Майте Каранса
Проклятието на Оди (16)

Глава шестнадесета
Не се огъвай пред смъртта

Снегът и ледовете бяха затрупали каменната крепост Шейде. Така приличаше на призрачно видение, изплувало от кошмар. Истинският ужас обаче беше вътре в него, зад стените, в подземията му.

Факлите, разположени от двете страни на тесните коридори, просмукани с влага, осветяваха пътя на съдебния пристав и първия министър и им разкриваха истинския образ на страха. Видяха много момичета: мъртви, агонизиращи, изтезавани, изнемогващи от глад или загубили разсъдъка си. Двамата обиколиха подземията, където се извършваха престъпленията, и откриха глинените съдове, пълни с кръв; затворническите клетки с пръснати по пода човешки останки; куфарчето с инструменти за изтезаване, с щипците, ножиците и ножовете, предназначени да осакатяват, раняват и да причиняват болезнено страдание; веригите, окачени на стените… Гледаха и не можеха да повярват на очите си. И преброиха собственоръчно тела, кости и човешки останки на около триста жертви, въпреки че слугите, които в продължение на години бяха безмълвни свидетели на толкова ужасии, накрая се престрашиха да си развържат езиците и разказаха за още редица подобни случаи, досега неизвестни. Признаха, че има още трупове, заровени в други имения и замъци на графинята, а също и че някои момичета са заровени в гората, в канавките край пътищата или са хвърлени на дъното на езерото. Цяла Унгария беше изцапана с кръвта на нейните жертви. Кръвожадната графиня бе положила достатъчно усилия, за да заслужи напълно прозвището си. Шестстотин и петдесет девици — погубени.

 

 

Туршо и другите кралски пратеници изправиха графинята пред съда и вземаха решение тя да изкара остатъка от живота си зазидана, без право да напуска замъка си. Анаид пък, измъчвана от угризения, изчакваше стаена в тъмното удобния момент да я нападне.

Трябваше да действа в интервала между последното убийство, извършено от кръвопийцата Одиш, и нейното изчезване. Беше пристигнала в миналото прекалено рано. Часовата разлика бе особено мъчителна и дори не й беше послужила да предотврати смъртта на Дориска.

Дали обаче наистина ставаше дума за случайно объркване, или грешката имаше някакъв скрит смисъл, неподозирана цел?

Полагаше усилия, но не можеше да забрави за смъртта на малката. Беше толкова хубава в бялата копринена дреха, с вдигнатите на кок коси, с вълнистите къдрици, падащи като каскада на тила й. Като булка в деня на сватбата си — кърваво бракосъчетание със смъртта.

Не беше ли я обрекла тя, като я избра да й бъде съюзник? Не беше ли се оказала тя пръстът на съдбата за девойката Омар?

Междувременно Дасил се бореше между живота и смъртта, пред очите на Орсолия, безсилна да стори каквото и да било.

Анаид не можеше да й помогне. Раните й бяха заздравели, без да останат белези, но докато беше подвластна на графинята, животът й се люшкаше несигурен, на непрекъснати приливи и отливи. Когато Ержбет Батори стиснеше амулета си, Анаид губеше сили и съзнание. Съобщиха й, че графинята с часове кръстосва стаята си, като лъв в клетка, и шумно се надсмива на наказанието си. В тези моменти се вкопчваше в амулета си, стискаше го и бавно убиваше Анаид.

Трябваше да унищожи талисмана на графинята. Затова беше предприела пътуването назад във времето, затова бе рискувала живота си, своя, на Дасил и на Дориска.

При все това как щеше да влезе в стаята, където тухла по тухла зазиждаха горделивата Одиш, която се подиграваше на собствените си палачи и на човешката им глупост? Щом свършеха със зазиждането, тя щеше да изчезне като дим и само мистерията и легендата за нея щяха да останат за вечни времена.

Изведнъж графинята изкрещя:

— Плъхове!

Работниците, които издигаха последната стена, не й обърнаха никакво внимание.

— Има плъхове! — повтори сърдито графинята, недоволна, че не й отдават нужното уважение.

— Аз лично виждам само една гадина — изхрачи се презрително въоръженият до зъби хайдук — охрана, и заповяда на работниците да не спират.

Графинята предпочете да замълчи, за да не ядосва повече мъжете. Анаид обаче съзря в това възможност да се добере до затвореното помещение.

Не й бе трудно да се свърже с плъховете и да научи от тях пътя към подземията. Не че бяха любимите й животни, напротив, дори я отблъскваха с противния си вид и с онова, с което се хранеха, но нямаше друг начин, ако искаше да изпълни намерението си. И така, вече озовала се в тъмните коридори и заобиколена от големи гризачи, които по онези места бяха господарите на замъка, Анаид си съблече дрехите и се съсредоточи в заклинанието за преобразяване. Тялото й се смали и когато се увери, че лицето й се е превърнало в муцунка, а здравите й зъби могат да издържат всякакъв тежък предмет, захапа огнивото и праханта, които носеше със себе си от бъдещето, и подареното й от Орсолия атаме, което бе принадлежало на Дориска.

Беше се превъплътила в отвратителна голяма мишка, от онези, дето пъплят из помийните ями, силна и смела, способна да се пребори с много по-голямо от себе си животно, макар че славата й не бе точно такава. Беше готова да последва из лабиринта на коридорите новите си приятелки и водачи.

Графинята не забеляза веднага присъствието й. Беше прекалено заета да пробва безбройните си накити. По време на дългото си зловещо царуване беше натрупала цяло съкровище от скъпоценности. Беше помолила да я зазидат с тях, според обичаите на египетските фараони. В момента се радваше на суетата си, макар и в пълна тъмнина.

Благодарение на острото си зрение на гризач Анаид можеше да вижда съвсем ясно и внимателно огледа стаята. Беше спално помещение с отделна ниша с легло, като двете му части бяха свързани със сводест таван под формата на арка. Беше стая за гости и нямаше много мебели. Скромна, студена и лишена от удобства.

Анаид се притаи в ъгъла, възможно най-отдалечен от графинята, и се приготви пак да се преобрази в момиче.

Точно в момента, когато краката й възстановяваха формата си и последните гърчове на прехода утихваха, графинята подуши въздуха и усети присъствието й или, по-точно, долови наличието на нещо непознато.

Анаид беше подготвена. С бързината на див заек размаха атамето на Дориска, разтрои образа си, за да обърка графинята, и с един точен удар сряза верижката, на която талисманът висеше на врата й. Хвана го във въздуха с другата си ръка. Ударът беше изключително неочакван и дори графинята не успя да го предвиди.

Ержбет веднага зае отбранителна позиция, но късно. Посегна към врата си, за да почерпи сила от амулета, ала установи, изпаднала в истинска паника, че го няма.

Анаид бързо драсна кремъка и запали праханта, без да губи нито миг. Наясно бе, че това ще е най-трудното, най-рискованото, понеже ще остане незащитена, под ударите на разгневената Ержбет, но вече бе предвидила подробностите. Издигна бариера между двете и се задейства, без много да умува. Талисманът пламна в момента, в който побеснялата графиня проби защитата й, скочи върху нея и заби магическото си атаме в гърба й.

Анаид посрещна удара, без да осъзнава колко е дълбока и сериозна раната. Острието бе потънало над кръста чак до бъбрека й и атамето остана там, забито до дръжката. Въпреки това тя не се предаде и не загуби съзнание. Напротив, изправи се лице в лице с Одишката и оказа яростна съпротива. Талисманът беше лумнал в пламъци, но още не бе изгорял. Ержбет се мъчеше да й го отнеме, а тя го бранеше с живота си. Размаха атамето си и произнесе заклинание да възпре Батори. Битката между двете беше страшна. Анаид искаше само да спечели време, докато Ержбет нападаше побесняла, обезумяла в желанието да си възвърне талисмана. Това бе демонстрация на сила, умения и могъщество. Енергията вибрираше и бучеше, като запращаше ту едната, ту другата към стената.

Ержбет се преобрази на гигантски рис с големи остри зъби, който се хвърли върху Анаид и разкъса голата й плът. Скочи толкова пъргаво, така светкавично и ловко, че й бе невъзможно да я уцели с атамето си. Графинята-рис отбиваше ударите с лапа и връхлетя върху нея с цялата си тежест и с цялата си жестокост. Анаид усети, че я захапва за ръката, и се уплаши за живота си, когато усети дъха на звяра във врата си, да се опитва да впие зъби в сънната артерия.

Без да изпуска горящия талисман от очи, тя направи магия, за да се защити от свирепите нападки на звяра, и кожата й придоби плътността и издръжливостта на дебелокожо животно.

Графинята прекалено късно си даде сметка, че острите й зъби няма да разкъсат вече непробиваемата плът на избраницата, но нищо не можеше да стори. Хищникът беше хванат в могъща магическа мрежа, направена със заклинание от Анаид. Графинята беше пленница и колкото по-отчаяно се мяташе, толкова повече се оплиташе в здравата мрежа и се парализираше като в огромна паяжина.

Атмосферата в килията беше тягостна и напрегната. Ержбет отново си възвърна човешкия образ и нададе страховит пронизителен вик, който мина през фронтона и строши прозорците и чашите в замъка. Още малко и талисманът щеше да изчезне напълно. Кръвопийцата впрегна всичките си сили, за да направи възможно най-мощното заклинание.

Над Шейде надвисна невиждана буря. От Карпатите заприиждаха гъсти заплашителни облаци, полетяха стремително по сивото небе и се скупчиха над замъка, превръщайки следобеда в най-тъмната нощ и изливайки потоци вода, съпроводени със страшни гръмотевици и оглушителен трясък. Поройният дъжд и брулещият вятър връхлитаха с невероятна сила и пометоха овцете, излезли по пасищата в ниското, заедно с овчарите и селяните, още несъбрали инструментите си и неуспели да се върнат навреме по къщята си. Години след това хората щяха да помнят ужасното бедствие, при което за броени минути районът бе изравнен със земята и придошлата вода заля селищата, издави добитъка и съсипа реколтата.

Графинята продължаваше да бъде пленница на Анаид, а талисманът й вече почти бе изгорял.

— Неееееееее! — изкрещя отчаяно Ержбет, стиснала шията си с ръце.

Силата й изчезваше заедно с пушека, издигащ се от магическата й муска. Анаид, макар и с нож, забит в кръста, издържа последния й напор, докато от медальона й не остана само пепел.

Едва тогава издърпа атамето на злата Одиш от тялото си и с ужас установи колко е голямо. Раната й обаче заздравя веднага щом извади ножа. Графинята остана като поразена и си заскуба косите.

— О, не!

Анаид не проумяваше за какво толкова се тюхка графинята.

— Аз лично ти дадох да пиеш от забранената чаша — извика в недоумение Ержбет, като установи регенеративните способности на избраницата.

Анаид не обърна внимание на бръщолевенията й. С едно точно заклинание я вцепени. Сама се изненада от собствената си мощ. Графинята наистина беше изпила кръвта на много деца и девойки Омар, но без талисмана си бе по-слаба от нея.

— Проклинам те да се върнеш там, откъдето си дошла — в света на мрака, на който принадлежиш. Проклинам те и те обричам за вечни времена да останеш пленница в света на здрача и той да сложи край на твоя затвор, да проникне в замъка ти, да завладее тялото и душата ти и да ги унищожи напълно и окончателно — произнесе високо Анаид, докато наблюдаваше как графинята се извива на пода в предсмъртни гърчове и бавно, агонизирайки, изчезва.

Искаше й се да я накара да страда, така както бяха страдали жертвите й, да я накара да плати за злодеянията си, но не можеше да я унищожи въпреки желанието си. Не можеше да поеме риска и да промени миналото. Все пак гледаше в бъдещето, за да освободи Криселда и Елена от затвора им и да си върне скиптъра на властта.

Би трябвало да изпитва задоволство от проявената храброст, но не го чувстваше. Би трябвало да е удовлетворена от добре изпълнената задача, но вместо това усещаше горчивия вкус на поражението.

Анаид се върна при Дасил. Беше изключително уморена, а и много тъжна.

Орсолия я видя и всичко разбра. Прецени, че избраницата бе унищожила талисмана на графиня Ержбет и я е победила. Изправи се с изпълнен с преклонение поглед и докосна Анаид по косата. Коленичи пред нея и й целуна ръцете. Зашепна благодарствени слова толкова дълго и прочувствено, че Анаид се притесни, стана й неудобно. После заведе Анаид до леглото, където лежеше Дасил, хвана дланите й и ги положи върху дълбоката рана на гърдите на малката. Пред изумения й поглед раната се затвори и остана само тънък белег. Стана за секунди, в краткия промеждутък между едно вдишване и едно издишване — прашинка от времето, което бе достатъчно Дасил да си възвърне руменината на бузите, да отвори очи и да се усмихне. Пеперудата изпърха отново по хубавото й личице и Анаид почувства огромно облекчение.

— Аз ли го сторих? Аз ли я върнах към живота? — попита уплашено тя.

— Не беше мъртва, ти проста я излекува.

Дасил обви тънките си дълги ръчици около врата й и я целуна.

— О, Анаид, ти си жива! Жива си.

— Разбира се, че съм. И то благодарение на теб — добави признателна Анаид. — В теб ли е камъкът?

Дасил й каза къде го е скрила. Беше го пъхнала зад каменна плоча в старата кухня. Изпратиха момче да го вземе, а Орсолия се зае да ги нахрани.

— Отдалеч ли идеш? — осмели се най-накрая да я попита.

— Идвам от бъдещето. Делят ни около четиристотин години — тихо рече Анаид и свела очи, добави: — Много съжалявам за дъщеря ти, но не можех нищо да направя.

— Не се терзай. Съдбата на Дориска бе предначертана още от дете. Умря, без да се мъчи. Така и не разбра, че си отива. Аз се погрижих, направих заклинание. Нищо повече не можех да сторя.

На Анаид й домъчня за бедната жена и за първи път я погледна в очите. Беше фатална грешка. Почувства как ръката на майката изтръпва, изстива и накрая се дръпва от нейната със страх. Жената, хипнотизирана, скочи и извика ужасена:

— Пила си от чашата, която ти наля графинята?

Анаид разбра, че са разкрили ужасната й тайна.

— Пи ли?

На Анаид й се искаше да отрече, но не можа.

— Не… знаех какво има в чашата… — измънка.

Орсолия започна да плаче и да си скубе косите като в някакъв ритуал.

— Не! О, не! Защо? Проклятието на Оди се сбъдна.

Анаид се изплаши.

— Пророчеството на Оди?

Орсолия я посочи с пръст, все едно бе чумава.

— Ти, Анаид, избраницата, ти си прокълната!

* * *

Младата инуитка прекъсна заниманието си, изпусна стъргалката, с която щавеше кожите, и се хвана за сърцето, сякаш кама се бе забила в гърдите й и тя се мъчеше да я изтръгне. Постепенно болката намаля, докато накрая спря. Несъмнено това беше знакът. Предупреждението, което бе чакала. Разбра го, когато вдигна поглед и в далечината съзря силуета на мечката, очертан на хоризонта.

Тази вечер в своето иглу тя постла на пода кожата от нутрия и хвърли костите от кит, които винаги държеше в кожената торбичка, принадлежала в миналото на баба й, великата магьосница Сармик. От нея бе наследила името, уменията и торбичката с магическите кости, с които можеше да гадае и да предсказва бъдещето.

Майка й Каалат мълчалива стоеше до нея. Разбра, че е настъпил моментът на раздялата, й се искаше да го отложи. Моментът, подходящ да кажеш сбогом на дъщеря си, никога не идва.

Костите потвърдиха предзнаменованията. Предстоеше дълъг път и Сармик трябваше да се стяга за него.

Каалат, навела глава, режеше филета от осолена риба, парчета пушено месо и ги слагаше заедно със скарата и чая във вързопа, който дъщеря й щеше да вземе за из път.

Инуитите обикновено пътуваха с малко багаж. Местеха се от едно място на друго, волни като вятъра, и можеха само за минути да предприемат пътуване, което ще трае седмици или дори месеци. Носеха си харпуните, с които ловяха тюлени през пролетта, заредените си пушки, за да осигурят дивечово месо, и въдиците, за да се снабдяват с риба.

 

 

Воят на хъски, който приличаше повече на вълчи, отколкото на кучешки, предизвести Каалат за пристигането на мечката.

— Мечката майка те очаква.

Така беше. Предишната малка Хелга се беше превърнала в прекрасна бяла мечка, която властваше в пределите на Арктика, там, където само малцина инуити се осмеляваха да преживяват.

— Тя ще те заведе до края на земите на нашия клан. После ще трябва да се обърнеш към тюленките и нутриите, които ще те посрещнат на територията на Аляска.

На Сармик й се късаше сърцето.

— Съжалявам, мамо — прошепна й, като я прегърна, съвсем наясно, че я оставя сам-самичка насред нищото.

— Не се притеснявай за мен. Ще отида до местата, където лагеруваме през лятото, и ще те чакам заедно с всички от племето.

— Нямам представа кога ще успея да се върна.

— Трябва да изпълниш мисията си.

Сармик се колебаеше:

— Дали винаги ще знам какво трябва да правя?

— Подготвена си за това още от най-ранно детство. От времето, когато с избраницата Диана бяхте сукалчета и станахте млечни сестри, свързани в добро и в лошо. Нуждаещи се една от друга. Ти ще водиш нея, а тя — теб. Слушай вътрешния си глас и не надавай ухо за фалша и лъжата.

— А как да ги различа? — попита Сармик, уплашена от отговорността, която поемаше.

Каалат се разрови в малкото вещи, които притежаваше, и измъкна два скъпоценни предмета, които пазеше специално за случая. Дълбоко развълнувана, показа на дъщеря си заостреното и красиво улу^[1] — ножът с дръжка от кост на кит, принадлежал някога на майка й Сармик.

— За теб е, дъще. Служи си с него както трябва, използвай го само за защита и никога не нападай без причина. Брани живота на избраницата със собствения си живот.

Сармик го пое с треперещи ръце, след което възторжено възкликна. Каалат държеше възхитително бяло колие, което искреше с неопетнена чистота и величие. Беше мощен амулет, изработен от зъбите на великата мечка майка.

Сармик наведе глава и Каалат й го сложи. Стоеше чудесно на врата й. Беше много красив.

— Майката мечка ще бди над теб и ще те пази от беди. Не го сваляй от шията си. Никога. Обещаваш ли?

Още щом се допря до кожата й, Сармик почувства как душата й се изпълва с вътрешен покой.