Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (63)

LXI

Кафето, което му сервираха на терасата в кафенето на гарата, не ставаше за пиене, но Балам знаеше, че няма избор. Примирен, той отпи една глътка, от която направо му се догади. Всъщност онова, което го тормозеше, не беше лошото кафе. Вече шест часа бе на пост заедно с хората си, дебнейки пристигащите влакове на „Санта Мария Новела“, а от мишените нямаше и следа. Започваше да се съмнява, че пътуват с влак, но бе принуден да остане там, защото му бе наредено да наблюдава гарата до десет часа вечерта.

— Ега ти тъпотията… — промърмори той, поглеждайки за кой ли път часовника. — Това няма край.

В този момент мобилният му иззвъня. Извади малкия телефон от джоба на панталоните си и погледна дисплея. Търсеше го един от неговите събратя.

— Какво става, Гаап? — директно изстреля в слушалката той, очевидно недоволен. — Зает съм и сега нямам нерви да се занимавам с теб. Случило ли се е нещо?

— И още как! — отвърна припряно гласът от другата страна на линията. — Трябва да дойдеш.

— Къде?

— В „Палацо Векио“. Веднага!

Балам въздъхна.

— И на мен ми се иска — отвърна с шумна въздишка той. — Но шефът ме прати да вися на „Санта Мария Новела“, за да…

— Онзи тип е тук.

— Кой, шефът ли?

— Нороня, идиот такъв! — бързо изговори Гаап. — Нороня е тук, в „Палацо Векио“!

Тези думи подействаха на Балам като удар в стомаха; бе толкова изненадан, че в продължение на няколко секунди се чуди дали е чул добре.

— Какво?

— Каквото ти казвам. Идвай веднага!

Шефът по сигурността, седнал в кафенето на гарата, остана за миг зашеметен, без да знае какво да мисли и как да постъпи. Последната информация бе рикоширала в ума му като незаглъхващо ехо. Единият му крак бе готов да тръгне, а другият бе стъпил здраво на мястото си; приличаше на марионетка, която всеки момент ще се разпадне.

— Но… как е възможно? — Балам разтърси глава, опитвайки се да подреди мислите си. — Слушай, къде е той? На входа? Сред публиката? До теб?

— В момента стои до прокурорката — отвърна Гаап. — Ще започне да дава показания и един бог знае какво ще каже. Това е катастрофа, Балам! Катастрофа!

— Ще дава показания?!

— Тъкмо започва и реших, че трябва да те предупредя — отвърна той. — Шефът жив ще те одере, чуваш ли? Трябва да дойдеш възможно най-бързо! Трябва да го хванем, като излиза.

Все още смаян, но съзнавайки, че трябва да действа бързо и да разреши проблема, ако не иска да бъде убит като Декарабиа, Балам затвори и извади уоки-токито от джоба си. Доближи го до устните си и натисна трите бутона едновременно.

— „Орел“ до „Кондор“ 1, 2 и 3 — повика ги той. — Операцията е приключена. Гълъбчето е в „Палацо Векио“. Среща след една минута във фоайето на гарата. Over^[1].

Нямаше време за губене.