Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (59)

LVII

Гарата в Санта Мария Новела гъмжеше от хора. Пероните бяха пълни с пътници, които чакаха връзка, тъй като Милано и Рим бяха основните дестилации по линията. Когато в гарата влизаше влак, цяла тълпа се изливаше от вагоните към перона и нещата се нормализираха едва когато пътниците се настаняха в същите тези вагони, а слезлите вече хора в нестройни групи се отправеха към изхода.

Тогава спокойствието се завръщаше в Санта Мария Новела.

Балам се бе настанил на една от седалките в просторното фоайе на гарата до таблото за информация и разгръщаше „Куриере дела Сера“. Хвърли поглед към часовника над таблото и усети познатото леко вълнение, характерно за деликатните операции. Скри лицето си зад вестника и защитен от любопитни погледи, включи уоки-токито.

— „Орел“ до „Кондор 1“ — обади се той. — На позиция ли си?

След няколко секунди апаратът изпращя със стържещ звук, породен от статичното електричество.

— „Кондор 1“ до „Орел“ — беше отговорът. — Прието. Намирам се на позиция на перона.

— Как е положението със снимките? Достатъчни ли са, за да идентифицираш мишените?

— Да, „Орел“, няма да има проблем.

Доволен, Балам кимна, но не отговори. Вместо това натисна втория бутон.

— „Орел“ до „Кондор 2“. На позиция ли си?

Чу ново пращене, но от другата страна на линията отвърна различен глас.

— „Кондор 2“ вика „Орел“. Прието.

— Запомни ли лицата от снимките?

— Тъй вярно.

Трети бутон.

— „Орел“ до „Кондор 3“. Наред ли е всичко?

— „Кондор 3“ до „Орел“. Tutto bene.

Скрит зад вестника, погледът на Балам шареше между разписанието на пристигащите влакове и часовника над него. Вероятно от напрежение му се струваше, че секундната стрелка избързва. Без да си прави труда повече да се преструва, че чете „Куриере дела Сера“, шефът по сигурността проследи пътя на стрелката с нарастващо нетърпение и я изчака да достигне най-високата си точка.

Когато това се случи, той натисна всички бутони на уоки-токито и се свърза едновременно с тримата мъже, които бе разположил на перона.

— „Орел“ до „Кондор“ 1, 2 и 3.

— Да, „Орел“.

— Една минута — съобщи той. — Остава една минута до пристигането на влака.

Отвъд железопътната линия се разстилаше градски пейзаж, докато не се появи перонът с табели, на които пишеше Firenze. Влакът забави ход. Предусещайки края на пътуването си, част от пътниците се изправиха и започнаха да се тълпят в коридора, понесли чанти и куфари. Подредиха се мълчаливо в колона, вперили поглед във вратата на вагона.

Влакът спря с изскърцване и дълга въздишка. В този момент Ракел и Томаш излязоха от тоалетната и се присъединиха към колоната с пътници, които се готвеха да слизат на гара Флоренция.

— Пфу, пристигнахме — въздъхна тя и приближи лице до прозореца, за да надникне навън. — Крайно време беше.

Историкът се наведе към спътницата си.

— Не забравяй да ми помогнеш да сляза по стълбите, чу ли?

Вратата се отвори автоматично и пътниците се изсипаха на перон номер девет. Заради багажа колоната не напредваше толкова бързо, колкото им се искаше, но все пак се движеше и след няколко секунди Ракел скочи навън, остави двете пътни чанти и се върна да помогне на португалеца.

— Това не е добре — отбеляза тя, като му протегна ръка. — Хайде, дръж се за мен.

Приведен, Томаш слезе по стълбите много бавно, докато накрая треперещият му крак стъпи на земята.

— Е, пристигнахме.

Като видя, че спътникът й вече е на перона, агентката от Интерпол вдигна едната чанта и изчака той да вземе другата. Томаш обаче не обърна внимание на това и приведен и накуцвайки, неуверено тръгна. Подразнена, испанката завъртя очи, взе втората чанта и ускори крачка, за да го настигне.

— Mira, hombre^[1], не мислиш ли, че малко прекаляваш? — възнегодува тя, показвайки двете чанти, които носеше. — Да не съм ти прислужница?

Томаш посочи с палец към приведения си гръб.

— Извинявай, но не виждаш ли в какво състояние съм? — попита той. — Не мога да нося багаж.

Със стиснати устни Ракел изгледа подозрително гърба му.

— Хм… не знам. По-скоро ми изглежда като оправдание, за да ме накараш да мъкна тези дисаги. Не те ли е срам?

Спътникът й постави дясната си ръка на кръста и я погледна със страдалческо изражение.

— Боли ме.

Балам се бе приближил до вратата откъм пероните. Видя влака от Барселона на девети коловоз и пътниците, които излязоха през двойната врата и тръгнаха по перона с багажите си. Новите пътници се настаниха във вагоните, след няколко секунди се чу изсвирване и влакът потегли, набра скорост и излезе от гарата.

Потърси с поглед агентите си и се убеди, че се намират по местата си — „Кондор 1“ бе застанал на отдалечения край на перон девет, „Кондор 2“ — на по-близкия, „Кондор 3“ — в телефонна кабина, от която се виждаше цялата гара. Балам се вглеждаше в хората от тълпата новопристигнали в търсене на познато лице. Не видя нищо, което да привлече вниманието му. Нетърпелив, той доближи уоки-токито до устните си и натисна първия бутон.

— „Орел“ до „Кондор 1“ — каза той. — Видя ли някого?

— Не, „Орел“, но в този момент пътниците са с гръб към мен, трудно е да видя лицата им. Отправят се към „Кондор 2“.

Втория бутон.

— „Орел“ до „Кондор 2“. Нещо ново?

Мъжът се забави няколко секунди, преди да отговори.

— „Кондор 2“ до „Орел“ — каза накрая. — В момента проверявам. Stand by.

Почти инстинктивно Балам потърси с поглед втория агент. Мъжът наистина стоеше с лице към пътниците, които току-що бяха слезли, и внимателно оглеждаше лицата им, тайно поглеждайки снимките, които криеше в ръката си.

Макар и застанал по-далеч, до вратата към фоайето, шефът по сигурността също се съсредоточи в лицата на пътниците, опитвайки се да разпознае мишените, които и четиримата търсеха.

Уоки-токито изпращя.

— „Кондор 2“ до „Орел“ — заговори мъжки глас. — Нищо. Не разпознах никого.

Балам натисна третия бутон.

— „Орел“ до „Кондор 3“. Какво е положението?

— „Кондор 3“ до „Орел“. Нищо.

Перон девет се изпразваше, бяха останали само четирима души: две монахини и една възрастна двойка.

Балам пое дълбоко дъх и потискайки гнева си, се върна във фоайето. Вдигна поглед към таблото с разписанията и разгледа списъка с пристигащи влакове. За днес нямаше друг директен влак от Барселона. Трябваше да прецени възможностите.

Отново приближи уоки-токито до устните си и натисна едновременно трите бутона.

— „Орел“ вика „Кондор“ 1, 2 и 3 — каза той с поглед, прикован в таблото. — Вероятно са хванали друга връзка. — Провери часа на пристигане. — Внимавайте за следващия влак. Идва от Милано и ще бъде тук след пет минути. Балам отново извади „Куриере дела Сера“ и примирен, седна на мястото си, без да удостои с внимание възрастната двойка и двете монахини, които пресичаха в този момент фоайето и се отправяха към улицата.

Очертаваше се дълъг ден.