициатива. Да я покани на вечеря? Тук, където живееше майка му, и точно в деня, когато тя дори не го бе познала? Не ставаше. Освен това зад себе си усещаше присъствието на Филипе и сестрата, които очакваха развръзката на разговора. Всъщност имаше нещо, което можеха да обсъдят; онова, което директорката бе споменала по телефона, без да обясни. Но беше редно Мария Флор да заговори за това.

— Знаете ли, професор Нороня…

— Наричайте ме Томаш.

Тя се поколеба и се изчерви, но се съгласи.

— Добре… Томаш. — Мария Флор се взря в него с топлите си кафяви очи, сякаш преценяваше дали начинът, по който произнася името му, му харесва. След това придоби изражение, което подсказваше, че има нещо неприятно за казване. — Томаш, обадих ви се, защото се появи един неудобен проблем, който бих искала да споделя с вас. Не се отнася пряко към здравето на майка ви, държа да знаете това, но…

— Какво има? — попита той, леко притеснен от смущението, което се четеше в погледа й. — Случило ли се е нещо?

Мария Флор въздъхна, очевидно чувствайки се неудобно да изпълнява задълженията си в момента.

— Проблемът е… финансов.

Думите й изненадаха Томаш.

— Финансов? — учуди се той. — Вие получавате цялата пенсия на майка ми, не е ли така?

Директорката на клиниката преглътна с усилие.

— Разбира се — каза тя. — Но пенсията й бе орязана, както знаете.

— Моля?

— Значи, не сте разбрали? — изненада се Мария Флор. — Заради кризата освен съкращения на заплатите и орязване на субсидиите правителството намали и пенсиите. Кризата отне почти десет процента от тези пари, разберете. — Тя се поколеба. — Не кризата. Всъщност ние. Започнахме да получаваме по-малко пари, а разходите ни са същите. — Мария Флор поклати глава и тъжно въздъхна. — Ах, това наистина е проблем! Знаете, че не съм собственичка на дома, а само директор. Собствениците ми обърнаха внимание на този въпрос и… с две думи, трябва да го разрешим. Тук има няколко души, които са в същата ситуация, не е само майка ви. Затова… помолихме семействата да възстановят липсващата част от парите.

Когато приключи със своята пледоария, Мария Флор отмести поглед встрани, очевидно засрамена от онова, което току-що бе поискала.

— Бих ви дал тези пари с удоволствие — отвърна Томаш, объркан от ситуацията, в която беше поставен. — Проблемът е, че останах без работа.

Събеседницата му закри устата си с ръка.

— Ах! — възкликна тя ужасена. — Не може да бъде!

— Истина е — увери я той. — Отново заради кризата, факултетът, където преподавах, трябваше да освободи нещатните преподаватели. Тази чистка включваше и мен.

Настъпи тишина, докато директорката на дома обмисляше новината и усложненията, които би могла да донесе.

— Искате да кажете, че… че ви е невъзможно да покриете необходимата сума?

Въпросът бе насочен директно към проблема и Томаш трябваше да си поеме дъх, преди да отговори.

— Е… разполагам с малко спестени пари — каза той. — Освен това сега получавам обезщетение за безработица. Това ми дава известни възможности.

Мария Флор го изучаваше.

— Не искам да ви се бъркам, но тези спестени пари достатъчно ли са?

— За жалост, не. Дори не знам дали ще стигнат, за да държа майка си тук дълго.

— И какво ще правите?

Томаш си пое дълбоко дъх.

— Ами не знам. Сигурно е, че няма да позволя да остане на улицата. За това и дума не може да става. Времето ме притиска. Трябва бързо да си намеря работа, дори и да е в строителството.

— В строителството? Не виждате ли, че строежите са замразени?

— Това е само пример — обясни той. — Исках да кажа, че ще направя всичко възможно, за да реша проблема.

Директорката на дома се взря в него за момент, очевидно размисляйки по въпроса. После пое дъх и върху лицето й се изви пресилена усмивка, която обаче бе достатъчно топла, за да може поне малко да сгрее сърцето му. В следващия миг усмивката й изчезна.

— Това е ужасно неприятно — каза унило тя. — Собствениците на дома искат всичко до стотинка. След като парите на пенсионерите намаляват, семействата са тези, които трябва да покрият разликата. Те казаха да се свържа със семействата, които трябва да внесат разликата до… до четвъртък вечер.

Томаш разпери отчаяно ръце; днес бе вторник, което означаваше, че срокът е два дни.

— Четвъртък? Не може ли да ми дадете още малко време?

Мария Флор отново постави ръка на рамото му, разливайки топлия си нежен поглед върху разтревоженото лице на госта.

— Мога да говоря с тях, но няма да приемат…

Примирен, историкът въздъхна.

— Добре, ще трябва да прегледам спестяванията си — предаде се той. — Когато се върна в Лисабон, ще се обадя в банката да преведат парите, не се тревожете.