Майте Каранса
Проклятието на Оди (5)

Глава пета
Анаид — предана на баща си

Вероятно пейзажът на Средиземно море, със слънчевите плажове, покрити със златист пясък, бе достоен да му обърне повече внимание. Може би провинциалните, заобиколени от планини, градчета с белокаменните си площади и с мавританските си църкви заслужаваха някоя и друга снимка. Може би полетата с портокалови дървета, отрупани с цветове, притежаваха наистина уникална красота. Всичко това обаче слабо интересуваше Анаид. Тя имаше очи само за Гунар.

Ако някой я бе попитал за него, би отговорила, без да се поколебае, че баща й е единственият светъл образ в целия този безличен, скучен и монотонен свят.

Не се уморяваше да го гледа и да го слуша. Гунар беше интересен човек, разностранен и разнолик, с богата история и безброй преживелици. Беше живял повече от хиляда години и този потресаващ факт, който за Анаид бе толкова непонятен, колкото и идеята за безкрая, я изпълваше с любопитство. Баща й беше невероятен, в буквалния смисъл на думата.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в Урт? — много сериозно я попита Гунар, след като напълни резервоара на колата.

Бяха на бензиностанция. Наближаваше пладне. Бяха преспали в някакъв мотел до морето, но на сутринта, оставяйки зад гърба си източния бряг, бяха тръгнали към вътрешността на страната. Пред тях, на север, още много далеч се провиждаха, забулени в мъгла, познатите очертания на планинската верига Пиренеите.

— Да, повече от сигурна.

— В Урт ще бъдеш под наблюдение. Не само от Елена, там е и Карен.

Анаид въздъхна.

— Искам само да видя Рок и да разваля магията, която му е направила Елена. Веднага след това си тръгвам — обясни, без изобщо да споменава за скиптъра.

Всъщност криеше от баща си истинските си намерения. Първо мислеше да си върне скиптъра, а после — да накара Рок да се влюби в нея.

Гунар поклати глава:

— Опасно е.

— За мен всичко е опасно. Трябва да съм винаги нащрек. Непрекъснато мисля какво трябва да направя, какво може да ми се случи…

Гунар нежно я погали по главата.

— Стига си мислила, поне сега недей. Дай си малко почивка. Забранявам ти да мислиш.

Хвана я за ръка и я поведе към кафенето.

— Хайде сега да нагостя скъпата си дъщеря с една голяма мръвка, печена на скара, добре подлютена и с гарнитура от аспержи — толкова вкусна, та да те накара да забравиш за всичко и единствената ти грижа да е как по-хубавичко да си оближеш пръстите.

Анаид поруменя от удоволствие и тръгна с него, без изобщо да се опъва.

Междувременно, докато старателно омитаха огромните си порции с месо, някакво странно същество, което ги бе наблюдавало свито в храстите, предпазливо се изправи и се приближи до пасата, като се мъчеше да остане незабелязано. Вдигна ръка, докосна с пръсти каросерията, произнесе някакви думи и задната врата тутакси се отвори, като по чудо. Чудноватата фигура се вмъкна в багажника, разположи се удобно и заповяда на вратата да се затвори. И вратата се подчини.

Външно колата си беше същата, както преди, само дето сега в нея се бе настанил тайнствен пътник без билет. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно, понеже ключалката не бе разбивана или насилвана. Затова Гунар и Анаид нищичко не забелязаха, когато, след като се навечеряха, се върнаха към колата, шегувайки се по повод изумителната способност на Гунар да поглъща крем карамела, без да дъвче.

— Много е лесно — опитваше се да й обясни Гунар.

— Как го правиш?

— Обръщаш крема в една чинийка, поднасяш я до устните си, отваряш уста, всмукваш силно, все едно сърбаш, и крем карамелът полита право в гърлото ти.

— Също като скиптъра… — тъжно прошепна Анаид.

Чувстваше се жертва на фатална обреченост. Мисълта за скиптъра непрекъснато я преследваше и все се намираше нещо да я върне към него. Свързваше всичко с неговата сила, с това, как мощно я привлича, със знака, с който я бе белязал. Предната нощ се бе преборила с потръпването на ръцете си и с мощното неудържимо желание да го притежава, но сега отново я завладяваше онази странна вътрешна тревога.

— Скиптърът… — повече не можеше да се сдържа — Селене ми каза, че ти си го откраднал.

Гунар реагира остро:

— Излъгала те е.

Анаид се опита да го прилъже и да измъкне тайната:

— Ти как мислиш, къде може да е?

Гунар обаче не беше вчерашен. Знаеше повече за нещата, които ставаха около него, отколкото даваше вид.

— За това ти трябва да си наясно.

— Аз?

— Я си покажи ръката.

И понеже упорито се правеше на разсеяна, той сам я сграбчи.

— Опитвала си да откриеш къде се намира скиптърът, нали?

Усетила, че е хваната, Анаид скри ръка зад гърба си.

— Той е мой. Някой ми го открадна и ако това не си ти, значи е Селене.

— Затова ли отиваме в Урт? Там ли е скиптърът?

Анаид наведе засрамено глава.

— Да.

Анаид се боеше, че той ще иска повече подробности, но Гунар само тактично отбеляза:

— Толкова ли беше трудно да ми се довериш?

— Не посмях.

— Селене ти е втълпила, че съм ти враг.

— Не, не е така.

Но си беше точно така. Рано или късно опасенията на майка й трябваше или да се потвърдят, или да се разсеят. Анаид се опита да смени темата:

— Татко, моля те.

— Добре — склони Гунар.

Осъзна, че за първи път в живота си се бе обърнала към него с „татко“ и видимо достави удоволствие на Гунар.

— Повече няма да споменавам за скиптъра — успокои я той, като отвори предната врата към мястото на шофьора.

Анаид хвърли поглед наоколо. В далечината се загатваха неясните очертания на планинските склонове. Вече бяха поели на север и времето беше захладняло.

— Почакай малко, трябва да си взема пуловер — викна тя.

Бързо отиде към багажника, вдигна със замах капака и в същия миг почувства остро пробождане в лявата си ръка. Внезапно я заля силна топлина, сякаш нещо я опари. Вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Гунар.

— Изгори ме! Ти беше.

— Аз ли? — объркан се отбраняваше той.

— Така ме погледна, че виж, причини ми болка.

И му показа червено петънце на ръката си.

— Ама и ти си една актриса! Била е просто бълха.

Това разсея страховете й и тя се усмихна облекчено.

Вече безгрижна и успокоена от усещането за сигурност, което й даваше присъствието на Гунар, Анаид изобщо не обърна внимание, че пакетите в багажника бяха разместени и не забеляза съмнителната купчинка, покрита с одеяло. Отвори сака и си взе червения пуловер, който Селене й беше купила предния ден. Канеше се да затвори, когато й се стори, че долавя нещо съмнително.

— Хайде, да тръгваме — подкани я Гунар.

— Почакай — рече Анаид, застанала внезапно нащрек.

— Сега пък какво има?

Анаид прокара ръка по пуловера, поднесе го към носа си и го подуши, така както я беше учила да го прави Деметер.

— Тази миризма. Не е моя.

— Естествено — съгласи се Гунар. — Не може да мирише само на теб. Пуловерът е попил и мириса на Селене, и на фабриката, на магазина, на продавачката, на хотела…

Не й прозвуча особено убедително. Продължи да бърчи нос.

— Да, но тази миризма е съвсем прясна.

Служителка от бензиностанцията мина край тях и кокетно се усмихна на Гунар, прокарвайки пръст по прашния покрив на колата, като човек, който гали талисман.

— Хубава кола — тъпо изкоментира тя, като изяждаше с поглед Гунар. — Да ти измия ли стъклата?

Анаид тутакси забрави за странната миризма и рязко затръшна капака на багажника, за да прогони натрапницата, която се увърташе около баща й.

— Не, благодаря — побърза да отговори вместо него тя.

Разбира се, че беше прав. Миризмите оставаха. Всички мацки, които се бяха доближавали до Гунар, оставяха миризмите си, просмукали се в каросерията на пасата, в тапицерията, дори в дрехите.

— Много са мръсни — не се отказваше момичето, като се направи, че не я е чула. — Отдалеч ли идвате? — открито полюбопитства тя.

Гунар привличаше женските погледи и оставяше зад себе си въздишки и многозначителни усмивки.

— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — отговори загадъчно Гунар, включвайки се в играта.

Анаид си сложи червения пуловер.

— Хайде, скъпи, да тръгваме. — Анаид натърти на милото обръщение, с явното намерение да заблуди момичето.

С това успя да накара служителката объркана да вдигне глава и да ги погледне внимателно, за да се увери, че е чула добре и че може би онази, която тя бе взела за дъщеря на този толкова красив мъж, всъщност е младата му съпруга. Но номерът не мина. Анаид прекалено много си приличаше с него.

— Дъщеря ти май много бърза.

— Неспокойна душа. Като майка си. Ето, вземи и благодаря — подаде й монета Гунар и й намигна закачливо, с което окончателно вбеси Анаид.

Той потегли, а тя яростно го нападна:

— Защо й намигаш на тая тъпачка?

— Кой, аз ли? Да съм й намигнал?

— Да, ти. Видях те.

— Било е неволно.

— Винаги ли намигваш на непознатите мацки неволно?

— А ти винаги ли си толкова ревнива?

Анаид млъкна. Баща й беше прав, но той бе толкова специален за нея, толкова неповторим…

— Ами не знам, нещо ми става, изнервям се. Селене сигурно ужасно се е дразнела.

— Грешиш. Майка ти се забавляваше. Беше твърде самоуверена.

Анаид се почувства още по-зле. Баща й току-що й бе казал, че за разлика от Селене тя е неуверена.

За миг я споходи една мисъл, загложди я и я накара да изпитва угризения. Какво ли прави Селене? Как ли ще се почувства, когато се събуди? Дали не постъпи много лошо с нея?

Потърси успокоение в пръстена и понечи да го потърка, но с огромно изумление установи, че го няма.

— Пръстенът! — изпищя тя.

Гунар рязко наби спирачките и неволно врътна волана.

— Какво става?

Анаид се беше навела и отчаяно търсеше нещо опипом по пода.

— Пръстенът ми с изумруда!

— Голяма работа!… Знаеш ли как ме изплаши — смъмри я Гунар.

— Няма го!

— Него го нямаше още снощи — подхвърли Гунар, вече овладял управлението на колата.

Анаид се помъчи да си спомни. Беше го свалила, за да си превърже ръката. Това е. Забравила го е в хотела и Селене щеше да го намери на тоалетката в банята.

За да не мисли повече за това, запя с пълно гърло. Беше добра и изпитана терапия за изхвърляне на лошите мисли от главата. Гунар се присъедини и скоро пееха на два гласа баладични келтски песни, а в колата се възцари атмосфера на носталгия по далечните мъгливи пейзажи.

Около двеста километра по-нататък, приближавайки дефилето, след което се разливаше долината на Урт, гласът на Анаид взе да скрибуца фалшиво, понеже забеляза, че дясната й ръка неудържимо трепери. Опитваше се, но не можеше да я овладее. Ръката й пареше, а отвътре я изгаряше чувство на безпокойство. Изпитваше неистово желание да хване скиптъра. Той я привличаше, притегляше я, викаше я. Беше близо и тя го усещаше.

— Какво ти е? — Гунар я поглеждаше с крайчеца на окото си, като същевременно се стараеше да не изпуска от вниманието си пътя.

— Ами май че… мисля, че трябва да отида до тоалетната — излъга го смутено тя.

Гунар разкърши рамене. От дългото каране мускулите му се бяха схванали.

— Вече почти стигнахме. Къде искаш да спра?

От известно време Анаид точно за това си мислеше. Не можеше да си влезе у дома посред бял ден. Не можеше и крачка да направи в градчето, а и на което и да било обществено място в диаметър от двайсет километра наоколо, без да я забележат. Всички я познаваха. Рано или късно мълвата за пристигането й щеше да плъзне и предавана от уста на уста, бързо щеше да стигне до ушите на Елена или на Карен. Не биваше да допуска да й се месят и да развалят плановете й. Трябваше да бъде предпазлива и да се движи незабелязано.

— Знам едно място за пикник до реката. Има чешма, тоалетна с мивка и може да се спре за кратка почивка. Да си купим нещо за ядене от супера и да изчакаме да се стъмни.

Много скоро стигнаха навеса с масите, който служеше като закусвалня. Спряха колата и тя съзря черните тополи, разлюлени от вятъра, каменните маси и почернелите от дълга употреба барбекюта. Усети странен гъдел в корема си. Гледката й напомни за някогашните неделни дни, прекарвани със Селене и с Деметер. Ето че отново си беше у дома. Това беше и винаги ще си остане нейният роден край.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Вече се бе смрачило, беше настъпил онзи тайнствен час от денонощието, наситен със сенки и шепоти, но Анаид не бе гладна, а само жажда да си върне скиптъра. Бяха близо до дъбовата гора и до пещерата. Трябваше да намери някакво оправдание.

— Ще ми се да се поразходя малко, да се поразтъпча…

Гунар се съгласи.

— Добра идея. Аз лично, ако е възможно, дори бих потичал.

— Направи го — поощри го Анаид, внезапно въодушевена от идеята да остане насаме, без баща си, дори само за малко, за миг, който щеше да й е достатъчен да изтича до пещерата и да даде пълна свобода на тайното си желание. — Аз предпочитам да се разходя.

Гунар лукаво й намигна и този път Анаид посрещна възторжено съучастничеството, което се установи между двамата с този малко хъшлашки жест.

— Защо пък не? — промърмори Гунар, като лошо момче.

— Защо пък не — отвърна Анаид и на свой ред му смигна.

— Никой никога няма да узнае за това.

— Много добре ти се удава.

— Кое?

— Намигането.

— Нима? Направих го неволно — отвърна Анаид съвсем сериозно, дори прекалено сериозно.

И с това успя да накара баща си да избухне в смях.

 

 

Гунар стартира в красив спринт, все едно преследваше див заек, и Анаид си го представи какъв е бил като млад, преди хиляда години, с дългата си коса, събрана и вързана с кожена лента, как пъргаво тича, излязъл на лов с лък, преметнат през рамото, подвиквайки на ловните си кучета. Още не можеше да повярва, че наистина е толкова невероятно дълголетен.

— Чакай, чакай! Остави ми ключовете на колата, моля те! — извика след него Анаид, като изведнъж се сети, че сандалите й не са най-подходящите обувки за тичане из гората.

Вече в полет, Гунар й ги подхвърли, без да спира, и Анаид, опитвайки се да ги хване във въздуха, си удари единия пръст. Баща й направо не си знаеше силата.

Щом го видя да изчезва зад хълма, Анаид пак отвори колата. Мястото за пикник беше отдалечено, скрито от любопитни хорски погледи. Беше излязъл силен вятър и люлееше черните тополи, които растяха край ручея.

Тя взе ключовете и натисна копчето, активиращо автоматичното отваряне. Вдигна внимателно капака на багажника и потискайки въздишка, отвори куфара си, взе кутията за обувки и извади чисто нови, още необувани маратонки.

Точно в този момент вятърът смени посоката си и я побиха студени тръпки. Анаид почувства тръпки да лазят по целия й гръб. Току-що си бе дала сметка, че не е сама. Неясният мирис, който бе доловила преди, сега се усещаше съвсем ясно. Беше приятно сладък и лек, като пчелен прашец, а същевременно навяваше на нещо по бебешки чисто и меко. Странно. Някой се криеше в колата. Беше чула леко шумолене. Нещо живо се движеше, беше се примъкнало в ъгъла. Правейки се на разсеяна, Анаид се взря и забеляза, че привидната купчина, покрита с одеялото, всъщност има неясни очертания на скрита човешка фигура, свита на кълбо в тъмното.

За няколко секунди остана неподвижна, смразена и неспособна да мисли трезво. После даде признаци на живот, размърда се и предпазливо опипа джобчето на сака си, където държеше атамето. Тайничко го извади с едната ръка, а с другата силно затръшна капака. Отдръпна се една-две крачки назад и с дистанционното от благоразумно разстояние блокира ключалката. Притисна ръка към гърдите си. Дишаше учестено. Трябваше да се успокои и добре да обмисли нещата. Кой се крие в колата? Кой я дебне? Дали Баалат не е оживяла отново?

В момента съжали, че Селене не е тук, за да я посъветва как да постъпи.