Майте Каранса
Проклятието на Оди (4)

Глава четвърта
Непокорството

Ето че непокорството й оставяше своя отпечатък, а може би Селене си бе наумила хитър ход, за да я пипне в капана си, или пък и двете едновременно — мислеше си Анаид угрижена, вгледана в дланта на нажежената си ръка. Несъмнено магията на скиптъра я издаваше. Раните бяха изчезнали като по чудо и на тяхно място розовата кожа около белега излъчваше сноп мека светлина, съставен от тънки преплетени лъчи, които бликаха от микроскопичните отвори на порите.

С любопитство раздвижи ръка и тя освети стената. Колко силно! Беше като фенер, но човешки. Ако не се притесняваше, че това може да я издаде, вероятно дори щеше да й се стори забавно. Представи си как поставя ръката си в тъмното над страница от книга и почувства идеята да събужда любопитството й. Спусна щорите, взе от масата бележника с телефонни номера и реши да пробва. Супер! Вършеше по-добра работа и от нощната й лампа. Вече нямаше да се налага да ползва електрическа крушка. С ръката си можеше да осветява населените си с кошмари нощи, опасните стълбища, тесните коридори, та дори и дълбоките пещери, в които не прониква слънчев лъч, като онези, през които е трябвало да мине майка й Селене по Пътя на Ом.

Като се сети за това, потрепери — Пътят на Ом, пътят на мъртвите. Не стига, че изпитваше ужас от тях, а на всичкото отгоре на майка й бе хрумнала безумната идея да я кара да ги посети. Нея, която преливаше от жизненост и любов.

Внезапно се сети за Рок и дъхът й секна. От мъка й прималя. Задушаваше се. Рок вече не я обичаше. Отново беше с омразната Марион и бе забравил за нея. Страдаше от амнезия и никога нямаше да си спомни как й бе казал, че иска да я целуне. Обхвана я толкова силна ярост срещу Селене и Елена, че пулсът й се ускори, възвърна си дишането и я накара да стисне силно юмруци.

И докато си лежеше така неподвижна, обзета от черни мъчителни мисли, се разнесоха стъпки, които се приближиха и спряха пред вратата й. Анаид не обърна внимание на пъргавото потропване на токчета. Беше твърде заета да страда, а и звукът от телевизора в съседната стая я разсейваше. Още повече че вратата се отвори неочаквано рязко и я свари неподготвена. Без да съобрази възможните последствия, вдигна ръка към неканения гост и сноп от лъчи освети ужасеното лице на момиче с едро лице, боядисана коса и здрави зъби. Щеше да умре от страх, понеже мислеше, че тъмната стая е празна.

— Какво правиш тук? — изгърмя гласът на Анаид, протегнала напред дланта си, от която струеше силна светлина.

Прозвуча като непознат глас и дори сама се изненада от грубия и рязък тон, с който бе задала въпроса.

— Съжалявам, госпожо. Извинявайте, не знаех, че още сте тук… — запелтечи момичето, ужасно притеснено, цяло кълбо от нерви, и понечи да се оттегли.

Беше я нарекла „госпожо“! Наистина ли я смяташе за такава? Така ли я виждаше? Напуши я смях, но си даде сметка, че плахата, по детски боязлива реакция на камериерката всъщност много й допада.

— Почакай! — властно я задържа Анаид.

Искаше да се увери, че не е неприятелски настроена, и да се наслади още малко на удоволствието да се чувства уважавана.

Вместо да отдръпне снопа светлина от момичето, се позабавлява, като едва-едва плъзна ръката си от горе на долу и внимателно фокусираше снопа лъчи върху лицето й, все едно беше полицай на разпит. Изследва чертите й. Задържа се на гъстите вежди, на плътните устни, на кафеникавите очи, като я принуди да примигне и да ги затвори. Момичето стоеше като приковано от светлинния сноп и не смееше да шукне. „Не е възможно Баалат толкова бързо да се е въплътила в друго тяло“, помисли си Анаид. Не е възможно Баалат да не подбере по-старателно новата си опаковка. На възбледата кожа на момичето изпъкваха червените венички по носа, прекалено рунтавите вежди и чернеещият се на горната устна мъх. Ръцете й бяха загрубели и напукани, а косите — неравни и стърчащи на всички страни. Въпреки всичко имаше чар в цялата съвкупност от несъвършенства, които я правеха да изглежда човешка, естествена и ранима.

— Как се казваш? — попита Анаид и безуспешно се постара да придаде на гласа си нотка на симпатия.

— Роси, госпожо.

„Умалителното никак не й подхожда“, помисли си Анаид, но се въздържа да го изрече.

— Роси, искам да проверя електронната си поща. Къде мога да го сторя?

— На рецепцията, госпожо, лично ще ви заведа.

Роси си закри лицето с ръце и вече не така уплашена, помоли:

— Мога ли да отворя прозореца, та по-добре да се обяснявам. Така, с ослепителната светлина право в очите ми, се чувствам като разголена пред вас.

Роси беше засегнала същината на проблема. Не беше справедливо това, което Анаид й налагаше. Поставяше я в крайно неизгодна позиция — притеснителното блестене в очите, тъмнината наоколо и правото на силния да насочва светлината.

Роси беше смело момиче и познаваше много добре размерите и разстоянията в стаите, които ежедневно почистваше. С четири скока се озова до прозореца и вдигна щорите. Прекалено късно. Анаид бързо скри ръка зад гърба си почти в същия момент, в който Роси зяпна и от ужас ококори очи, като едва се въздържа да не изпищи.

— Не може да бъде!

Анаид също се обезпокои. Роси я гледаше изплашена.

— Невъзможно е.

— Кое?

— Къде отиде госпожата?

— Каква госпожа?

— Как каква, ами тази, дето беше тук, с фенера в ръка, с която разговаряхме.

— Това бях аз — отвърна не особено убедително Анаид.

И именно тази нейна неувереност я погуби.

На Роси вече определено й дойде в повече.

— Хей, момиченце, не си играй с мен… Я ме погледни хубавичко. Ако ти си госпожата, то аз съм Снежанка.

Анаид се изправи. Беше висока, но изобщо не можеше да уплаши печената Роси.

— Аз бях тази, с която разговаря.

Роси окончателно се вбеси и с груб глас, в който и помен не беше останал от предишното уважение, й рече:

— Не се бъзикай с мен, че започваш да ме дразниш. Имаш пет минути да си вземеш душ и да слезеш на закуска. Ако се туткаш много и се забавиш, няма да ти сервират, а и няма да ти оправя стаята. Ти решаваш.

След което се фръцна и си тръгна, вирнала нос като някоя маркиза, и остави Анаид сконфузена, с неприятен вкус в устата.

Дали не се бе държала неподобаващо, без да иска? Толкова ли бе различна на тъмно и на светло? Наистина ли излъчваше нещо, което не съответстваше на реалния й външен вид? Дали скиптърът не я беше омагьосал?

Не искаше да задълбава и да се терзае повече, затова влезе под душа да отмие притесненията си.

Сутринта беше напреднала, а я очакваше много тежък ден, ако искаше да изпълни обещанието, което даде предната вечер. Само едно не беше предвидила — дясната й ръка да оживее и да се разпищи: „Анаид видя скиптъра, Анаид видя скиптъра“ и в стаята й да цъфне някакво досадно момиче, което после да дрънка наляво и надясно за странните гостенки от стая двеста и пет, които си падат малко вещици. Но за беда точно това й бе дошло на главата. А най-лошото беше, че умираше от желание си върне скиптъра и не можеше да мисли за нищо друго. Само като си представеше скиптъра пред себе си, й потичаха лигите, все едно виждаше сладкиш. При мисълта за него ръцете й започваха да парят и силното желание да го стисне й се струваше най-ефикасният лек за страданието й. Така беше предната нощ и така щеше да бъде винаги. Селене я бе предупредила.

Разтърка ожесточено ръката си, за да види може ли да заличи белега от светлината, но не ставаше, нито с вода, нито със сапун. Нямаше начин да го изтрие. Копнежът й по скиптъра също изобщо не намаляваше, напротив, ковкото повече се мъчеше да махне знака, толкова по се разпалваше желанието й, като глада, като жаждата.

Излезе изпод душа и вече беше решила. „Ще хвърля само един поглед“, рече си, приближи се на пръсти към огледалото, като оставяше зад себе си издайнически мокри следи. За секунди го фокусира и почувства, че сърцето й ще се пръсне.

Анаид се спря, пое си дълбоко въздух, брои до сто, отказа се от вълшебствата и се помъчи да мисли за нещо друго, като например сандвич с шунка и голяма чаша с натурален портокалов сок. После позвъни и поиска от рецепцията: „Малко бинт, ако обичате.“ Любезно пиколо й го донесе и й го подаде през открехнатата врата. Анаид превърза ръката, виновница за бедите й.

Стараеше се да побърза, но превръзката я затрудни и я забави, и когато слезе за закуска, бе закъсняла. Бяха прибрали всичко и вече не обслужваха.

 

 

Да включиш компютъра, когато едната ти ръка е бинтована, а вниманието ти е раздвоено между монитора и вратата, не беше никак лесна работа. Анаид установи това, докато отчаяно опитваше да се свърже с Рок. От глада стомахът й шумно къркореше, а и както забеляза, макар и през бинта, ръката й все така излъчваше светлина — две дребни наглед подробности, които обаче се оказаха достатъчни да привлекат вниманието, и тя си даде сметка, че всеки, минал край нея, гост или служител на хотела, се пулеше насреща й като в някакво странно животно.

Само това липсваше, като се има предвид, че компютърът беше точно в средата, сякаш на витрината на някой бутик за модни дрехи, а Анаид се бе изтъпанчила, подобно на манекен, облечен с мръсни дрипи. Приличаше на оцеляла от корабокрушение.

Някакъв шишкав турист, с червено като домат лице, с бермуди в крещящи цветове и с увесен на врата фотоапарат, се спря зад гърба й и най-нахално се зазяпа в екрана, за да види какво пишеше Анаид.

Анаид не можеше да го изгони, беше в правото си да прави каквото си пожелае, не е забранено да гледаш, макар и да е признак на лошо възпитание.

Опита с електронната поща, но в момента нямаше връзка с Рок. Естествено, по това време трябва да е на училище. Изпрати му имейл:

Рок, моля те, отговори, кажи нещо. Трябва да говоря с теб, без никой да разбере. Въпросът е на живот и смърт.

Може би е в час и правят упражнения по испански език. Не беше сигурна, сигурното бе само, че туристът внимателно прочете съобщението на Анаид и се почеса по главата. Трогна ли се, или просто не разбра нито думичка?

С треперещи пръсти Анаид чаткаше по клавиатурата, като непрекъснато извръщаше глава, за да погледне към вратата. Селене можеше да се появи всеки момент. На рецепцията й бяха предали бележка от нея, написана на ръка:

Анаид, отивам на пазар. Чакай ме. Ще се върна за вечеря.

След пожара, изпепелил караваната, беше останала без никакъв багаж и нямаше какво да облече, ако иска да си смени дрехите.

Въодушевен, туристът я потупа по рамото, за да й даде знак, че има ново съобщение. И наистина.

Новината не беше радостна. Връщаха й имейла заради неизвестен адрес. Пак ли? Не е възможно Баалат да е реагирала толкова бързо. Какъв ли е новият електронен адрес на Рок? Как да се свърже с него?

И внезапно почувства, че я облива студена пот и фланелката й залепва за тялото. Пръстите й се пързаляха по клавишите, а кръвта се отдръпна напълно от лицето и тя стана бледа като мъртвец. Току-що бе получила имейл от непознат адрес. Файлът бе озаглавен: „Обожавам те, Анаид“, с подпис — някоя си Дасил.

За кратко се поколеба дали да цъкне два пъти, за да отвори съобщението. Туристът я насърчи да го направи. Дори й помогна да премести мишката по зелената подложка.

Анаид, умръм да са запозная с теп. Трся т навскаде. Каде си? Идвм от мног длеч, открай време мчтая да см ти пртелка, а сга, слд като дойдх, излагйки се на опстност, не т намрам никаде. Не се кррий, н се страхвай.

Цлувки,

Дасил

И точно в този момент, докогато озадачена четеше абсурдното съобщение от някоя си Дасил, за която нищичко не знаеше, се разнесе гласът на Селене, издаващ раздразнение и упрек:

— Какво правиш, Анаид?

На вратата, с безброй торби и с намръщена физиономия, стоеше Селене. Беше много натоварена, едва ходеше. Анаид се почувства като нарушител, хванат на местопрестъплението. И то си беше така. Реагира светкавично и без да иска, изтри съобщението, въобразявайки си, че така заличава следите от прегрешението. И преди Селене да е дошла до нея, бързо излезе от своя хотмейл и стана от масата.

— С кого разговаряше? — изтрещя отново гласът на Селене.

Туристът й се яви като спасител, изпратен от провидението, понеже веднага окупира освободения стол, грабна мишката, оставена на масата, и енергично я размърда, търсейки на свой ред да се свърже с някого. На Анаид това й дойде като манна небесна. Тя посочи мъжа, заел мястото й пред компютъра.

— Не знаеше как да влезе в мрежата и аз му помогнах.

Като заложи всичко на тази карта и за да прозвучи по-убедително, се усмихна сърдечно на туриста, с когото преди не бе разменила нито дума, и му каза важно:

— Готово, сега вече знаете как става. Трябва само да кликнете два пъти на иконката Е.

И с най-невинна физиономия, все едно през живота си не бе чупила нито една чиния, се завтече към майка си да й помогне за торбите.

— Дай, дай на мен, много си се натоварила.

— А това какво е? — посочи Селене бинтованата й ръка. Анаид се поколеба:

— Ами нали знаеш, отпечатъкът от скиптъра ме изгаря. Така се предпазвам.

Но когато вече бяха в асансьора, не можа да се сдържи:

— Ти си го скрила, нали?

Селене не трепна.

— Значи си го търсила.

Анаид сведе очи от неудобство, че ще излъже.

— Не знам нито как, нито къде.

— А погледна ли в стаята на баща си?

Анаид почувства, че стомахът й се свива на топка. Как можеше собствената й майка да е толкова гадна?

— Да, разбира се — продължи с лъжите.

— И?

— Нищо.

— Би било доста глупаво да се надяваш да го намериш там. Той има силата да го направлява и мести в пространството така, че може да го скрие където пожелае.

Този път Анаид не скри изненадата си:

— Откъде знаеш?

Селене бутна вратата на асансьора и с Анаид си влязоха в стаята.

— Скиптърът е нещо живо, Анаид. Подчинява се на волята на притежателя си. Всичко зависи от силата на този, който го владее. А когато скиптърът обладае някого, няма връщане назад.

Анаид потрепери.

— Беше съвсем за малко в мен… — оправдаваше се. — Виж, ти обаче го задържа за по-дълго — добави със скрит упрек.

Селене нищо не каза и Анаид си даде сметка, че е улучила право в целта. Скиптърът беше във властта на майка й.

— Я ми покажи ръката си — властно нареди Селене, когато останаха насаме в стаята.

Не можеше повече да крие, не можеше да си измисля оправдания. Селене размота бинта и я огледа внимателно.

— Чуй ме добре, Анаид, не бива да докосваш скиптъра, докато волята ти не стане по-силна от неговата.

— И как да го разбера? Да не би да има уред, който да измерва силата на волята — възрази дъщерята.

Селене нервно тропна с крак.

— Вече започваш да ме тревожиш. Не те е грижа за опасностите, които те дебнат. Нехаеш за поетата отговорност. Всяко нещо те разсейва или ти служи за оправдание… Държиш се като най-обикновено момиче! Така няма да успееш да изпълниш мисията си!

— Някой да ме е питал дали искам да изпълнявам мисия? А?

Селене се изненада и същевременно натъжи.

— Ех, Анаид, никой не ни пита дали сме искали да се появим на този свят, но от момента на раждането си означаваме нещо и сме важни за другите. Ти си важна за много жени и момичета Омар. Ти не си просто обикновена магьосница, животът на хиляди магьосници от всички възрасти зависи от теб, от твоята храброст, от твоите решения, от силата ти.

— И какво се очаква от мен?

Селене се въоръжи с търпение.

— Ти си избраницата.

— Много добре, аз съм избраницата и пророчествата гласят, че избраницата ще сложи край на войната между Одиш и Омар. Но точно сега ли трябва да стане това?

Селене преброи до десет, за да се овладее и да прозвучат думите й по-сдържано, по-толерантно. Започваше да се изнервя.

— Пророчеството предупреждава, че идването на избраницата ще сложи НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА НА ВЕЩИЦИТЕ — каза ясно и високо майка й, натъртвайки на думите. — Вече се започна, Анаид. Не можеш да очакваш някой да ти даде отсрочка или да се криеш двайсет години в някоя дупка.

— Тогава какво трябва да направя?

— Да унищожиш жените Одиш, преди те да са те довършили. Защото, ако те ти видят сметката, което впрочем сама си просиш — вметна майка й, — и се докопат до скиптъра, заедно с теб ще загинат и хиляди невинни. Разбираш ли? Помниш ли пророчеството на Ома?

И Селене, с развълнуван глас, изрецитира:

Повярвайте ми, ще дойде ден, в който избраницата ще сложи край на разприте между сестри.

 

 

Небесната вълшебница ще вчеше косите си сребристи, за да я срещне.

Луната ще отрони сълза, за да й я принесе в дар.

Баща и син ще затанцуват заедно във водната обител. Седемте божества в редица ще се наредят, за да приветстват възкачването й на трона.

И ще започне войната —

жестока и безмилостна.

Война между вещици.

 

Нейна ще бъде победата,

неин ще бъде скиптърът на властта,

нейна ще е болката,

нейна кръвта

и волята нейна ще бъде.

Докато майка й рецитираше стиховете на пророчеството, Анаид постепенно започваше да вниква в дълбокия смисъл на думите.

Тя и само тя щеше да бъде окончателната притежателка на скиптъра. Единствено тя, и никой друг, носеше огромната отговорност да реши изхода на войната между Одиш и Омар. Почувства се недостойна и незначителна. Не можеше да се довери напълно на майка си, понеже вероятно криеше от нея скиптъра, но вероятно го правеше, за да не я обсеби той и да не наложи властта си над нея, защото се беше държала като глезена хлапачка, недорасла за велики дела.

— Съжалявам — извини се Анаид.

Селене използва моментното й разкаяние, накара я да седне до нея и взе ръката й, излъчваща светлина.

— Ще ми отделиш ли малко време?

— Да, разбира се, слушам те.

Анаид се помъчи да си наложи спокойствие, но колкото и да се стараеше да забрави, колкото и голямо да бе желанието й да повярва, не успяваше да си избие от главата мисълта, че именно тя й бе отнела скиптъра, тя я бе отдалечила от Рок и тя искаше също така да я раздели от баща й.

Селене нямаше представа за душевните терзания на дъщеря си и заговори с неподправена искреност:

— Има три много опасни Одиш, много опасни. Те са решаващи за войната, която ще поведеш. Тяхната мощ е по-силна от твоята, макар и да си избраницата, дори и да притежаваш скиптъра.

— В момента не е в мен — не пропусна да отбележи момичето.

— Спокойно, ще го намерим. Сега ме слушай внимателно.

Анаид беше цялата в слух.

— Първата е Баалат. Позната също като Черната дама, или Астарте, финикийската богиня. Тя е коварна и владее черната магия. Тя няма тяло, понеже бе унищожена преди две хиляди години, но се превъплъщава в други същества. Вече я познаваш. Аз бях тази, която я пробуди от дълбокия й сън, и се чувствам виновна, но злото вече е сторено. Баалат ще се превъплъщава отново и ще се опита да те убие. И ще успее, сигурна съм в това, ако…

— Ако? — малко дръзко попита Анаид.

— Има само един начин тя да бъде унищожена окончателно и безвъзвратно. И само ти можеш да го направиш.

Анаид почувства тръпки да я побиват. Знаеше какво ще последва.

— Пътят на мъртвите? Пътят на Ом?

Селене кимна.

— Точно така.

Анаид потрепери. Изпитваше ужас от мисълта, че трябва да влезе в селенията на мъртвите. Страхуваше се да не стане тяхна пленница за вечни времена. Мъртвите бяха безкрайно по-могъщи от живите и ако можеха да бъдат съюзници, то също така можеха да се превърнат и в най-безмилостни врагове. Самата представа за възможността да стане жертва на халюцинации, ужасии и мъчения накара червата й да се обърнат в празния й стомах.

— Това ли е единственото разрешение?

— Да, миличка.

„Миличка“ й прозвуча фалшиво. Никой не се обръща така към човек, на когото отнема онова, което най-много обича. Беше си чист шантаж.

— И още какво? Ако успея да се върна жива и здрава от Пътя на Ом и мъртвите попречат на Баалат повече да се превъплъщава, кои са другите две Одиш, с които трябва да се преборя?

— Другата е графинята, пълновластен господар на света на мрака. Позната е още като Кървавата графиня, понеже преди четиристотин години се е подвизавала под самоличността на графиня Ержбет Батори и в своя замък в Унгария е заклала над шестстотин момичета. Пиела кръвта им, за да се поддържа жизнена и да дочака деня на идването на избраницата. Но избраницата, тоест ти, се появи по-късно от предвиденото и сега тя е загубила много от силата си. Дори Салма, която ти победи, се осмеляваше да й демонстрира неуважение.

— Ти я познаваш, нали?

Селене потръпна. Спомни си за студените пипала на графинята, които пълзяха по тялото й и проникваха в гънките на съзнанието й.

— Криеше се в сенките, беше студена и пресметлива. Но вече беше слаба и уязвима.

— Значи няма да е трудно да бъде победена?

Селене не беше на това мнение:

— Тя притежава талисман, който й дава безмерна мощ. Силата му е магическа, захранена от косите и кръвта на жертвите. Той й осигурява победата във всяка битка. Липсват й само кръвта и косите на избраницата, за да ги прибави към камъка си. Именно затова, смятайки, че аз съм избраницата, ме държеше в света на мрака, чакайки съвпада на планетите. Успее ли да се сдобие със скиптъра, би станала най-всемогъщата кралица сред вещиците Одиш. Графинята — бъди уверена в това, ще унищожи всички Омар без капчица жалост.

— А третата? — попита Анаид с леко потреперващ глас, понеже предварително се досещаше за отговора, който майка й се готвеше да даде.

И наистина, Селене изрече очакваното име:

— Ледената кралица, Бялата дама, вещицата на ледовете, Кристине Олав, майката на Гунар.

— Моята баба — уточни Анаид, допълвайки списъка.

— Да, баба ти — потвърди с неохота Селене, свила устни.

— Баба няма да ми изпие кръвта, не би пожелала смъртта ми.

Селене я погали по косите и усети, че при допира Анаид се отдръпва.

— Тя е най-лошата, Анаид, повярвай ми. Тя е най-интелигентната и ще те използва, без дори да разбереш. Жадува за власт и иска да притежава скиптъра, така че, вместо да те унищожи, ще сломи волята ти.

Анаид обаче упорито вярваше в Кристине и не забравяше доброто, което бе сторила за нея.

— Тя ми спаси живота, когато бях дете, а после ме защити в Урт и в Сицилия. Ако тя не ме беше спасила от ноктите на Салма, сега нямаше да съм тук.

Защити я така пламенно и искрено, че накара Селене да бъде по-внимателна и веднага да смени тона:

— Съжалявам, Анаид. Най-трудно ни е да поставим под съмнение доверието си в хора, които обичаме или за които вярваме, че обичаме. Боли, знам, че боли. Макар и да не ми вярваш, аз много обичах баща ти и затова толкова много ме заболя от неговото предателство. Раната още не е зараснала.

Анаид забеляза как сълзица се събира, готова да се отрони от очите й, но те мигом се избистриха и си възвърнаха естествения блясък.

— Къде е баща ми?

— Днес баща ти има да свърши някои работи — отговори неопределено Селене. — И нас ни чакат доста задачи за отхвърляне, преди да потеглим.

— Да потеглим накъде?

— На юг.

— И какво има на юг?

— Пътят на Ом.

Анаид усети всичките й сетива да бият тревога. Чувстваше, че не й достигат сили да поеме по страшния път към света на мъртвите. Още не. Сега не може. Нима Селене не го разбира?

— Не знам дали ще мога, не съм готова.

Не, Селене не си даваше сметка.

— Нуждаеш се от пост и медитация. Това ще ти помогне. Колкото по-леко е тялото ти, толкова по-безболезнено ще понесеш прехода към небитието и пропадането.

Анаид потрепери. Небитието? Пропадането? Усети да й прилошава — първо й изтръпнаха краката, после чувството се надигна и стисна гърлото й. Зави й се свят.

— И къде е това? — поиска да научи тя.

— Не знам. Ще потърсим някакъв знак.

— Знак? — изненада се Анаид.

— Така ми казаха матриаршите.

И в този момент Анаид избухна:

— Искаш да кажеш, че и идея си нямаш как се стига до Пътя на Ом!

Селене се почувства неловко.

— За нас, магьосниците Омар, това си остава тайна, ние нямаме представа как се стига до света на мъртвите.

Анаид осъзна какво се опитваше да й загатне Селене.

— Значи Одиш знаят?

Селене леко кимна в потвърждение на опасенията й.

— Тоест трябва да поискаме помощ от жените Одиш? Така ли?

— Не, Анаид. Ти ще го намериш — бавно произнесе Селене с нотка на страх, която Анаид долови. — Така казаха оракулите.

— Понеже аз съм избраницата… — налучка предпазливо Анаид.

— Не само заради това… — поправи я Селене.

Анаид си пое дълбоко въздух. Започваше да разбира някои неща. Или по-точно много неща. Беше предопределена да стане избраницата поради смесения си произход. Беше единствената жива магьосница Омар, в чиито вени течеше кръвта на Одиш.

— Аха. Значи аз съм способна да открия света на мъртвите, понеже съм наполовина Одиш.

— Да — бе принудена да признае Селене, смутена.

На Анаид нещата й се изясниха. Тя притежаваше способността да разговаря с духовете. Селене — не, даже не ги виждаше. А духовете знаеха всичко. Анаид погледна изумрудения си пръстен.

— Мога да проверя още сега. Ще се свържа с някой дух.

Селене обаче поклати скептично глава.

— Те няма да ти кажат къде е пътят, защото духовете, които живеят сред нас, са наказани и не знаят как се стига до него.

Анаид се замисли.

— А мъртвите? Аз разговарях с Деметер, която ми се яви под формата на вълчица.

— Те нямат право. В момента, когато влизат в селенията на мъртвите, дават обещание никога да не разкриват къде е пътят.

Внезапно Анаид се сети за случая със Селене и осъзна колко парадоксален е бил.

— Тогава ти как го направи?

Селене сведе глава, смутена, и Анаид разбра без думи.

— Ами да, разбира се, била е Кристине Олав, вещицата Одиш, която според теб е злодейка, сигурно тя те е завела до входа.

Селене позабави отговора си и за да спечели време, се прокашля, преди да потвърди:

— По онова време двете бяхме съюзнички.

Анаид замълча. Не искаше да влошава и без това доста неловкото положение на Селене. Разбираше повече, отколкото майка й можеше да й каже с думи. Разбираше, че магьосниците Омар не умееха сами да открият тесните пукнатини, които свързваха света на живите с този на мъртвите. Разбираше, че Селене е объркана и уязвима и не може да мери сили с огромната мощ на коя да е от жените Одиш, които сама й бе описала. Черната дама, Бялата дама и графинята. Три страшни противнички, срещу които тя, Анаид, избраницата, само петнайсетгодишна, трябваше да се изправи лице в лице, с голи ръце, понеже не беше готова да задържи скиптъра на властта.

И как би могла да й помогне майка й? Доскоро вярваше, че е мъдра, но тя нямаше дори да я насочи, понеже не знаеше пътя и ограничените й възможности на Омар не й позволяваха да види входната врата. А не беше и толкова силна. Тя, сама, не би могла да я защити от Баалат.

Тогава?

Анаид винаги бе смятала, че майките са създадени, за да блестят и да осветяват пътя на дъщерите си, да им служат като водач, като опора и убежище, като закрила и като утеха, рамо, на което да изплачат мъките си.

Всичко беше лъжа и измама.

Отърси се от разочарованието, като се помъчи да извика в съзнанието си стария образ на Селене, онази, която блестеше със собствена светлина, но не успя. И се вгледа в новата Селене, която току-що бе открила. Измамницата, която крачеше през света, сипейки наляво и надясно лъжите и самохвалството си. Дори огненочервените й коси не бяха истински, а боядисани. Даваше си вид на силна, а ръцете й трепереха. Преструваше се на искрена и чувствителна, а беше неспособна да се отпусне в прегръдките на мъжа, който я обожаваше. Перчеше се, че е уравновесена и трезвомислеща, а всъщност действаше отчаяно, като отстраняваше всеки, който се доближеше до Анаид. Майка й беше измамница.

Дали всички момичета преживяваха същото? И смъртните ли оставаха като нея изненадани, когато в един хубав ден погледнеха майките си, установявайки, че те са слаби и уплашени? Когато откриеха бръчки около очите им, лъжи в думите им, неудовлетворение в душите им?

Анаид осъзна, че майка й не е такава, за каквато винаги я беше мислила. Ореолът й на човек с непоклатим железен характер се разпадаше и изтичаше като пясък между пръстите. Беше чиста измама. Майка й бе само бледа сянка на Деметер. Виж тя, баба й Деметер, беше наистина изключителна жена, велика магьосница, уважаван водач на рода. А Селене какво? Селене, която дори не знаеше как се стига до света на мъртвите, искаше от нея да се въздържа от ядене, да се отдаде на медитация, да се гмурне в неизвестното и да се хвърли със затворени очи в изпитанията и опасностите по Пътя на Ом.

Не си ли даваше сметка, че само като си представи мъртвите, цялата се разтреперва? Че изпитва ужас пред перспективата да види отражението си в празните им очи и краката й се подкосяват само при мисълта да се гмурне в мрачното безвремие? Косата й се изправяше от вероятността да остане пленница в мрачните дълбини на световете.

И не че се бои, никога не е била страхлива. Не беше безотговорна, напротив, винаги имаше много отговорности, дори повече, отколкото й се полагаше. Неведнъж беше давала доказателство за това. Но сега… Сега е влюбена!

Иска й се да се научи да целува Рок, да се оглежда в очите му и да слуша любовните му думи. Жадува да чувства отново дъха му, допира на ръцете му по кожата си, опиянението от това да съпреживее с него мига, без време, без пространство, без бъдеще и без минало.

Постепенно Анаид стигна до убеждението, че за да изпълни мисията си, се нуждае от любовта на Рок. Дори пророчествата го вещаеха. Требора казваше в един от трактатите си, че любовта е единственото, което ще защити избраницата. Следователно майка й греши, за пореден път. Ако Рок я обича, тя ще бъде силна. Обратното, без любовта му, светът ще й изглежда като сега, студен и враждебен, а мъката й ще е толкова голяма, че ще й се иска само да се свие в някое ъгълче, да рони сълзи и да оплаква самотата си.

— Анаид, слушаш ли ме?

— Какво? — Тя се сепна и изплува от мислите си.

— Виж, купих ти дрехи, обувки, несесер и куфар. Облечи се и си приготви багажа за тази нощ.

Анаид се втрещи.

— За тази нощ?

— Веднага щом Гунар заспи.

Показа й връзка с ключове.

— Да не си взела кола под наем?

— Това са копия от ключовете за колата на Гунар.

На Анаид й се стори върхът на нахалството.

— Откраднала си му ги?

— Така ще му е по-трудно да ни преследва. Не мислиш ли?

Анаид разбра, че се налага да действа по-бързо, отколкото бе очаквала. Опита се да я забаламоса, за да спечели време.

— А ако Гунар се събуди и разбере?

Селене се усмихна лукаво, като лошо момиче.

— Не, няма да се събуди. Ще спи като пън.

Анаид започна да се досеща и й стана отвратително.

— Да не му дадеш да пие някаква отвара?

Селене отвори един плик и тържествуващо й показа тревите.

— Билкарският магазин беше страхотно зареден. За отрицателно време ще му забъркам една.

— Заедно ли ще вечеряме?

— Да, разбира се, за да не събудим подозрението му.

— Аха, значи ще го измамим — кимна, проумяла намерението й, Анаид.

— Позна.

— Без нищо да подозира.

— Точно така.

— Сиреч трябва да го накараме да си мисли, че ще си тръгнем заедно, а после… да го изоставим.

— Умница си ми ти!

Анаид изпита съжаление към нея. Вероятно дори беше по-умна, отколкото майка й изобщо си представяше. И още сега щеше да й го покаже. Изгледа скептично колата на Гунар, която майка й току-що бе паркирала.

— И с пасата ли възнамеряваш да пътуваме?

— Да.

— Съмнявам се. Тази нощ акумулаторът му ще бъде изтощен.

— Това пък защо го казваш?

— Защото го виждам с очите си. Оставила си фаровете включени.

Селене ужасно се притесни. Помъчи се да се сети дали не е влизала в някой тунел или в подземен паркинг, което да я е принудило да включи светлините, но не си спомни нищо подобно. И въпреки това, когато отиде до прозореца и погледна, се увери, че фаровете наистина светят. Естествено, дори не й хрумна, че само допреди няколко секунди са били изгасени, дъщеря й беше тази, която с едно просто заклинание бе успяла да я заблуди.

— Ей сега се връщам. Ти си приготви багажа.

Излезе с ключовете в ръка, без да забележи, че щом обърна гръб, Анаид бръкна в чантата й, извади мобилния й телефон и набра, без окото да й мигне, номера на Рок.

Направи го много бързо, но в момента, в който мобилният на Рок иззвъня, се вцепени и мисълта й блокира.

Какво да му каже? А ако е забравил дори името й? Какво ще си помисли за нея? Внезапно се чу кликване и от отсрещната страна някой се обади, но не беше Рок. Беше женски глас:

— Да, моля?

— Искам да говоря с Рок, спешно е — рече тя уверено и авторитетно, с нетърпящ възражение тон.

— Селене? Ти ли си? — попита гласът, отговорил на мобилния.

Беше Елена. Ама че конфузно положение!

— Анаид? — настояваше Елена.

Беше я разкрила. Елена имаше силно развита интуиция.

— Какво правиш, Анаид? Защо се обаждаш от телефона на майка си? Опасно е.

Анаид си представи дебелата Елена, майка на Рок и на още седем хлапета, милата библиотекарка, страстна почитателка на книгите и задушеното месо, която разказваше на децата си вълшебни приказки и ги тъпчеше със сладки. Тя щеше да прояви съчувствие. Щеше да я разбере.

— Елена, моля те, искам да говоря с Рок.

Гласът на Елена обаче прозвуча сурово и остро:

— Да не си полудяла? Веднага затваряй. Никой не трябва да знае къде си.

Анаид започна да я увещава с умоляващ глас:

— Моля ти се, искам да разговарям с него. Дай ми го.

— Не може, Анаид, а и…

Анаид отлично разбра какво означаваше многоточието и какво криеше Елена зад него. То си имаше име — Марион. Това „а и…“ идеше да каже, че Рок е зает с… многоточието си. Нали така?

— Моля те, Елена, направи нещо да отмениш магията. Не искам да ме забрави!

Елена обаче беше костелив орех.

— Няма начин. Не можеш да върнеш назад действието на отвара за забрава. Между вас никога нищо не е имало. Така е много по-добре, миличка. За да изпълниш мисията си, умът ти трябва да е бистър, ненатоварен. За твое добро е.

Безсмислено беше да настоява, да плаче или да умолява. По-добре бе да остави нещата така и да се помъчи да не ги влошава. Трябваше да се престори, че Елена е успяла да я убеди да се откаже от намерението си.

— Съжалявам, наистина много съжалявам, знам, че не трябваше да се обаждам, но… просто не се сдържах. Направих го импулсивно.

Анаид вече беше започнала да осъзнава колко важно е за възрастните да видят, че си готов да си признаеш грешката. Дори да е само номер, за да ги трогнеш.

— Не се поддавай на чувствата си, Анаид. Овладявай се. Ти си прекалено важна.

— Знам, знам. Известно ми е също и всичко, което правите за мен, но просто исках да се сбогувам с Рок… Съвсем неангажиращо, просто така, нали разбираш?

— Да, да. И без това Рок и бъкел няма да разбере, ако му заговориш за някакви минали ваши неща. Нищо не помни.

Внезапно Анаид се сети, че Елена някога е имала дъщеричка, Диана, убита от Баалат, а тя дори не подозираше за това, понеже и на нея й бяха дали от билето на забравата. Но се въздържа и не й го каза.

— Да, да, знам.

Гласът на Елена омекна:

— Пийни си и ти от отварата, за да го забравиш, така ще е най-добре.

Анаид се престори, че едва прикрива силното си вълнение, и гласът й потрепери, малко дрезгав:

— Добре, но моля те, направи ми една услуга.

— Каква? — предпазливо попита Елена.

— Не споменавай пред мама, че съм се обаждала. Много ще ми се разсърди.

Елена също не пропусна да се възползва от момента:

— Добре, но ако ми обещаеш, че ще забравиш Рок.

Анаид стисна палци, тържествуваща. Добре че Елена не можеше да я види.

— Обещавам. Целуни го от мен.

И затвори. Примижа от удоволствие, като си представи как Елена целува Рок по загорелите му и малко грапави страни. Щеше да изпълни молбата й и да го направи. Сигурно дори щеше да му каже „Това е от Анаид.“ И Рок щеше да си спомни за момичето, с което се къпеха в речния вир като деца.

Изтри номера на Рок от изходящите обаждания в мобилния телефон на Селене и го пъхна обратно в чантата. Точно навреме. Майка й тъкмо отваряше вратата, цъкайки недоумяващо.

— Нищо не разбирам — рече тя озадачена. — Три асансьора минаха покрай мен и изобщо не ми обърнаха внимание, сякаш бях невидима!

По лицето на Анаид плъзна хитра усмивчица.

— Май някой ти е направил магия, нали?

И избухна в смях. Селене, на която малко й трябваше, също прихна, подемайки втори глас. Двете спонтанно се прегърнаха, превивайки се от смях, макар че Селене и представа нямаше, че Анаид се хили на нея.

 

 

Тримата вечеряха заедно в мир и съгласие. Всъщност си беше чиста постановка, само си играеха на добро семейство, каквото изобщо не бяха. Гунар любезно им наливаше питие в чашите, Селене подаваше ориза, всеки да си сложи колкото иска, Анаид се усмихваше на двамата и подправяше салатата, като този път (за разлика от предишния) не забравяше да сложи олио, сол и оцет. Сервитьорите донесоха паеля^[1] за тримата, бутилка вино за тримата, бутилка вода за тримата, хляб за тримата и само една сметка за тримата. Затова пък на масата имаше ключове за две стаи. Изглеждаше логично. Една двойна стая за брачната двойка и единична за дъщерята. Единствено те обаче знаеха истината — че жената, тази червенокоса предизвикателна красавица, с широка усмивка и зелени очи, не спеше в една стая с мъжа със загоряла кожа, с големи ръце, прошарени коси и кобалтовосини очи. Магнетични очи, студени и стоманени, същите като на момичето, което очевидно ги беше наследило от него. Да, без съмнение беше тяхна дъщеря.

Бяха странно семейство, което под спокойната си усмихната външност гъмжеше от тайни, скрити помисли и хитро замислени ходове.

Селене наля чаша вино на Гунар, а той веднага й върна жеста, като напълни нейната и я сложи пред чинията й. Двамата пиха, като не сваляха очи един от друг. Селене, без да иска, докосна с коляно Гунар под масата, сконфузи се и се отдръпна веднага щом усети, че той се впуска в безсрамна игричка и се мъчи да стисне краката й в своите. Почувства, че се изнервя, и стана, за да иде до тоалетната, но не пропусна да повдигне вежда, правейки многозначителен знак на Анаид да се постарае, за да накара Гунар да си изпие виното.

Анаид кимна едва забележимо, за да й покаже, че е разбрала, и когато Селене се върна от тоалетната с добре очертани с молив устни и с освежено лице, с облекчение установи, че чашата на Гунар е празна и той си налива отново.

Вече успокоена, Селене се разположи отново на масата, отпи глътка от своето вино и продължи да похапва с наслада от ориза. Беше много вкусен, непреварен, точно както го харесваше. Оризът предизвикваше в нея приятно гъделичкащо усещане за щастие. Запръжката беше майсторски направена, рибеният бульон бе превъзходен, а сортът ориз бе истинска прелест. Направо се размазваше от кеф. Чувстваше се толкова добре, че чак примижаваше от удоволствие. Нищо не нарушаваше момента на пълно и върховно блаженство, нищо не я тревожеше, нищо не й пречеше да съзерцава милите усмихнати лица на сътрапезниците си, които като изящна рамка допълваха картинката с паелята в средата. Гунар и Анаид. Приличаха си. И тя, Селене, между тях двамата, които се надпреварваха да й угаждат и да я глезят. Пийна още малко и замаяна от възторг, си помисли, че ще заспи щастлива, знаейки, че е обичана.

Постепенно лицата пред очите й станаха неясни, размазаха се и накрая напълно изчезнаха, а главата й тупна на масата безшумно и леко, достатъчно бавничко, та Анаид да има време да отдръпне паелята, за да не стане цялата й коса в зрънца от ориз.

 

 

Гунар и Анаид се спогледаха малко гузно. Селене беше далеч по-слаба от Гунар и отварата бе подействала по-бързо от очакваното.

— А сега какво ще правим? — попита Анаид, малко притеснена от ситуацията.

Гунар стана и много внимателно взе на ръце Селене. Не изглеждаше на човек, изгубил съзнание, а по-скоро на момиченце, сладко заспало от умора след много игра. Един от келнерите се приближи услужливо.

— Добре ли е госпожата?

Гунар я целуна по устните.

— Беше умряла за сън, а и виното…

Погледна я с нежност, с умилението, с което се гледа дете. Двамата се усмихнаха и Гунар, следван от Анаид, се запъти към асансьора.

— Да ти помогна ли? — попита Анаид.

— Изобщо не тежи — отказа Гунар, като не сваляше поглед от Селене.

Беше се разчувствал и на лицето му бе изписана замечтана и блага усмивка. Не призна, че му е приятно да я носи на ръце, но Анаид го разбра и без думи.

Положи я на леглото, свали й обувките и пуловера, а после я зави — толкова внимателно и грижовно, сякаш беше екзотично цвете. После, без да продума, отново нежно я целуна по устните и прошепна:

— Съжалявам, Селене.

Вече до вратата, Анаид беше нетърпелива и тропна нервно с крак, за да го накара да побърза. Тя не се извини на майка си, не я целуна и не пожела да се сбогува с нея. Баща й се позабави още малко, ровейки в чантата на Селене, извади мобилния й телефон и започна да натиска копчетата. Анаид наостри уши.

— На кого изпращаш съобщение? — попита, изпълнена с подозрение.

Баща й побърза да я успокои.

— Изтрих телефонните номера на приятелките й — прошепна й той.

И Анаид, макар и да не можеше да е сигурна дали я лъже, или казва истината, предпочете да му повярва. Беше се съюзила с него и сега бе в неговите ръце.

Преди да тръгне, хвърли последен поглед на спокойното лице на Селене. „Каквото повикало, такова се обадило“, помисли си. И докато слизаше по стълбите с багажа си, се опита да се сети дали поговорката я знаеше от Деметер, или й я беше казвала самата Селене.