Майте Каранса
Проклятието на Оди (28)

Глава двадесет и осма
Избраницата от пророчеството

Анаид се беше оставила в ръцете на баба си Кристине, която лично я подготвяше за голямата церемония на следната утрин по изгрев-слънце. Бърбореше неуморно, не спираше да задава какви ли не въпроси и беше много развълнувана и радостно нетърпелива. Любуваше се на красивата си туника, като прокарваше пръсти по бродериите от злато и сърма. Стъпваше на пръсти като балерина с копринените си пантофки и танцуваше пред огледалото, карайки обсипаните си със скъпоценни камъни гривни да звънтят.

Кристине я гълчеше, че не стои мирна и не я оставя спокойно да я нагласи както трябва, в стилен строго изчистен грим: черна линия около сините й очи, за да подчертае дълбочината на погледа — малко немирен и младежки, сенки на клепачите и тъмночервено червило на устните — свежи и съблазнителни, невероятно прелъстителни.

— Не мога да повярвам! На мен никога не ми е давала да я гримирам — протестираше Клодия, долепила око до дупката.

Рок обаче я дръпна настрана, изгарящ от желание също да я види.

— Колко е красива!

Дасил на свой ред се намести до тях и занаднича през по-малка цепнатина.

— Готви се да ни предаде — прошепна с болка на сърце.

Клодия и Рок осъзнаваха, че тази радостна превъзбуда на Анаид, специалните грижи, които старателно полагаше, за да блесне с дрехите, специално предназначени за церемонията, и милото й отношение към жената Одиш без съмнение бяха предателство.

— Не е за вярване! Нима наистина е способна да се съгласи да стане кралица на всички Одиш? Не би го направила, нали?

Горката Дасил, с късата си поличка, с пуловера на цветя и с наклепаните си с туш мигли, жално заплака и под очите й се образуваха две големи размазани петна.

— Аз толкова я обичах, а тя ще ни унищожи и ще бъдем принудени да се бием. Като противници.

Напоследък и те лека-полека се бяха заразили от войнствените настроения, преди немислими, на останалите Омар.

Клодия също започна да се тревожи:

— Още не сме говорили с нея. Не ни е видяла. Не знае, че сме тук.

Рок потрепери. Беше почувствал студено докосване по гърба. Хвана ръката на Клодия и я стисна, за да й вдъхне кураж.

— Не се плашете, но май сме обкръжени.

Дасил и Клодия се обърнаха едновременно и тъкмо щяха да изпищят, но не им остана време, понеже нечии ръце светкавично им запушиха устата и пред очите им притъмня. Рок загуби съзнание, стиснал ръката на Клодия. Последното, което видя, бе неясният образ на много красива жена с хищен поглед, като на сокол, който се стрелва от въздуха върху плячката си.

 

 

Кристине собственоръчно приглади немирните къдрици на Анаид и като я хвана за брадичката, я вирна нагоре.

— Скъпа моя, стъпвай изправена, с високо вдигната глава и гордо чело. Не губи кураж пред никого и пред нищо. И помни — ти си избраницата и много скоро ще държиш скиптъра в ръцете си.

Анаид се сети за нещо и Кристине веднага го забеляза.

— Кажи ми, какво ти трябва?

Анаид се поколеба за миг, но накрая се реши:

— Искам да ми дадеш няколко монети.

— Сега ли?

— Да, ще се чувствам по-уверена, ако нося със себе си монети.

Бялата дама отвори сандъче, пълно със златни пари, и й подаде една кожена кесия.

— Вземи си колкото искаш.

Анаид взе една шепа, пъхна ги в торбичката, сложи си я на врата и я притисна към гърдите си. Така беше значително по-сигурна.

— Още нещо, миличка?

— Не, благодаря, нищо друго не ми трябва.

Анаид се чувстваше чудесно така, приятно обгърната от топлата сърдечност на иначе студено изисканата си баба. Приказно красивият й дворец, изникнал от нищото, й предлагаше всевъзможни и невъобразими удобства, а гостоприемната домакиня не преставаше да я глези. След толкова дълги дни на лишения бе признателна на Кристине за топлата баня, за вкусната храна и за красиво везаните дрехи, които й бе подарила. Но трябваше да й благодари не само за гостоприемството. Благодарение на нея бе жива.

Внезапната й поява бе предизвикала остри пререкания между жените Одиш, подготвени да провъзгласят Ледената дама за носителка на скиптъра, но не бяха склонни покорно да се преклонят пред момиче със съмнителен произход, наполовина Омар. Свикаха събрание, което протече бурно, и на него обвиниха Анаид, че е внедрена в техните редици от врага, а Кристине — че отстъпва скиптъра на една предателка. Накрая Кристине използва цялото си влияние и власт, за да им наложи волята си и да ги усмири. Анаид обаче почувства, че не е добре приета. Дори Гунар, собственият й баща, беше намекнал, че може би не е достатъчно подготвена да поеме властта. Каква власт? Над Одиш или над Омар? Беше ужасно объркана.

Кристине й беше баба. Кристине й даваше всичко от себе си и отваряше сърцето си за нея. А жените Одиш имаха право, тя беше предателка.

— А сега искам да опиташ от тези вкусни хапки, преди да излезеш за началото на церемонията.

Анаид се почувства отвратително. Направо ужасно. Беше противоестествено да яде от ръката на човек, когото бе принудена да убие със собствената си кама.

— Не, благодаря. Не съм гладна.

Деметер бе поискала от нея да унищожи Кристине, но Деметер не я познаваше, не бе споделяла съкровените си тайни с нея, не се бе радвала на нейното внимание и грижи, не се бе чувствала така приета, изслушвана и обичана от Кристине. А млечната й сестра Сармик не отговаряше на повикванията й, от нейна страна се усещаше само тревога, опасност.

Беше самотна. Много самотна.

Вратата се отвори. Една Одиш с абаносовочерни крака, бивша привърженичка на Баалат, а сега подчинена на Кристине, с нескрито недоволство и не особено почтително ги прекъсна. Предаността й беше твърде съмнителна.

— Кристине, имаме малко неприятности.

Кристине се изпълни с негодувание:

— Не сега, Клое. Казах никой да не ме безпокои.

Без да обръща внимание на възраженията на Ледената дама, Клое — тъмнокожата Одиш, се дръпна встрани и направи място на други Одиш да минат, понесли безжизнените тела на Рок, Дасил и Клодия. Щом ги съзря, Анаид нададе вик:

— Не!!!

Кристине пребледня от гняв. Знаеше какво ще последва. Спря Анаид с решителен жест.

— Не са мъртви.

Клое се спогледа с останалите от групата, всичките бивши приближени от свитата на великата Баалат.

— Изглежда, малката Одиш, която ще ни управлява, има много милозливо сърце, склонно да съчувства на всички Омар.

— Млъкни! — нареди Кристине. — Тези Омар тук допринесоха сега Анаид да е при нас. Само дето Анаид няма представа, че замисляха заговор срещу живота й.

Анаид остана като втрещена.

— Моля?

Кристине я погали по косата.

— Скъпото ми дете, Дасил, Клодия и Рок възнамеряваха да те убият, възползвайки се факта, че сте били приятели. Изпратени са от Омар.

Анаид усети побъркващо раздвоение на личността, подобно на шизофренията. От една страна, онова, което твърдеше Кристине, й се струваше невероятно. От друга — познаваше законите на Омар и знаеше, че са издали заповед предателката избраница да бъде убита. Криселда, собствената й леля, беше натоварена със задачата да елиминира Селене, ако се докажеше, че е предателка. Анаид коленичи до Рок и го огледа отблизо. Имаше вид на уплашен.

— Рок! Рок! Кажи нещо.

Кристине й посочи как бе стиснал ръката на Клодия.

— Той вече ти го казва. Очевидно не те е дочакал. Даваш ли си сметка?

Анаид погледна последователно първо него, после и нея.

— Не може да бъде.

Кристине въздъхна:

— Всичко е възможно или искаш да го чуеш от неговата уста?

Кристине щракна с пръсти и тримата дойдоха на себе си, отвориха бавно очи в присъствието на Анаид и пред присъстващите Одиш.

— Анаид? — прошепна Дасил.

Кристине й помогна да се изправи.

— Същата, тази, която възнамеряваше да убиеш. Така ли е?

Дасил кимна, свела глава:

— Тя ни предаде. Тя е Одиш.

Докато задаваше следващия си въпрос, Ледената дама гледаше втренчено Анаид.

— И смятахте, че заради това тя трябва да умре?

Клодия се изправи, стиснала ръката на Рок.

— Да, така е. Трябва да умре.

Анаид усети как силите я напускат и тялото й сякаш се разпада.

— И кой щеше да забие камата? Рок?

Рок погледна Кристине.

— Да, аз. Понеже от мен не го очаква.

Клодия посочи хванатите им ръце.

— Не очакваше и да се влюбиш в най-добрата й приятелка.

— Беше изненада. Анаид не знае.

Клодия на свой ред погледна Кристине.

— Влюбихме се. Рок вече не обича Анаид.

Без да я е грижа за новите й дрехи, Анаид се хвърли на земята и си запуши ушите.

— Не искам да слушам повече, не искам да ви видя повече, отведете ги, накарайте ги да млъкнат, направете така, че да изчезнат.

Кристине се обърна към Клое, която бе наблюдавала сцената със скептична физиономия:

— Обезоръжи волята им и замрази желанията им.

— Това ти вече го направи, кралице на ледовете — възрази дръзката Одиш.

Кристине й отправи убийствен поглед.

— Подчинявай се на заповедите ми и на тези на избраницата.

Клое прокара длан пред лицата на тримата пленници, които проследиха движението й с очи кротко и послушно. Нахалното им поклащане вбеси Кристине, която за миг изпусна от погледа си Анаид и едва после отново й обърна внимание.

Анаид се беше свила на пода, изпаднала в ужасен пристъп. Не спираше да плаче и да хълца.

— Анаид, проумей го най-сетне, ти вече не си Омар. Не и след като вкуси от кръвта и от властта. Повече никога няма да те приемат отново като една от тях.

Анаид пак избухна в ридания.

— Да, но Рок, той не е Омар.

— На какво се надяваше? Какво очакваше? Да ти бъде верен? Мъжете са неверни, измамни същества. Именно затова ние, Одиш, си служим с тях и ги използваме за нашите цели. Ако оставяхме съдбините си в ръцете на мъжете, щяхме да бъдем изгубени.

— А Клодия…

— Клодия се подчинява на своя клан, на делфинките, освен това е и суетна, и егоистка. При нея приятелството е на заден план.

— Дасил ме обичаше.

— Дасил иска да си върне майката и ще направи всичко, което племето й нареди, включително и това да те убие. Нима не разбираш? Всеки следва личните си интереси, а ти не си от първостепенно значение за никого.

Анаид усети да се задушава.

— Но не и за Селене, тя ми е майка…

Кристине се разсмя, искрено развеселена.

— Селене? Точно Селене узурпира твоята роля. Не й пука дали ще се върнеш, а и не е в неин интерес. Тя се стреми към слава и власт, и то само и единствено за себе си. Иска да я приветстват и прославят като велика матриарша и да я провъзгласят за избраницата от пророчеството.

Анаид впи нокти в лицето си, в отчаян опит да задуши ужасната болка, която думите на Кристине й причиниха.

— А Гунар?

Кристине се натъжи:

— Той ми е син, но…

— Какво но?

— Заговорничеше срещу теб.

Анаид не издържаше повече.

— Срещу мен?

— Съюзи се със Селене, за да ти бъде отнет скиптърът. Току-що се срещна и разговаря с нея и двамата замислят предателски план.

Анаид избухна. Това вече бе прекалено.

— Не ти вярвам!

Кристине въздъхна примирено, плъзна белите си пръсти по колона от лед, която поддържаше тавана на двореца, и по снежната й повърхност се появи картината на онова, което се бе случило преди час. На нея Селене и Гунар, седнали в пещерата, с кана пулке до тях, тихо разговаряха. Анаид затаи дъх.

— Какво предлагаш?

— Предлагам ти да се спогодим.

Селене затаи дъх.

— Как по-точно?

— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.

— Ще се справиш ли с Кристине?

— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.

— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?

— При едно условие.

Селене видя искрица надежда.

— Какво?

— Анаид. Цената ми е Анаид.

Селене потрепери.

— Какво ще правиш с нея?

Пред недоумяващия поглед на Анаид Бялата дама щракна с пръсти и картината се смени. Този път събитието се развиваше сега, в настоящия момент. Гунар беше напълнил една кана и тъкмо изсипваше в чаша някакво прахче. Докато Анаид наблюдаваше как Гунар се готви да приложи бойните си похвати на берсекер, Кристине съвсем кротко рече:

— Точно сега баща ти се готви да ни затрие от света.

Анаид инстинктивно се хвана за гърлото. Чувстваше, че се задушава. Страхуваше се от собствените си родители. Не можеше да има вяра на никого, на никое живо същество. А на Кристине?

— Какво се кани да ми направи?

Кристине бавно се запъти към вратата.

— Да го попитаме лично. — И рязко отвори вратата.

Гунар, точно в този миг пред прага, с подноса в ръка, се стресна. Разбра, че е разкрит и майка му е предвидила намеренията му, затова остави подноса на масата.

— Значи си знаела, че ще дойда.

Кристине го гледаше втренчено.

— Майката винаги знае. — И добави, за да разсее съмненията на Гунар: — Особено когато синът вдига достатъчно шум. — Посочи подкованите му ботуши.

Гунар се успокои. Беше нормално да го чуе.

— Да се чукнем за короноването на избраницата — вдигна тост той, като не откъсваше очи от Анаид. — Много си красива. Наистина много.

Анаид и думичка не можеше да обели. Беше неспособна да се преструва и да се прави на каквото и да било. Беше като упоена и безчувствена за болката. Цялото й същество бе обсебено от усещането за нещастие и само присъстваше, изпаднала в зловещо вцепенение, чужда на всичко около нея, което щеше да доведе до страшната развръзка — да бъде убита от ръката на собствения си баща.

— Какво ти е? Какво ти става?

Кристине се усмихна на Гунар.

— Тя е сантиментална душа, би трябвало да владее чувствата си, като теб и мен.

И неочаквано за Гунар Кристине посочи към съседното помещение.

— Току-що обезвредихме Дасил, Клодия и Рок. Възнамеряваха да извършат покушение срещу нея.

Постигна искания ефект. Гунар пребледня и погледна натам, накъдето сочеше дамата, забравил за подноса с трите чаши, които сам беше донесъл. После прегърна Анаид, която стоеше отнесена, като в някакъв транс. Беше в състояние на шок.

— Нужно ли беше да ги убивате? — извика Гунар, силно разстроен.

— Или тях, или Анаид.

Кристине с бързо и незабелязано движение размени местата на чашите.

— Но, но… та те бяха просто деца! — противеше се той.

— Деца, но опасни. Бяха въоръжени и бяха получили нареждане от Селене да убият Анаид.

Анаид дори не реагира, но Гунар бе извън себе си от гняв.

— Не е вярно! Чиста лъжа!

Кристине звънко се изсмя.

— Гледай ти! Да не би да я защитаваш? Не е за вярване, след като толкова пъти те лъга и те отблъсква.

— Няма да споря с теб.

— Тогава да вдигнем наздравица. Нали затова дойде?

В пълно недоумение Анаид видя как Гунар налива чашите с трепереща ръка, а после ги разпредели. Кристине пое своята, без да даде никакъв признак на притеснение, но тя отказа. Не беше за вярване! Собственият й баща искаше да я отрови. Гунар настоя:

— Пийни си. Ще ти дойде добре.

— Благодаря, не искам — отговори Анаид ужасена.

В замяна на това Кристине вдигна чашата си и бодро предложи тост.

— Наздраве! За тържеството на скиптъра и успеха на избраницата!

Гунар с болезнена гримаса, хванал своята чаша за столчето, се чукна с майка си.

— За избраницата! — повтори.

Анаид не сваляше очи от тях. Знаеше какво ще се случи.

И то стана.

Скоро след като двамата пресушиха чашите си, Гунар се почувства зле. Хвана се за гърлото, лицето му посиня и започна да трепери силно. Коленете му се огънаха и той бавно се свлече на пода, осъзнал, че става нещо непредвидено.

— Какво стори с мен, майко? — прошепна той.

Кристине прегърна Анаид и закри очите й с ръка.

— Насочвам ударите на съдбата в друга посока. И спасявам внучката си.

И с безкрайна нежност обгърна Анаид с изящните си ръце и я отведе бавно към вратата.

Студеният нощен въздух щипеше лицето на Анаид, но тя не го усещаше. Давеше се във водовъртеж от болка. Светът около нея беше престанал да я интересува и когато чу страшния рев на Попокатепетл, нетърпелив да погълне поредната си жертва, я връхлетя желание да се хвърли в клокочещия му кратер, бълващ серни изпарения и огнена пепел, и така да сложи край на страданията си.

— Смъртта не е решение.

Анаид я погледна изненадана.

— Имаш мен, аз не съм те изоставила. С теб съм и се грижа за теб.

Ласкавият глас на Кристине й подейства като балсам. Дамата я загърна във великолепна наметка от сибирски самур^[1].

— Трябва да се съвземеш, скъпа, трябва да бъдеш силна.

Анаид се сгуши в пухкавата кожа и се отпусна сладко унесена от галещия глас на Кристине:

— Скоро ще държиш скиптъра в ръцете си. Мисли за него.

И с нежна грижовност я поведе по стръмния път към „Тецакуалко“ на Попокатепетл, мястото, където щеше да се проведе церемонията за освещаването на скиптъра.

Зад тях жените Одиш, дошли от всички краища на планетата, я следваха на разумно разстояние, облечени с церемониалните си одежди. Някъде на опашката, в края на процесията, вървяха две момичета с отнесен поглед и машинални движения, с вид на хора, загубили всяка воля и желание.

Бяха ги облекли в зелено за случая, а на главите им бяха турили по една висока бяла митра. Без да знаят, те вървяха към своята гибел, определени да бъдат принесени в жертва. Две девойки Омар, паднали им като по поръчка от небето — Клодия и Дасил.

 

 

Когато Селене, с буйната си огненочервена коса, стигна до „Тецакуалко де Тламакас“ в уречения с Гунар час, вълшебният дворец на Ледената кралица и нейните Одишки вече бяха изчезнали. На тяхно място бяха останали само руините на древния храм и безжизнените тела на Гунар и Рок, проснати на студените плочи.

Селене светкавично съобрази и разбра какво е станало. Кристине ги беше разкрила и това бе нейният отговор.

Наведе се над Гунар и го погали по лицето. После нежно го целуна по още топлите устни и само прошепна:

— Обичам те.