Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Томаш Нороня (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Mão do Diabo, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Дарина Миланова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- Стаси 5 (2021)
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Ръката на Сатаната
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 17.10.2014
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1339-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15352
История
- — Добавяне
II
Множеството дефилираше бавно по улицата пред Археологическия музей с издигнати плакати на гръцки и множество знамена — някои от тях бяха червени, със сърп и чук, други с анархистически символи. Изкривени от мегафони гласове крещяха някакви призиви, на които човешката маса отговаряше в един глас, а думите бяха придружени от размахвани във въздуха юмруци.
— Протестът! — каза професор Маркопуло, като се плесна по челото. — Бях забравил, че днес протестират против строгите мерки.
— О, не! — възкликна разочарован Томаш. — Ами сега? Улицата е блокирана. Как ще минем?
Погледите на двамата учени обхождаха тълпата; сигурно имаше десетки хиляди души.
— Защо не тръгнем с тях? — предложи гръцкият археолог. — Трябва да се присъединим към протеста. Това е начин да ги подкрепим!
Томаш изгледа колегата си с недоумение.
— Полудяхте ли? Ние сме учени!
— Е, та?
— Откога учените се месят в политически конфликти и социални въпроси?
Лицето на професор Маркопуло се вкамени и тъмните му очи станаха студени.
— Откакто ми намалиха заплатата, отрязаха ми тринадесетата, четиринадесетата и петнадесетата заплата и вдигнаха възрастта за пенсиониране! — отвърна той ядно. — Да се оставя правителството да ми бърка в джоба? — Той упорито поклати глава. — Как ли не!
Преди гостът да успее да каже нещо, гъркът заслиза по стълбите и с твърда крачка се отправи към множеството. Томаш се поколеба, но накрая изтича след него. Осъзнаваше, че няма голям избор, макар да бе убеден, че подобно поведение е не само нелепо, но и непрофесионално, то не подобаваше на хора, които прокламираха независимост от политическите сили.
— Професоре, не бива да се замесваме в тази бъркотия — подхвърли все пак той, в опит да успокои темпераментния си колега. — Имаме работа да вършим!
— Чуйте, драги — отвърна другият, като се обърна назад, без да спира. — Хайде да останем за малко и после да отидем на разкопките, става ли? Те вървят към площад „Синтагма“, където се намира парламентът. Бих искал да ги придружа, за да излея яда, който съм насъбрал от толкова време. Добре ще ми се отрази.
При такава постановка на нещата какво би могъл да възрази Томаш? Човекът имаше нужда да изрази своето разочарование, по дяволите! В Португалия хората правеха същото по стадионите, като псуваха съдията; гърците явно предпочитаха улицата. Какво лошо имаше в това? Трябваше да уважи местните обичаи. И така, без повече възражения португалският историк се вля в навалицата, която се носеше по улиците на Атина като безкрайна буйна река.
Вече половин час множеството не утихваше; призивите се издигаха от единен, общо взето, дисциплиниран хор. Професор Маркопуло се беше слял с тълпата и се дереше с цяло гърло, което не спираше да изумява португалския му колега. Как е възможно учен да бъде подвластен на подобни противоречиви емоции? Томаш наблюдаваше всичко от дистанция; беше част от протеста, но сякаш бе извън него — просто го анализираше като социолог, който изследва съвременната психология на тълпата.
В един момент професор Маркопуло млъкна, може би изморен от толкова викане, и португалецът използва възможността, за да го заговори.
— И какво? — попита той. — Какво казвате?
Археологът вдигна пръст, сякаш да означи лозунга, който скандираха в този момент.
— Богатите да заплатят за кризата! — преведе той. Изчака следващия призив. — Долу спекулантите! — Още една пауза. — Долу МВФ! Долу правителството! Властта е на народа!
Вниманието на Томаш бе привлечено от червено знаме със сърп и чук.
— Това комунистически протест ли е?
Гъркът поклати глава.
— Комунистическата партия го подкрепя, разбира се. Но протестът е организиран от Главната конфедерация на гръцките работници.
Професор Маркопуло се върна към призивите с нови сили и Томаш замълча с надеждата, че скоро ще се измори и най-сетне ще се измъкнат, за да подновят проучването. Трябваше на всяка цена да проверят дали има и други ръкописи в помещението, където бе намерен документът, който бе проучвал в Археологическия музей. Затова бе леко подразнен от политическата активност на колегата си, която му се струваше съвършено неподходяща за човек, отдаден на науката.
Докато мислите му блуждаеха около възможността да открие някои от загубените книги от Авеста, и по-конкретно Сфенд наск, която щеше да му предостави неизвестни биографични факти за Зороастър, погледът му внезапно бе привлечен от група мъже, които смело си пробиваха път сред тълпата.
Маските, които покриваха лицата им, му се сториха странни и му отне известно време да ги разпознае — противогазови маски с маркучи, които се издаваха напред като зурли на прасета. Маските прилепваха към лицата им. Мъжете носеха дървени тояги и бутилки от бира и кока-кола с подаващи се от тях парцали, от които се носеше силна миризма на бензин. По някое време се развяха немски знамена и новодошлите приклекнаха на настилката. Докато някои се опитваха да изтръгнат паветата, други палеха запалки и приближаваха лилавите пламъци към парцалите, натъпкани в гърлата на бутилките. След това рязко се изправиха, сякаш по команда. Някои насочиха запалките към немските знамена и ги подпалиха сред одобрителните възгласи на тълпата, но тонът на виковете се промени, когато други протестиращи започнаха да хвърлят павета към витрини на магазини и запалени бутилки към сградата на близката банка.
— Внимавайте! — извика Томаш, дърпайки за ръката професор Маркопуло. — Не виждате ли какво правят онези типове?
Изплашени викове се надигнаха от тълпата и протестиращите се разбягаха във всички посоки. Високите пламъци бързо обхванаха фасадата и вътрешните помещения на банката. Няколко души от сградата успяха да пресекат огнената бариера и излязоха на улицата, но зад тях се чуваха отчаяни викове.
— Вътре има хора! — възкликна гръцкият археолог. — Мили боже, те не могат да излязат!
Томаш смаяно наблюдаваше сцената и не вярваше на очите си. Картината му се струваше нереална, сякаш улицата бе зала с публика, а горящата сграда — образ върху киноекран; само така можеше да се обясни невероятната безнаказаност, с която маскираните демонстранти бяха хвърлили коктейлите „Молотов“ в сградата и бяха предизвикали такъв голям пожар. Те със сигурност бяха актьори и снимаха сцена от филм. Нямаше друго обяснение.
Думите на професор Маркопуло и виковете, идващи от банката, стреснаха Томаш и го върнаха към реалността; това не беше кино, то се случваше в действителност. Осъзнавайки, че сцената, на която беше зрител, е реална и че в горящата сграда има хора, хванати в капан, той инстинктивно реши да действа.
— Хайде!
Тялото му се раздвижи, без да се нуждае от позволение от мозъка, сякаш сърцето му бе пренебрегнало разсъдъка. Приближи се до един от протестиращите, който бе хвърлил коктейл „Молотов“, заби юмрук в бъбреците му и моментално го нокаутира. Мъжът падна на земята на колене и се затъркаля от болка. С бързо движение Томаш свали противогазовата маска и я намести на собственото си лице.
— Какво правите, по дяволите? — изуми се професор Маркопуло, поразен от действията на португалския си колега. — Да не сте полудели?
Без да обръща внимание на археолога, историкът съблече огнезащитното яке на демонстранта, който се беше свил на земята, и го разпъна пред себе си като щит. Пое си дълбоко дъх с поглед, вперен във входа на сградата, и отстъпи назад, за да се приготви.
— Не го правете! — настоя гъркът и се изпречи на пътя му, за да предотврати най-лошото. — Това е лудост! Може да умрете!
Изпълнен с кураж, а може би и без да съзнава докрай в какво се забърква, Томаш взе решение. Заобиколи колегата си, сякаш бе някакъв предмет, и хукна, с поглед, вперен в огъня, който се разпростираше като пипала на страшен октопод, държейки якето пред себе си, за да посрещне първия сблъсък със смъртоносните пламъци. Хвърли се в нажежената пещ и се изгуби в гигантската факла, в която се бе превърнала сградата на банката.
Професор Маркопуло не можеше да повярва на очите си. Гостът му, човекът, който бе пристигнал в Гърция по негова покана и за когото носеше отговорност, току-що бе потънал в ада.