Майте Каранса
Проклятието на Оди (7)

Глава седма
Разочарованието

Анаид стоеше все така неподвижна до мръкване. Би искала да се срещне очи в очи с натрапника, скрил се в колата, но благоразумието й подсказваше, че е по-добре да изчака завръщането на Гунар.

Слънцето се скри напълно и окончателно, лъчите му престанаха да огряват черните тополи, възцари се абсолютна тъмнина. Чувството за безпомощност и писъкът на кукумявката завладяха мястото, а бодростта в душата на Анаид постепенно угасна като тънка восъчна свещ, отстъпвайки място на страха.

От известно време наблюдаваше как капакът на заключения багажник напираше да се отвори и точно в момента, макар че беше херметически затворен, бавно започна да се повдига. Анаид, цялата напрегната, раздвижи изтръпналите пръсти на дясната си ръка един по един и стисна атамето си. Беше подготвена за всичко. Спомни си съветите на Аурелия, експерт по бойни изкуства, от клана на змията: бистър ум, будни сетива, винаги да предвижда намеренията и да изпреварва действията на противника. Съветът беше много полезен и осигуряваше победата.

При все това, когато забеляза ръка да се подава от тъмното, Анаид забрави всякаква предпазливост и атакува отчаяно. Хвърли се стремително срещу натрапника, необмислено, без план, без да защити левия си фланг, без да разтрои образа си или да помисли как да обърка противника. Беше обладана от ярост и вдигна атамето си, без да забележи малката и беззащитна фигурка на уплашено момиченце, което закри главата си с тънки ръчички.

— Не, Анаид, недей!

Дали защото произнесе името й, и то със съвсем безобиден тон, или понеже вътрешен инстинкт разпръсна мъглата, замъглила съзнанието й, диктуваща неконтролираните й действия и й позволи да се взре по-внимателно, но Анаид задържа ръката си навреме.

Задъхана и с пламтяща ръка, тя освети натрапницата.

— Коя си ти?

Пред изумения й поглед малката се изправи, изскочи от колата, коленичи пред нея и целуна нозете й.

— Обожавам те, Анаид. Вярна и предана твоя последователка съм. Аз съм Дасил.

— Дасил? — промълви Анаид, сбърчи нос, като не сваляше атамето си и продължаваше да осветява момичето. — Онази Дасил от имейлите и есемесите?

— Да, Анаид, съм аз. Отдавна те търся. Искам да бъда с теб, да те следвам където и да идеш и да ти служа вярно.

Анаид имаше две възможности — да й повярва или да не й повярва. Заразглежда я внимателно, плъзгайки снопа светлина, излъчван от ръката й, по крехкото тяло на непознатата. Момичето беше много слабо, с къдрави тъмни коси, смугла кожа, удивително пъстри и силно гримирани очи, наплескани с остарял туш за мигли, от онзи, който ти оставя топчета по миглите и гадни петна по лицето. Устните, начервени в яркорозов цвят, прекалено високите токове, които подчертаваха кльощавостта на краката й, и весело бюстие на черни точки допълваха картинката, издаваща лошия вкус на момичето от багажника. Като махнем обаче всички тези карикатурни изстъпления, от друга страна, външността на Дасил излъчваше нещо по детски чисто и невинно. С ангелската си усмивка, с топлите си очи и хитрото си чипо носле, тя беше едва ли не копие на непорочната Дева Мария от източноправославното християнство.

Какво всъщност беше? Дете? Жена? Или нещо неопределено между двете?

— Какво правеше в нашата кола?

— Следвах те. От дълго време те следвам.

Не, с нейната опитност и с вековечната й любов към красотата Баалат в никакъв случай не би се превъплътила в това предизвикателно и изтъкано от нерви дребно телце.

— Но, но… мога ли да знам коя си и откъде изникна така изневиделица?

Дасил грейна в невероятно прелестна мила усмивка и на Анаид й се стори, че вижда цветнокрила пеперуда да пърха на лицето й.

— Аз съм Дасил, Светлината, дъщеря на Атенери, наричана Бялата, и внучка на Гуасимара — Принцесата. Аз съм от племето акса’, от клана на козата, и от най-ранно детство, откакто се помня, слушам да се говори за избраницата и за деня, в който ще дойде в нашата долина и ще влезе в пещерата да си отдъхне, преди да се гмурне в мрака на кратера.

Анаид беше невероятно изненадана. Едва пое огромната и зашеметяваща информация и се помъчи да я смели.

— Значи… ти си Омар?

— Разбира се — искрено се разсмя Дасил, която напълно отговаряше на името си, чието значение беше Светлина. Направо бликаше от жизнерадост и струеше от вътрешно озарение.

— Та… откъде каза, че идваш?

— От остров Чинет.

— Чинет? — повтори като ехо Анаид, изпълнена с недоверие.

— Вие го наричате Тенерифе — поясни Дасил.

— А, да, разбира се, Тейде — възкликна Анаид и сложи ръка на устните си. — И твърдиш, че избраницата ще влезе в мрака на кратера?

— Така говорят открай време матриаршите в Оротава. Пещерата се подготвя от поколения. Аремога, мъдрата жрица на Ла Гомера, и кралицата Ариминда подготвиха мен и първата ми братовчедка Тазирга, наричана Прозорливата, за да я посрещнем и да я обслужим като скъп гост. Ние сме нещо като камериерки или придворни на избраницата.

Анаид я поправи:

— Искаш да кажеш послушници, изпълняващи ритуала.

— Не, звучи много тъпо.

Анаид се обърка:

— Аха.^[1]

— Виж, камериерки или придворни е жестоко, нали? Супер!

Анаид отново критично я огледа от глава до пети. Освен ужасния топ, носеше дънкова пола с пришити шарени камъчета, а пръстите й бяха отрупани с толкова много пръстени, че едва можеше да вдигне ръка. Определено с нея имаха коренно различна представа за добър вкус.

— Ами да, звучи… страхотно.

Дасил грейна в усмивка и по лицето й затрептяха безброй пеперуди.

— Наистина ли?

Сега вече не можеше да се отметне, особено след като Дасил й се хвърли на врата и я разцелува. Анаид би искала да окачестви прилива й на чувства като излишна крайност, нещо подобно на прекалено пискливия й глас или крещящите й цветове, но, но целувката й се стори по-сладка и от кифлите със сметана, с които бе закусила.

— Ариминда ще разбере. Винаги ме поправя.

— Ариминда?

— Жрицата на жените акса. Тя е педантична и старомодна. Изобщо няма да ти хареса, ама никак. — И внезапно, без никакъв повод, Дасил извади от джоба си пакетче и й го подаде. — Това е за теб. Подарък.

Анаид помисли, че би трябвало да откаже, но не можа. Искрящите от радост очи на Дасил, щедростта на жеста й, несръчно опакованото пакетче и зле прикриваното й нетърпение я трогнаха дотолкова, че тя почувства вълнението да засяда на гърлото й като буца, която я задушава и предизвиква в нея непреодолимо желание да се разплаче. Наистина странно.

Отвори го внимателно и насред смачканата опаковъчна хартия се показа прекрасен камък, старателно изрисуван. Цветовете бяха живи и ярки, а геометричните форми, с които бе украсен, бяха наистина изключително красиви. Овалният камък беше черен като въглен.

— Харесва ли ти? — попита с жив интерес Дасил. — Изрисувах го, мислейки за теб, за цвета на косите ти и на очите ти. Говоря за истинския им огнен цвят.

Буцата, заседнала на гърлото й, осъзна Анаид, е от откритието, че някой напълно непознат бе мислил за нея и искаше да й достави удоволствие с нещо толкова изискано като красив камък, ръчно изрисуван с любов.

— Прекрасен е, от нашата долина. Дай да ти го сложа. Това е муска, за талисман. Омагьосан е и ще те закриля.

През едва забележима дупчица тя промуши кожена връвчица и ловко я завърза на врата на Анаид.

Анаид усети тънките пръсти на Дасил нежно да докосват шията й, а после да се заравят в косата й.

— Корените ти вече са червени. Трябва да се боядисаш. Жалко. Много бих искала да те видя с истинския ти цвят… И без това си толкова красива, че просто не мога да си представя каква прелест ще си с огнената си буйна грива. Леле, майчице, сигурно ще си неотразима!

На Анаид й стана много приятно. Беше истинско удоволствие да усетиш гъдела от неподправеното възхищение.

— Така значи, ти си моята асистентка. А какво всъщност умееш да правиш?

— Научена съм как да ти поднасям банани с мед, да те къпя с есенция от алое, да те слагам да си починеш в прохладно легло, ухаещо на лавандула, да ти пея стари берберски^[2] песни и да те забавлявам, разказвайки ти древни легенди, за принцесата Ико, за красивата Амарка…

Анаид я прекъсна, преди да е изредила безкрайния списък от придобити умения.

— И какво правиш тук?

Дасил сви рамене.

— Уморих се да чакам и тръгнах да те търся.

Анаид нищо не проумяваше.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида в Оротава, понеже сте ми приготвили пещера, в която да ме посрещнете?

— Чакаме те от петнайсет века.

— Да не ме каниш на почивка на Канарските острови?

Дасил избухна в смях.

— Гъбаркаш ли се с мен?

— Нищо подобно.

— Тогава защо ме питаш за нещо, което ти е известно? Ти знаеш всичко, нали си избраницата.

Анаид поклати отрицателно глава.

— Грешиш.

Дасил се разтревожи:

— Значи… Да не би да не си избраницата?

Анаид я успокои:

— Не, не е това. Просто не знам всичко или, по-точно, нищо не знам и нямам представа по каква причина матриаршите на клана на козата от долината Оротава трябва да се подготвят от петнайсет века за посрещането ми в някаква пещера.

— Затова пък аз знам. Само аз го знам.

— Ще ми кажеш ли?

— За да тръгнеш по…

— Къде?

Дасил внимателно се огледа на всички страни и едва чуто прошепна:

— По пътя на мъртвите, по пътя, който свързва световете.

Анаид си запуши устата с ръка, за да потисне изненадата си:

— Пътят на Ом!

Дасил въздъхна.

— Менсейските^[3] принцеси го знаеха, но не се осмеляваха да поемат по него преди смъртта си. Докато ти…

Анаид се почувства много странно. Някакво момиче, дошло от Атлантическия океан, родено на красив остров с топъл слънчев климат, знаеше за съдбата и за мисията й по-добре от нея самата.

— Докато аз какво?

— Докато ти, за разлика от тях, ти ще влезеш жива.

Анаид потрепери.

— И ще изляза жива, надявам се.

— Това вече не ми е известно… — уклончиво и тъжно рече Дасил.

— Как така не ти е известно?

— Ами то… след като влезеш в кратера, нашата мисия, задачата ни на твои покорни слуги, приключва. Това означава, че няма да излезеш оттам.

Анаид се разсърди:

— А може да означава, че ще изляза от другаде.

Дасил размисли върху думите й. Беше готова да прегърне идеята.

— Ами да, точно така! Уф, ако знаеш каква тежест ми свали от раменете!

Анаид осъзна нелепостта на положението.

— Тогава, щом трябва да чакаш пристигането ми в пещерата, можеш ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Дойдох да те видя! Исках да те опозная отблизо.

Прямотата на Дасил беше освежителна като ванилов сладолед.

— И как се озова в заключената кола?

— Много лесно. Отворих капака, като с магия обезвредих механизма за заключване. Използвах заклинанието на Бенкомо.

Доколкото Анаид си спомняше, кралят менсей^[4] Бенкомо беше прокълнат.

— Бенкомо? Тази магия не е ли…

— Забранена ли? Да, разбира се — потвърди съвсем естествено Дасил. — Всички забранени заклинания идват от Бенкомо — последният менсей, страховитият крал, който използвал магията на Омар, за да се бори и да предотврати сбъдването на пророчествата на оракулите, предсказали нашествието. Очевидно без успех, понеже вие ни завладяхте.

— Мен какво ме забъркваш, по онова време изобщо не съм съществувала.

— Е, да, типично за вас, иберийците, все се хващате за думата. Това е само начин на изразяване.

— Щом са забранени, защо ги използваш?

— Защото съм революционерка.

Директната й декларация я изуми. Невероятно. Хубавото в случая беше, че Дасил очевидно беше доста доволна от себе си. Анаид почувства, че я напушва смях, но се въздържа.

— Гледай ти! Ето я и великата революционерка Омар, която ще поведе идните поколения млади магьосници.

Смехът на Дасил се сипна звънливо:

— Героинята няма да съм аз!

— Нима? Нали беше велика революционерка?

— Аз не. Аз само те следвам.

Изумлението на Анаид беше неописуемо:

— Кого, мен ли?

Дасил запърха около нея като райска птичка.

— За мен ти си водач, ти си ми пример, моето бъдеще. Ти си супер готина, млада, импулсивна, отдадена на велика кауза и не баламосваш хората като нашите вождове — матриарши, които ни забраняват да ходим на дискотека, да носим къси поли или да използваме заклинанията на Бенкомо.

Анаид усети, че й се замайва главата. Тази малка Омар беше абсолютен шемет.

— Чакай малко, какво общо имат тук дискотеките и хаус музиката с избраницата и със заклинанията на Бенкомо?

Дасил се разкикоти, а Анаид се обърка и разсърди.

— Много си ми забавна!

Анаид не знаеше, че е забавна, никога не е била такава, макар да не би имала нищо против да е. Завиждаше — естествено, с благородна завист — на остроумните момичета, които, щом отвореха уста, и разведряваха обстановката, помагаха ти да погледнеш от смешната страна на житейските несгоди и можеха да накарат всички да се превиват от смях. Клодия например беше хиляди пъти по-остроумна от нея. Но щом Дасил я възприемаше като забавна… Вече започваше да усеща колко е приятно да си имаш безусловен поклонник.

— И какво искаш от мен?

— Да те гледам, да те докосвам, да те следвам, да ти служа и…

— И?

— Да ти повтарям ежедневно, че те обожавам.

След което отново я целуна, и то така поривисто и бурно, че Анаид се олюля и се наложи да се опре на колата. Благодарение на това залитане отклони вниманието си от момичето и успя да забележи в далечината Гунар, който се връщаше от обиколката си бягане за здраве.

— Бързо, скачай в багажника!

Дасил се изненада:

— Защо?

— Не искам баща ми да те види.

— И кой мислиш, че ми каза къде си?

В този момент Гунар, задъхан, се приближи до тях и поздрави новодошлата:

— Ти трябва да си Дасил.

 

 

След няколко минути Гунар дъвчеше сандвича си усмихнат. Бягането му бе отворило вълчи апетит и му бе върнало доброто настроение. Пълното недоумение на Анаид страхотно го забавляваше и на дясната му буза се оформи дълбока трапчинка.

Тримата бяха седнали да си побъбрят и да хапнат здравата, наобиколили уединена и надраскана с надписи каменна маса.

— Не мога да повярвам, че си такъв артист — жалваше се Анаид, ръфайки един банан.

— Имам дългогодишен опит.

— И как ти хрумна да се свържеш с Дасил?

— Ами не можех да стоя със скръстени ръце при всичките тези съобщения, нали така?

Анаид поглеждаше ту единия, ту другия — Гунар и Дасил, двамата съзаклятници, които се бяха сдушили, без тя да знае.

— Значи ти я потърси?

— Да, естествено.

— А виж, Селене изобщо не се сети да го направи.

Дасил поклати глава.

— Не. Майка ти така и нито веднъж не отговори на съобщенията ми.

Любопитството на Анаид се съсредоточи върху Дасил.

— А как откри номера на мобилния телефон на Селене?

— Преписах си го от бележника на Елена.

— Елена?

— Ами да, разбира се, нали бях в Урт, оттам идвам, макар и да нямах представа, че пак ще се върна на същото място.

— И кога тръгна?

— Завчера.

Анаид притисна с ръка гърдите си, за да не чуят Гунар и Дасил как лудо бие сърцето й, сякаш щеше да се пръсне. Какъв срам, какво неудобство!

— А запозна ли се със… със семейството на Елена?

— Само с някои от децата й.

— А с Рок? — гласът й едва доловимо потрепери.

— А, онзи надут пуяк с мотора ли? Изобщо не ми обърна внимание, а гаджето му е абсолютна патка.

Анаид се наостри.

— Марион.

— Да, точно така. Марион, никак не ми хареса. — И внезапно си запуши устата с ръка. — Извинявай, много съжалявам, да не би да ти е приятелка?

— Не, не ми е приятелка и никога няма да ми бъде — избухна Анаид и като използва сгодния случай, започна да бълва змии и гущери: — Марион е надута, егоистка, манипулаторка…

Гунар прекъсна злостния поток от епитети, който заплашваше да прерасне в убийствен монолог:

— С влак ли пътува насам?

— Не, с камион.

— Как така?

— На автостоп. Беше камион, пълен с пилета.

Анаид едва сега разбра защо се бе объркала и не можа добре да определи сладникавата миризма, издала присъствието на Дасил. Беше смесица между пиле и момиче.

— Майка ти знае ли, че пътуваш така?

— Твърди, че доста приличам на нея. Много се гордее с мен.

На Анаид й се стори, че нещо му куца на обяснението.

— Майка ти се гордее с теб, понеже пътуваш нелегално в камион, превозващ пилета?

— Тя пък била в трюма на един кораб, и то доста по-дълго.

— Сериозно?

— Пътувала за Венесуела, но излязъл ураган и корабът се изгубил в океана. Едва дълго след това слязла от кораба в САЩ и така се озовала в Ню Йорк.

— Доста оригинално преживяване. Кога се е случило?

— Преди десет години. Оттогава не съм я виждала.

На Анаид стомахът й се сви.

— Майка ти те е изоставила?

— Не, не, сега спестява пари, за да отида да живея с нея. Тя много ме обича, двете страшно си приличаме.

— Да бе, виждам.

— Аз знам добре английски, подготвила съм се за времето, когато ще живея с Атенери и ще работя, като гадая на ръка. Така ще й помагам.

— А защо не те извика по-рано?

Дасил се усмихна.

— Не мога да тръгна, преди да съм се погрижила за избраницата.

Най-сетне Анаид проумя.

— Искаш да изпълниш мисията, за да можеш спокойно да живееш при майка си в Ню Йорк?

— Точно така.

— Затова си тръгнала да ме търсиш.

— Ами след като ти не идваш…

Анаид се трогна. Съдбата сама бе дошла да й почука на вратата, а това означаваше, че рискуваше да отлага сбъдването на предопределеното и слагаше на преден план прищевките си пред изпълнението на дълга си.

Какво пък толкова, всъщност желаеше единствено скиптърът да е у нея и да получи малко любов. Веднага щом си върнеше обичта на Рок, вече бе наясно, че няма да се поколебае да поеме по верния път. И съвсем спонтанно и непринудено се наведе към Дасил и прегърна слабичкото й телце. Усети как в отговор тя я стиска и впива в гърба й ръчицата си, обсипана с пръстени. Външността й бе само маска. Правеше се на голяма жена, умна и духовита, а всъщност беше само едно обикновено крехко тринайсетгодишно момиче. Будна, дръзка, възторжена и чувствителна — това, да. Но също и без майка. Като нея самата сега.

— За мен беше страхотна изненада, Дасил — призна си тя. — Къде ще отседнеш?

— Оставам с теб — твърдо отговори малката.

Анаид отхвърли идеята:

— Не може. Аз съм инкогнито. Никой не трябва да знае, че съм се върнала.

И погледна Гунар. Него също го познаваха. Както сам й беше казал, бе разпитвал за тях в Урт. Баща й изглежда прочете мисълта й.

— Няма да ме видят, Анаид. Аз си тръгвам.

Анаид остана изключително изненадана.

— Къде отиваш?

— На юг. Ако остана с теб, Селене ще се намеси. Трябва да я заблудя и да я държа далеч от теб.

Анаид се натъжи.

— Кога тръгваш?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

Не беше го очаквала. Не можеше да остане сама, без баща и без майка, бягайки същевременно и от Омар, и от Одиш.

— Страх ме е.

— Щом си върнеш скиптъра, няма от какво да се страхуваш.

— Ще бъда съвсем сама! — жално проплака Анаид.

Гунар й намигна.

— Оставям те в добри ръце…

Анаид погледна критично Дасил — една сополанка, която дори не беше посветена.

— Не, не можеш да ми причиниш това — оплака се тя. Гунар изтръска трохите от ризата си и я целуна.

— Ще се върна. Бъди сигурна.

— И сега какво да правя? — простена Анаид.

— Да потърсиш скиптъра например — подсказа й Гунар с незлоблива ирония.

Анаид, която бе изоставила майка си предната вечер, се почувства измамена, също като Селене.