Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на вещиците (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La maldicion de Odi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майте Каранса

Заглавие: Проклятието на Оди

Преводач: Боряна Цонева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 07.12.2015 г.

Редактор: Теменужка Петрова

Художник: Ралица Димитрова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-334-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9593

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета
Не отпивай от чашата

Анаид с мъка отвори очи. Клепачите й бяха натежали като каменни плочи, а главата й се пръскаше от болка. Наистина ли бе пътувала назад във времето? А зеленият камък? А Дасил? В ужасяващото пропадане беше изгубила камъка, който бе стискала здраво в дясната си ръка. С негова помощ можеше после да се върне обратно в своето време. За щастие, все още държеше в другата си ръка огнивото и прахана, с които да изгори магьосническия талисман на графинята.

Но къде се намира? Това не е тъмната килия, където се предполагаше, че трябва да е затворена графинята. Или е? Беше се приземила в леденостудено място. Под нея бял чаршаф покриваше твърдия дюшек, а на тавана блещукаха слаби светлинки. Духна вятър и студена, тежка капка падна на носа й. Беше снежинка, довеяна от близкото дърво. Но тогава този възчерен заплашителен таван беше небето? Взря се по-внимателно и разбра, че е на открито, под тъмния небосвод, обсипан с бледи, едва мъждукащи звезди.

Тръпки я побиха от страх. Не беше предвидено да се озове насред планината. Сега как щеше да намери замъка на графиня Ержбет Батори? Как щеше да стигне до покоите й? Карпатите бяха зловещи или поне така й се сториха, понеже беше в XVII век, когато още не бе открито електричеството, нямаше асфалтирани пътища, нямаше улично осветление, нямаше светещи афиши. Нощите от преди четиристотин години чисто и просто тънеха в пълен мрак. Някъде отдалеч се разнесе протяжен вой и тя се сети, че гъстите планински гори са населени с мечки, рисове, вълци, лисици и белки. Земя на вампири и магьосници Омар, познати като самодиви, феи, вълшебници или чудодейки. Независимо от загадъчното очарование, което излъчваше местността, разположена в близост до Трансилвания, кръстосвана надлъж и нашир от безгрижни цигани и периодично завладявана от потайните, неразгадаеми турци, районът никак не й се нравеше. Никога не бе обичала историите за магьосници от Карпатите, които Деметер й бе разказвала. Така й не бяха успели да я развълнуват, дори не бяха предизвикали студени тръпки. Същото беше и сега, въпреки че бе върху бял чаршаф. Много скоро я обзе смътно подозрение. Дали наистина това бе чаршаф? Не, нищо подобно. Плъзна ръка по твърдия леден дюшек, върху който бе паднала, и осъзна, че е тънка покривка от сняг. И не само това. Беше гола и премръзнала насред някакъв път. Даде си сметка, когато чу чаткането на конски копита и тракането на дървените колела на приближаващ се файтон. От двете страни на пътя като жива ограда се издигаха гъсти кленове, които хвърляха чудновати и призрачни сенки. Обгръщаше я плътна тъмнина, щяха да я смажат и никой нямаше да открие тялото й. Понечи да се надигне, да се изправи и да избяга, но беше напълно изтощена след дългото и необичайно пътуване през времето.

„А Дасил?“, запита се тя. Жива ли е? Къде ли се намира? Последното, което си спомняше, бе как отчаяно се бе вкопчила в нейния камък. После вихърът ги подхвана и двете започнаха да пропадат във водовъртежа, а сега нямаше помен нито от Дасил, нито от камъка.

Изглежда, Кристине не беше пресметнала добре пристигането й. Кой ден е? Според предвиденото по план трябваше да се появи на 29 декември 1610 година. Дали не беше сбъркала в изчисленията?

Най-сетне успя едва-едва да надигне глава и съзря в далечината, там, на високото, малкия замък — истинско гнездо на орли, разположено след скалите. Беше непревземаем, изолиран, брулен от ветровете и от снега. Сигурно беше замъкът Шейде, просмукан от кръвта на невинни момичета. Ако наистина е така, неговият лабиринт от подземия навярно крие всевъзможни уреди за изтезания до килиите, където кръвожадната графиня държи затворени жертвите си. Тракането на колела отново се чу, този път по-близо. Файтонът приближаваше все повече. Анаид стисна зъби и направи нечовешко усилие, за да изпълзи встрани и да се махне от средата на пътя, но не беше по силите й.

 

 

Ержбет Батори беше бясна, а когато графинята бе в лошо настроение всичките й слуги трепереха от страх. Никога не се знаеше върху кого ще си излее гнева. Преди изпадаше в подобни състояния само от време на време, но през последните години от многото кръв й се бе размътил мозъкът и съвсем беше откачила. Някои твърдяха, че лудостта й е наследствена, защото във фамилията Батори мнозина страдали от душевно разстройство. Впрочем те яростно защитаваха тезата си, като привеждаха множество доказателства.

Онези, които я познаваха по-добре, приписваха умопомрачението й на горската вещица и разказваха как в нощите, когато луната нараства, графинята бясно препускала с коня си в дебрите, където се срещала с някаква стара жена, която й давала да пие всевъзможни отвари и билки.

Така или иначе, каквато и да беше причината, графинята беснееше в каретата си, размахваше голямата си игла и взирайки се в изплашените лица и свитите тела на момичетата, търсеше бяла плът, в която да я забие. Проблемът беше, че момичетата, които пътуваха с нея, доведени от вярната й прислужница Хо Илона, изобщо не й бяха по вкуса. Бяха прекалено груби, възедри и със здраво телосложение, а отгоре на всичко и необразовани, пълни невежи.

— Не са щерки на Земан[1], във вените им не тече синя кръв, ти ме измами — сърдеше се графинята, оглеждайки мазолестите им ръце и загорелите им селски лица.

— Кълна ви се, господарке — мъчеше се да се оправдае злодейката Хо Илона, — подбирани са по време на Прядки, в Ново Место. — Имаше предвид празненството, на което дъщерите на благородниците се състезаваха в сръчност и показваха уменията си да бродират и сладкодумно да разказват истории.

Ержбет Батори се разгневи и възмутена посочи с иглата си една от тях.

— На Прядки ли? Ето, например ти. Теб изобщо не те виждам как ще вденеш копринен конец в иглено ухо, а камо ли да измислиш някоя свястна история. Не разбираш от нищо друго, освен да даваш зоб на кравите и да скубеш цвекло.

Момичето се сви уплашено, като не смееше да я погледне в очите или да й възрази.

Ержбет Батори разтвори кожите от белка, в които се бе загърнала, и разкри пред очите на девойките грациозната си бяла шия, окичена с красиви италиански перли, и съвършения овал на лицето си, обрамчено от дългите й тъмни коси. Високомерно вдигна глава.

— Забележете бялата ми кожа, коприненомеката ми коса, безупречно чистите ми ръце, а после погледнете тези мърши, този измет, това мизерно подобие на човешки същества. На петнайсет години са, а вече са спаружени и похабени. Погледнете мен! Вижте ме, казах да ме гледате!

Хо Илона започна да ръчка и щипе момичетата, за да вдигнат сведените си очи така, както бе заповядала графинята.

Една от тях, по-съобразителна и умна, възкликна с престорено възхищение:

— О, господарке, каква хубост! Красотата ви е ослепителна!

Ержбет се поуспокои, макар че тракането на колелата както обикновено я дразнеше. Вече почти не излизаше от замъка си, не ходеше до Виена, не приемаше и поканите за пищните сватбени тържества на унгарските дворяни. А и за какво да го прави? Старателно си беше създала славата на ексцентрична особа и сега спокойно можеше да се отдаде на сладко бездействие в своето царство на ужаса. Никога преди, във всичките си многобройни превъплъщения, не се бе вживявала в по-подходяща самоличност от тази. Пасваше й идеално, беше точно по неин вкус, отговаряше на характера й и позволяваше да се разгърне напълно и да се покаже такава, каквато е. Сегашният й образ бе съвършен, представяше я като всемогъща графиня, достатъчно близка с краля, тиранична със селяните и слугите, а същевременно на разумно разстояние от кралския двор и от градовете, дръзка и безразсъдна, вдъхваща страх. С годините бе успяла да издигне около себе си непреодолима защитна бариера. Всички я уважаваха и се бояха от нея. Повечето хора я ненавиждаха, малцина се осмеляваха да я сочат с пръст, макар и за кратко, защото наемните й копои веднага ги хващаха и ги водеха при нея, а после те просто изчезваха.

Все пак едно нещо й се изплъзваше от контрола: слуховете, които се носеха по неин адрес, и напоследък лошата й слава на зла вещица толкова се бе разпространила, че бе надвиснала над главата й като тежко бреме. Беше повече от очевидно, че видът й не отговаря на реалната й възраст. Кожата й бе гладка и по младежки свежа, лицето й бе прозирно бяло, в тъмните й коси не можеше да се види нито един бял косъм. Не успяваше да прикрие и напиращата си енергия. Беше подвижна и когато ходеше на лов, пъргаво скачаше на коня си и яздеше диво в галоп, с блеснали очи и пламнали от руменина страни. Изумителната й жизненост й позволяваше седмици наред да не спи и да прекарва цели нощи в танци, без умора. Довеждаше до пълно изтощение слугините си и се говореше, че най-старите от тях са я познавали отпреди такава, каквато си беше и досега, млада и добре сложена вдовица. Разправяха, че когато овдовяла преди години, изглеждала по същия начин, със същия младежки вид. Но всичко това бяха само слухове.

Истината бе, че в околията името й не се споменаваше. Смяташе се, че носи лош късмет. Беше позната като „хищницата“ и бащите затваряха дъщерите си в обора веднага щом се чуеше, че хайдуците на графинята идват насам, конвоирайки специалните й агенти, натоварени със задачата да й намират девици. Вече никой не искаше да й дава дъщерите си да прислужват в замъка. Преди това се приемаше за чест, но с времето се превърна в кошмар и в заплаха за надвиснала опасност. Лакомията на графинята, жадна за млада кръв, не знаеше граници. Вече почти не бяха останали девойки, които да прибави към ловните си трофеи, а и децата по улиците изчезнаха. Народът осиротя, загубил чедата си. Майките горко плачеха, а младите мъже се видяха принудени да се изселят в други околии, за да намерят невеста, та да се задомят. Всички знаеха, с мъдростта, която притежават бедните, че дъщерите им не са между живите и са умрели от ръката на графинята. Никой не вярваше нито дума на приказките за странни беди, застигнали момичетата, за нечувани тежки болести или тайнствени нощни бягства. Знаеха, че подземията на замъка Шейде, където почиваха тленните останки на господарите Надасди, бяха пълни с малки ковчези, в които гниеха телата на дъщерите им. Известно им бе, че земята в парка беше изровена и осеяна с гробове и едрите псета на графинята понякога се появяваха в кухнята, зловещо захапали някой кокал. Прекалено много момичета бяха изчезнали, та да вярват на лъжите. Хората бяха наясно. Графинята колеше девойките и се къпеше в кръвта им, оттам беше и младежкият вид, на това се дължеше и нейното безсмъртие.

Кочияшът спря и Ержбет Батори, която се бе поуспокоила, отново стана нетърпелива. Подаде глава през прозорчето и извика сърдито:

— Продължавай! Защо спираш?

— На пътя има две мъртви момичета, господарке.

Графинята остана невъзмутима. Не беше давала заповед да убиват никого извън замъка, но все пак не намираше нищо странно. Някои момичета се изкатерваха през високия зид, но макар и да успяваха да избягат, в крайна сметка намираха смъртта си в гората, станали жертви на лисици, на глада или на студа. Беше краят на годината, периодът на най-лютата зима. Никой не можеше да оцелее и една нощ навън, без покрив над главата и без огън да се сгрее.

— Минете през тях. Прегазете ги, та да сме сигурни, че наистина са мъртви. Снегът ще свърши останалото и утре сутринта ще дойдете да изкопаете трапове и да ги погребете.

Въпреки това, било заради колебанието, което бе доловила в гласа на кочияша, или просто тласкана от нездраво любопитство, тя подаде глава, за да се увери в истинността на думите му и застина от видяното. Сякаш се намесваше пръстът на провидението. Бедният кочияш също бе ококорил очи, изгубил ума и дума.

— Госпожо, струва ми се, че са още живи… Май дишат, а едната май помръдна ръка.

Друго обаче силно бе впечатлило Ержбет Батори. Нещо друго, и то съвсем различно.

— Виж тази вече наистина е добър екземпляр от дъщерите на Земан. Тя е наистина красива. Забележи, Хо Илона, виж я само колко е стройна и бяла, какви изящни ръце и какви красиви и добре сресани коси.

Хо Илона погледна разсеяно. Бе разтревожена. Нямаше никакво желание да опира пешкира за нещо, което не зависеше от нея. Осъзнаваше, че мами господарката си, пробутвайки й прости селски девойчета за благороднички, но вината не беше нейна. Вече никой не й даваше момичетата си и трябваше да търси всеки път все по-надалеч и по-надалеч. Новините бързо се разпространяват, особено лошите. Потропаше ли на някоя колиба, дори не й отваряха. Селяните я посрещаха със страх, отговаряха уплашени, шепнешком, но твърдо и категорично я отпращаха. „Върви си, нямаме какво да ти дадем“ — бяха категорични те. И тъй като тя не можеше да се върне с празни ръце, в крайна сметка купуваше бедни сирачета или калпави момичета, които за нищо не ставаха и бяха само в тежест на родителите си. После се налагаше да лъже графинята, като се мъчеше да я убеди, че са дъщери на благородници. В последно време я бе обзела налудничавата мания да иска жертвите й да са непременно със синя кръв, като че от тази дребна подробност зависеха бъдещето и животът й.

— Качи я в колата — властно заповяда графинята.

— И двете ли, господарке?

Графинята направи гримаса.

— Тази хилавата не я ща — рече, сочейки Дасил, полускрита в канавката, — само кожа и кости е, истински скелет. Искам онази, по-високата, по-хубавата. — Очите й не се отделяха от Анаид.

Хайдуците, които пътуваха на капрата на файтона, направиха няколко крачки, клекнаха в снега и вдигнаха на ръце бялото тяло на Анаид. Увиха го в плащ и го вкараха във файтона. Графинята плесна властно два пъти с ръце, за да накара момичетата да се сбутат и да направят място на непознатата на седалката, покрита с гранатовочервено кадифе. После даде знак да потеглят.

Не забеляза, че един от нейните хайдуци, по-състрадателен от останалите, беше увил другото момиче в своя плащ и го бе качил на капрата до себе си. Загърна я добре и й подаде да отпие глътка вино от кожения мях, скрит под дебелата зимна дреха. От признателност за сторената добрина момичето едва-едва се усмихна, дари го с измъчена, но толкова мила усмивка, че той никога нямаше да я забрави. Сякаш пеперуда кацна на лицето й и изпърха с крилца на устните й.

— Свестете я! — заповяда графинята и посочи Анаид.

Очевидно новата придобивка, обгърната в ореол от тайнственост, която като по чудо й бе изпратена от съдбата насред пътя, бе обсебила напълно съзнанието й. Беше дошла в най-подходящия момент, точно когато бе изгубила всяка надежда, че са останали благородни момичета, за да се окъпе в синята им кръв.

Хо Илона старателно се зае да разтрива посинялото тяло на Анаид.

— А вие там? Какво стоите и зяпате? Помогнете ми.

Скоро Анаид усети по себе си множество услужливи ръце, набръчкани, груби и мазолести, които започнаха да я щипят, да я пляскат, да я разтриват. Бяха нерешителни, издаващи боязън, но й подействаха добре и й помогнаха да почувства отново тялото си живо.

— Тази нощ искам да ми я облечете и срешете добре косите й. Ще вечеря с мен. Тя и още някоя, по твой избор — нареди графинята на слугинята си, след което щракна с пръсти и слезе от файтона в мрачния вътрешен двор на замъка.

Хо Илона процеди нещо през зъби, недоволна. Все на нея се падаха най-трудните задачи. Дорко, тъкмо обратното, висока и здрава жена, вечно се измъкваше. На нея не й възлагаше да прави чудеса и да превръща селянки в дами. Графинята я пазеше за най-пъклените и мръсни дела.

— Хайде, по-живо! Какво се влачите като черва! — изкрещя в лошо настроение Хо Илона на момичетата, като ги ръчкаше и налагаше с ръжен.

Новопоявилата се изневиделица нахалница бе разпалила апетитите на графинята. Предстоящата вечеря и задачата, която й бе възложила, със сигурност не вещаеха нищо добро. Щеше да се наложи да прекара още една безсънна нощ и да работи извънредно. Беше наистина много ядосана.

 

 

Анаид вървеше посърнала из коридорите на замъка редом до бедните босоноги селянки, ръчкани и грубо навиквани от Хо Илона. Беше потресена от ужасяващата гледка на човешка скръб и отчаяние. Какво правеше тук? Как бе станала пленница на графинята? Какво щеше да й каже? Кристине й бе обещала, че когато я прехвърли в миналото, ще се озове там на 29 декември, след като Ержбет е вече задържана и затворена в покоите си. По това време не трябваше да има повече жертви и единствената задача на Анаид беше да й открадне талисмана и да го изгори. Нещо се беше случило, нещо, което бе променило обстоятелствата. Трябваше да провери кой ден е и да изчака до 29, без да влияе на хода на събитията. Кристине й го бе набила в ума, многократно й бе повторила, че миналото не може и не бива да бъде променяно.

В едно бе наистина сигурна — беше пътувала назад във времето и сега бе в седемнайсети век. И ако наистина беше седемнайсети век, нейният си двайсет и първи век сега й се виждаше привлекателен. Точно върху това размишляваше, докато вървеше из огромните, студени и мрачни коридори и погледът й блуждаеше по изпитите лица и мръсните, зловонни дрехи на слугите. Бяха пълни с въшки, лицата им бяха надупчени от белези от едра шарка, а срамотиите си прикриваха в дрипи. В очите им се четяха жалост и състрадание, понеже, макар и бедни, те, за разлика от нея, поне щяха да останат живи. Всички в замъка бяха наясно каква съдба очаква и това, и останалите момичета. Някои дори се осмеляваха скришом да й прошепнат по някоя насърчителна дума, докато ги водеха към зловещите подземия на замъка.

А Дасил? Не можеше да си я избие от ума. Дори не я бе видяла, но пък добре бе чула как графинята нареди да я оставят в снега. Беше оцеляла от пътуването във времето, но бе станала жертва на графинята, без тя да може да стори каквото и да било, за да й помогне. Докато пътуваха във файтона, й бе невъзможно да направи магия. Сега, когато Ержбет не беше тук да я следи зорко, си даваше сметка за огромната мощ, притежавана от тази Одиш. В колата, прикована от погледа й, се бе усетила като пленник в ръцете й и обект на чудовищния й стремеж за притежание. Анаид бе положила усилия да не прави никакво движение, да не изпусне нито думичка, за да не заподозре коя всъщност е, докато с крайчеца на окото си бе наблюдавала как ръцете на графинята небрежно си играят с червен медальон, увесен на врата й.

За миг бе изпитала желание да го отскубне и да го изгори пред очите й. Разбира се, това би било равнозначно на самоубийство. Беше убедена, че е талисманът, причина за толкова безброй мъки и нещастия. Не биваше да изпреварва събитията, още не бе дошъл моментът.

Беше видяла страха, оставил отпечатък по лицата на бедните момичета, и гледката на техния ужас беше безкрайно по-потресаваща от онова, което й бе разказвала Ледената кралица. Как можа да изостави момиченце при температури от десет градуса под нулата, и то през нощта, голо на снега? „Дасил, Дасил“ — повтаряше си, без да спре да мисли за нея. Трябваше да се върне и да я спаси. Всяка изминала минута, всеки час можеше да е смъртната й присъда. Как да избяга?

И тогава я видя. Точно минаваше край сервизните помещения на кухнята, откъдето се носеше приятна миризма на топла и вкусна яхния. Дасил едва ходеше, облегната на рамото на млад мъж. Позна я по усмивката, макар че, загърната в широкия плащ, приличаше на някое хлапе. Беше само миг, но Анаид я повика телепатично, Дасил извърна глава и очите й блеснаха от радост. Тайничко й показа зеления камък в ръката си.

Анаид си отдъхна облекчено, не беше изгубила връзка със своето време. Можеше да се върне.

Въпреки това, когато стигна до подземния затвор, сърцето й слезе в петите. Десетина момичета, дрипави и изгладнели, ги посрещнаха с викове и плач, протегнали умолително ръце за къшей хляб към безсърдечната Хо Илона. Анаид не можеше да повярва. На практика момичетата бяха полуприпаднали и отчаянието им бе толкова голямо, че гълтаха собствените си въшки и преследваха плъховете, за да ги хванат и да ги изядат живи. Хо Илона грубо я блъсна в една килия и се изправи заплашително пред момичетата.

— Ревлите първи ще умрат. Чухте ли ме добре?

Да, чуваха я, но им беше все едно. И Хо Илона ги остави отново, потопени в мрака и в трагедията.

След като ще умрат, трябваше ли и да гладуват? — сигурно се питаха те. Или може би вече бяха престанали да си задават въпроси. Гладът и жаждата бяха достатъчно жестоки, за да заличат всяка рационална мисъл.

Анаид обаче трескаво продължаваше да мисли и взе решение да облекчи страданията на момичетата. Не й костваше прекалено много, Кристине я бе научила на толкова неща. Скри ръката си под наметалото и като промърмори заклинание, извади голямо парче кървавица и бял хляб. Никоя не се запита как и откъде беше взела храната. Просто всички се нахвърлиха отгоре й. Не се изненадаха и когато Анаид извади едно след друго изпод дрехата кани с вода, зеленчуци, пресни плодове и печени картофи — всичко, за което се бе сетила, че може да е обичайната им храна. Скоро, заситени и доволни, те се опънаха на смрадливите сламеници и за първи път се усмихнаха. Усмихнаха се една на друга и на Анаид. Гладът те кара да си загубиш ума, направи си извода Анаид. От звероподобни същества момичетата отново си бяха възвърнали човешкия облик и държание.

— Истинско щастие е, че донесе храна — обади се едно от тях, чиито зъби въпреки младежката възраст бяха почернели.

— Така ще умрем щастливи — добави друго с такова примирение, че хвърли в ужас Анаид.

Но това беше само тяхното мнение. Останалите момичета не мислеха така.

— И какво пък толкова щастливо дириш в смъртта?! Графинята ще ни боде с иглите си до кръв.

— И ще се окъпе в кръвта ни.

— И ще ни нареже на парчета.

— Преди това живи ще ни одере.

— Или ще ни удря с камшика си.

— Аз няма да мога да понеса болката. Няма да мога.

— Майка ми ще ни спаси, не се тревожете. Майка ми ще ни спаси! — извика друга с упование.

— И къде е? Не я виждам?

— Вече идва. Извиках я и чувствам, че е съвсем близо. Ще ни спаси.

— Що не млъкнеш вече? Откакто си тук, все това повтаряш, ама майка ти не може да ни спаси.

— Защо пък да не може? Тя знае да прави магии и ме предупреждаваше, че графинята е вещица. За съжаление обаче, не й обърнах внимание.

Анаид разпозна в момичето със сламеноруса коса и светли очи една съвсем млада Омар, още непосветена. Може би майката е знаела какво очаква щерка й, но нищо не е можела да направи, за да го предотврати. Тя обаче можеше.

— Слушайте ме внимателно. Аз ще ви измъкна оттук — рече Анаид, като бавно произнасяше думите, мъчейки се да си припомни уроците по унгарски, който й бе преподавала Кармела.

За щастие, притежаваше дарба към езиците и това й бе позволило да разбере какво си говорят.

Момичетата млъкнаха и се вторачиха в нея. В погледите им се четеше смесица от недоверие и искрица надежда.

— Невъзможно. Никой не е излязъл жив оттук — възрази категорично едно от тях. — И трите ми сестри умряха.

Анаид нямаше да допусне униние.

— Коя година сме?

Всички мълчаха и Анаид с ужас осъзна:

— Нима не знаете годината? Седемнайсети век е, предполагам?

Младата Омар й се притече на помощ.

— Хиляда шестстотин и десета година сме — тихичко каза тя. — Декември хиляда шестстотин и десета, след слънцестоенето.

— Кога беше то?

— Преди седем дни — бързо отвърна младата Омар, като в сините й очи проблеснаха искрици на разум.

Анаид дишаше учестено.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Днес е Денят на невинните младенци. Денят, в който царят злодей Ирод наредил да заколят всички новородени мъжки рожби на Витлеем, Юдея, за да не може никой да му отнеме властта и трона[2].

— Двайсет и осми декември… — Анаид нервно потри ръце.

Следователно остава едно денонощие до момента, в който графинята ще престане да убива. С идването на Туршо на двайсет и девети декември безчинствата на графинята ще приключат веднъж завинаги. Да, но… дотогава? Дали ще вземе последните си жертви? Сигурно ще бъде като дракон, който в предсмъртна агония помита с последния удар на опашката си всички тези невинни момиченца? А тя самата? Тя, избраницата, също ли ще умре? Как може да умре, като остават още почти четиристотин години до раждането й?

Отказа се да разсъждава върху тайнствата на времето и прехвърли през ума си сведенията, които бе научила от баба си. Не можеше да се посъветва с Кристине, нямаше как да прочете протоколите от съдебното решение, понеже делото още не се бе състояло. Обзе я отчаяние. Известните й данни бяха за двайсет и девети. А какво е станало на двайсет и осми? Какво ще се случи тази нощ?

Помъчи се да си внуши, че нищо лошо няма да се случи и кръвожадната Одиш няма да се измъкне от правосъдието на унгарските власти, ще я зазидат, а момичетата тук ще останат живи. Въпросът е да й помогнат, да й станат съюзници, а не да са като стадо овце, които покорно се оставят да ги поведат на заколение. Дано Бялата дама да не е сбъркала с данните.

— Прочетох в едно писмо, че Туршо, дворянин и братовчед на графинята, от фамилията Батори, е на път и скоро ще пристигне в замъка. В кралския двор са се получили много оплаквания и жалби срещу нея — подхвърли уж небрежно Анаид.

— Можеш да четеш? — изненада се девойка, която все още можеше да се нарече закръглена.

— Разбира се, че мога — отговори й, искрено изненадана. — Ти не можеш ли?

Всички затворнички поклатиха отрицателно глави. Една дори го прие като обида:

— За какви ни вземаш? Да не сме придворни дами.

— Аз съм просто ученичка — заоправдава се Анаид.

Думите й предизвикаха силното любопитство на всички около нея.

— Жените не учат — възрази едно луничаво момиченце.

— Точно така. Коя си ти всъщност? — предизвикателно я прониза с поглед висока и мършава девойка.

— Приятелка — заяви Анаид.

— Чия? На нас или на графинята?

Анаид сложи ръце на кръста си, както правеше сицилианската й приятелка Клодия.

— А вие как мислите?

Без сянка от колебание младата Омар каза нещо много странно:

— Ти, новата, си като нея.

Настана голяма суматоха. Момичетата заговориха в един глас, надвикваха се и се надприказваха шумно и безразборно, като едновременно протягаха ръце и докосваха Анаид, оглеждаха тялото й, косите й. Неочаквано бяха осъзнали, че тя не е като тях.

— Ти си благородничка и си много красива.

— Образована си.

— Откъде си? Сигурно си някъде отдалеч.

— Отрупа ни с дарове, значи си богата.

— И очите ти са странни — пак се обади младата Омар, взирайки се в зениците й. — Странно, много, много странно. А и този твой мирис…

Останалите нищо не бяха усетили. И беше съвсем разбираемо, понеже над всичко надделяваше нещо, което и Анаид подушваше съвсем ясно, а то бе вонята на затвор.

Трябваше й съюзник, за да осъществи плана си. Обърна се към младата Омар:

— Как се казваш?

— Дориска.

Анаид се опита да налучка:

— Дориска? Ние май сме роднини. Ти не си ли дъщеря на Клара?

— Не. Дъщеря съм на Ореолия.

— А, да, сега се сещам. Ореолия. Нося ти известие от моята майка.

Анаид я хвана за ръката и я дръпна в един ъгъл. Това на никого не направи впечатление. Беше нормално далечни роднини да си бъбрят. Така си обменяха информация и научаваха какво ново се е случило, кой е родил дете, кой е умрял, кой се е оженил.

— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето на скитите — прошепна Анаид, като се представи по протокола на жените Омар. — Идвам от много далеч, от Пиренеите.

Дориска остана без дъх.

— Дориска Лека, дъщеря на Орсолия, внучка на Мажорова, от клана на белката, от племето на даките — издекламира на своя ред тя, очарована, че е срещнала могъща другарка.

Анаид въздъхна:

— Тогава знаеш коя е графинята?

— Да, тя е Одиш — прошепна Дориска, стиснала зъби. — Разбере ли, че съм Омар, първо на мен ще ми види сметката. Кръвта на Омар й дава повече сили, отколкото тази на обикновените човешки същества.

— И как си се опазила досега?

— Благодарение на моя колан и на майчиното заклинание. Те ме предпазваха от графинята да не ме забележи, но не ме спасиха от Фикско. — Пред недоумяващия поглед на Анаид побърза да обясни: — Фикско, джуджето — гърбушко, верен слуга на графинята. От време на време организира хайки и излиза на лов за момичета, за да й угоди. Мен ме хвана, заедно с хайдуците си, докато търсех боровинки в гората.

— Много добре, Дориска, ти ще ми бъдеш съюзник.

Искрица надежда блесна в очите на момичето.

— Мислиш ли, че можем да я надвием?

Анаид се почувства длъжна да й вдъхне кураж:

— Трябва да унищожим талисмана й. Той й дава сила и могъщество. Той ще я направи непобедима завинаги.

— Талисманът й?

— Предала му е силата на жертвите си, с кръвта им и с кичури от косите им. Той ще я пази през следващите четиристотин години, оставащи до идването на избраницата. В момента, в който прибави кръвта и косата на избраницата, ще стане непобедима, ще господства над всички Одиш и ще бъде властелин на скиптъра на властта.

Дориска я погледна озадачена.

— Знаеш твърде много, и то странни неща.

— Нуждая се от помощта ти, за да й го отнемем. Аз ще го изгоря с това огниво. Единствено огънят, запален от него, е способен да развали магията и да унищожи талисмана.

— И какво трябва да направя?

— Да свалиш защитата си. Да направиш така, че да те забележи, и да дойдеш с мен тази нощ в покоите й. После, когато двете сме там, ще отвлечем вниманието й и ще изгорим талисмана.

Дориска пребледня.

— Знаеш ли какво означава това?

— Естествено.

Дориска поклати тъжно глава.

— Момичетата, които води в покоите си, умират в ужасни мъки. Чували сме отчаяните им писъци. Някои не могат да издържат и слагат край на живота си в тъмницата. Обесват се на коланите си.

— Нищо няма да ни се случи, ще видиш.

Дориска не беше толкова сигурна.

— Никой не може да оцелее. Единственото ми спасение е да остана незабелязана и да се свържа с майка си, та да ме измъкне оттук.

— Опитвала ли се да се свържеш?

— Непрекъснато го правя.

— А тя?

— Отговори ми. Наблизо е и бди над мен. Знам го.

Анаид почувства, че камък й пада от плещите.

— Могъща ли е?

— Много, но аз не съм, още не съм посветена.

Анаид я утеши:

— Ще видиш, ще излезем живи. Трябва да бъдеш хубава, за да ти обърнат внимание. Хайде, позволи ми да направя едно малко вълшебство.

И като зашепна нещо монотонно и неразбираемо, тя прокара длани по тялото и косите на младата Дориска и придаде на лицето й сияйно излъчване. Възвърна руменината на бузите й, блясъка на русите й коси, а загрубелите й ръце станаха бели и гладки.

Тази нощ, когато Хо Илона се появи и тръгна да избира поредната жертва, се спря до двете Омар и не се поколеба нито за миг. Русото, белолико момиче, със свеж и здрав вид, ставаше отлично. Как така не го бе забелязала досега?

 

 

Анаид и Дориска, облечени в бяло и с везани със сърма пантофки, сресани на букли и гримирани с оризова пудра, грубо бяха натикани в покоите на графинята. Спалнята й бе много просторна, с камина, пред която имаше огромно легло с балдахин и дръпнати завеси. В антрето кадифени килими и дамаски на червени фигури, по италианската мода, покриваха студените стени, а по пода — мечи кожи бяха разхвърлени небрежно тук-там. Въпреки запалените свещници и горящата камина в покоите беше леденостудено, а светлината едва пробиваше потискащия мрак, в който тънеше цялото помещение, от пода до високите тавани. Върху масичка имаше поднос със захаросани плодове — скъпоценна рядкост по тези негостоприемни места.

Съблазнена от примамливата гледка, девойката Дориска се приближи до подноса и подуши една круша. Беше истинска, покрита с кристалчета захар, твърда, апетитна, може би донесена от други географски ширини, узряла под топлите лъчи на чуждоземно слънце. Без много да му мисли, я поднесе към устата си и я захапа. Точно в този момент графинята отвори вратата със замах и викна гороломно:

— Какво правиш?

Бедната Дориска така се уплаши, че изпусна плода и той падна на пода.

— Крадла такава! — изрева графинята, като не сваляше страшния си поглед от нея.

Хо Илона я следваше на няколко крачки отзад. С нетърпение очакваше дали ще одобри произведението й на изкуството. В края на краищата се бе постарала да преобрази две груби селянки в изискани млади дами и беше постигнала превъзходен резултат. А сега една от тези тъпачки от чиста лакомия проваляше работата и й отнемаше заслужената награда — поздравленията, които очакваше да чуе от устата на Ержбет Батори. Беше се надявала да получи щедро парично възнаграждение или може би да й подари някоя от тъмночервените свилени рокли с бродерия и пришити перли, които толкова я очароваха. Графинята обаче, преждевременно излязла извън кожата си от яд, крещеше побесняла и пяна хвърчеше от устата й, изливайки гнева си върху глупавата селянка:

— Ти, нещастнице! Мръсна крадла! Неблагодарно същество!

Хо Илона остана настрани, без да се намесва. Знаеше, че каквото и да каже или направи, щеше единствено още повече да раздразни графинята. В подобни случаи беше много по-добре да изчака да й попремине, да я остави да си излее гнева върху поредното слугинче, допуснало това безразсъдство.

— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Погледни ме!

Дориска уплашена я погледна. Ержбет Батори я помириса, както хищник души плячката си, и протегна ръка — свежа и млада, към устните й, начервени в рубинен цвят. Беше готова да впие зъби в нея, да се покаже в цялата си жестокост. Анаид усети как се надига силното й желание да се хване гуша за гуша с вещицата Одиш. И точно тогава нещо стресна графинята, тя притисна ръка към сърцето си и тревожно я попита:

— Коя си ти? Кажи ми, коя си?

Свъсила вежди, с мрачен поглед прониза Дориска, която потрепери, почувствала остро пробождане в гърдите.

— Предизвикваш ли ме? — изрева Одишката, втренчила в бедното момиче очи, пронизващи като ножове. — Не смей да си мериш силите с мен! — все така заплашително добави тя.

Анаид разбра, че графинята е усетила близостта на вълшебната й мощ и я приписва на нещастната безпомощна Дориска. Веднага застана между двете. Смело и дръзко.

— Уплашена е.

Очите й се спряха на талисмана, който блестеше на брокатовата дреха на графинята и се повдигаше и спадаше на голямото й деколте заедно с развълнуваната й гръд.

— Защитаваш ли я? Много си смела.

Анаид нищо не отговори. Не знаеше дали може, или не да доведе плана си докрай сега. Какво ли ще се случи, ако дръпне талисмана на графинята в момента? Дали ще промени хода на събитията от миналото? Налагаше се да изчака, макар и да не бе никак лесно.

Почувства как нещо силно дръпва главата й и си даде сметка, че графинята бе отскубнала тънък кичур от косата й. Направи същото и с Дориска, а после пред очите на двете отвори медальона, отдели по един косъм от всяко снопче и ги сложи вътре.

Анаид преглътна мъчително.

Графинята бе подписала смъртната им присъда, на нея и на Дориска. Косичките, които пазеше в него, бяха на девойки, загинали от ръката й.

— Отведи я оттук и я приготви! — заповяда тя на Хо Илона, като посочи Дориска. — После ще решим как да я накажем — добави ехидно, сякаш церемонията по наказанието щеше да бъде черешката на сладоледа, най-сладкият миг на деня й, кулминацията на вечерта.

Анаид проследи с поглед ужасената Дориска, която Хо Илона буквално измъкна, като я влачеше без капчица жалост. Не пророни нито една сълза, не извика, не умолява. Държа се като истинска Омар.

„Това не беше предвидено в сценария“, помисли си уплашена Анаид. Трябваше да действа бързо. Не можеше да предположи кога и как графинята ще реши да довърши малката.

— Хей ти, сядай тук — посочи й тя властно, с нетърпящ възражение глас.

Беше свикнала да командва. Ержбет Батори беше неспособна да говори нормално, само даваше заповеди и караше хората да ги изпълняват и да й прислужват. И ето че след настъпилата тягостна тишина, по време на която Анаид премисли възможностите как да унищожи амулета и да избяга, влязоха две прислужнички с наведени глави и страх, изписан на лицата, и оставиха на масата топли ястия, една кана и две чаши.

Ержбет наля питието, накара я да си вземе чашата, а сетне вдигна своята.

— Сега ще пиеш с мен. Вдигам тост за моята красота.

Анаид прималя. Баба й Деметер многократно й бе повтаряла, още от дете, да не приема нищо от ръката на чужд човек. Жените Одиш тровеха момичетата Омар, като ги подмамваха с лакомства и сладки, а после изпиваха кръвта им. Анаид, макар и да не знаеше, че и тя самата е магьосница, се бе научила да отказва възпитано. Тя се сети за това „Не, благодаря“ което баба й я бе научила да казва всеки път, когато някой й предложеше храна или питие.

— Не, благодаря — и сега промълви тихо.

— Нима не мислиш, че съм красива.

Отказвайки да пие в чест на красотата й, Анаид бе проявила крайно неблагоразумие. Беше голямо оскърбление. Не биваше да предизвиква толкова бързо гнева й.

— Казах да пиеш с мен! — прониза я Ержбет със зъл поглед, нетърпящ оправдания.

Анаид бавно поднесе чаша до устните си, а мисълта й трескаво работеше. Ако беше сипала отрова в питието, нямаше начин да измисли нещо за противодействие, но едва ли беше отрова, понеже графинята си бе наляла от същата кана и вече жадно пиеше.

Анаид предпазливо намокри устни, пое едва няколко капки, които се плъзнаха в гърлото й. Беше топла и гъста течност, малко солена, но с приятен вкус. Цветът й беше наситен, тъмночервен, с лек виолетов оттенък. „Като нектар, извлечен от горски цветя, като вълшебен еликсир от диви плодове, набрани от склоновете на Карпатите“ помисли си. И без повече да се колебае, отпи голяма глътка.

Вдигна поглед и съзря лицето на Ержбет, стъписа се, уплашена и погнусена. По ъгълчетата на устните на графинята бяха останали капчици кръв. Значи в каната имаше…

— Но това е кръв! — изпищя и захвърли чашата.

При вида на инстинктивния й жест, издаващ ужас и отвращение, графинята злорадо се изкиска.

— Какво, не ти ли харесва кръвта?

Анаид помисли, че ще повърне, но паниката и ръката на графинята стягаха гърлото й като в клещи. Графинята се бе приближила до нея и бе сключила пръсти около шията й.

— Как ти е името, момиче? — изсъска хрипливо в лицето й, а амулетът се озова опасно близо до бузата на Анаид.

В никакъв случай не биваше да научава коя е в действителност. Тогава се сети за красивото име на майката на Дориска.

— Орсолия — прошепна тя.

Но изглежда сбърка, защото графинята силно се развълнува.

— Ами да, разбира се, Орсолия. Ти си дъщерята на Орсолия, образована жена Омар. Знаех си. Впечатляваща си, излъчваш вътрешна сила… Твоята кръв ще бъде достоен завършек на моя прощален пир.

И със сръчност, която може да се придобие само с богат опит, извади игла, придържаща косата й на кок, заби я в ръката на Анаид и гребна с пръст миниатюрната капчица кръв, паднала на талисмана й.

Анаид сподави вика си. Беше взела и от косата й, и от кръвта й. Беше пленница на Одишката, а най-лошото бе, че в момента с талисмана на шията бе непобедима: косата й, кръвта й не бяха като на всеки друг, а бяха кръвта и косата на избраницата. Понечи да се приближи до графинята, но почувства отпадналост, която се превърна в пълно безсилие, когато Ержбет притисна медальона си в гърдите й.

— Моя си. Ще правиш каквото аз ти наредя. Ти ми принадлежиш.

Анаид бе станала жертва на магия за притежание.

Графинята плесна с ръце и слугинята й Дорко, едра и яка жена, метна на рамо Анаид и я занесе в тъмния ъгъл на помещението, където на стената висяха вериги, а към тях и скоби за ръцете и около врата. Извади от широкия си пояс стар ръждясал ключ, отключи скобите и вкара в тях китките й. Анаид се помъчи да окаже съпротива, но всеки път, когато се опиташе да произнесе някое заклинание, графинята я притискаше с талисмана си и Анаид усещаше, че агонизира.

Старата Дорко разкъса бялата й копринена дреха и подаде камшика на графинята.

— Искате ли първо вие?

— О, толкова е досадно, започни ти — изпуфтя графинята, като се облизваше сладострастно пред безпомощната си жертва, а после се изтегна на леглото.

Дорко стовари бича върху белия гръб на Анаид, която никога не бе и подозирала, че ударът може да е толкова болезнен. Шипове се врязаха в кожата й и я разкъсаха. Острата, раздираща болка я остави без дъх. Вторият удар беше още по-страшен. Новата рана направи предишната по-дълбока и откъсна части от плътта й. Този път тя изкрещя. И следващия, и по-следващия. И вероятно щеше да продължи да крещи от болка, докато се строполи напълно омаломощена и безжизнена, ако точно в този момент не се бе отворила вратата и не бе влязла намръщената Хо Илона, влачейки безжизненото тяло на Дориска. Китките й бяха срязани и кръвта изтичаше бавно, на капки, които пълзяха по ръцете й и оставяха петна на пода. Анаид искаше да се втурне към нея и да й помогне, но не можа да помръдне.

— Господарке, господарке, дошли са гости, а това момиче може всичко да развали.

— Гости ли? Какви гости?

— Току-що пристигнаха, госпожо. Сега ги пускат да влязат в източната зала.

Графинята отвори прозорците и лицето й помръкна. Наистина в двора пред замъка бяха спрели две карети, теглени от чистокръвни жребци, и от тях бяха слезли благородници. Как смееха да идват в замъка й в този късен час? Беше проява на неучтивост да пристигнеш в замъка на вдовица след залез-слънце. Би трябвало да се настанят в някоя странноприемница и да поискат да бъдат приети на сутринта.

— Кажете им, че съм уморена и не мога да приема никого.

— Госпожо, братовчед ви е, първият министър Туршо. Настоява да ви види.

В очите на Анаид блесна искрица надежда. Ако гостът наистина бе Туршо, може би с Дориска можеха да се спасят и да оцелеят. Животът обаче изтичаше от тялото на младата Омар.

— Братовчедке Ержбет! — чу се глас от двора.

Ержбет се отдръпна от прозореца и направи знак на Хо Илона тя да се покаже.

— Кажи му, че съм неразположена.

— Господарката е нещо неразположена — извести на висок глас Хо Илона, като сложи ръце пред устата си като фуния.

— С мен е лекар, той може да я прегледа и да се погрижи за нея.

Ержбет стана още по-неспокойна.

— Кажи им, че вече съм си легнала и може да ме събудят.

— Господарката си легна, спи и не бива да я безпокоите.

— Нима госпожата спи на светло?

— Ама че нахален досадник! Какво си пъха носа навсякъде! — изръмжа графинята. — Кажи му, че тъкмо си ми дала билкова отвара, понеже ме е втресло.

— Господарката е с температура.

Този път министърът отстъпи пред безконечните оправдания.

— Добре. Попитай я дали ще ни приеме утре рано, на разсъмване.

До разсъмване оставаше още много време и Анаид си даде сметка, че ако не се намеси незабавно, нито Дориска, нито тя ще видят утрото на новия ден. Беше дошъл моментът да действа.

Затвори очи и съсредоточи цялата си енергия в разперените си пръсти, вливайки в тях всичките си останали сили. Ръцете й се превърнаха в закалена стомана и с един мощен напън тя изтръгна оковите от стената. Вече свободна, се затича лудо и се хвърли към прозореца.

— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ, спасете ни!

Не успя да скочи, понеже Дорко я стисна здраво и я дръпна, а после я завлече пред Ержбет, която грабна камшика от ръката на Дорко и започна безмилостно да я налага.

— Глупачка! Нещастница! Жалка негодница!

Анаид обаче вече бе преодоляла страха и когато шиповете в края на ремъците се забиха в опакото на дланите й, с които бе закрила лице, гневът й изригна неудържимо и тя предизвика буря.

Мълнията с трясък връхлетя през прозореца и профуча над стъписаната Одиш, сеейки разруха по пътя си, след което изчезна през отвора на камината. Оглушителен грохот разтърси из основи замъка, а Анаид, възправена насред стихията, ставаше все по-страховита, по-силна и по-могъща. Моментът бе настъпил. Сега или никога. Извади от пазвата си вълшебното огниво и прахана и се хвърли към Ержбет, за да изгори зловещия и талисман. Графинята обаче изобщо не бе безпомощна, протегна ръка и отклони пламъка към завесите, които мигом пламнаха. Графинята извика. Едва сега я бе разпознала.

— Та това си ти! Ти си избраницата!

Измъкна от калъфа магическото си атаме, решена да я довърши. Точно в този момент вратата се отвори и в спалнята нахлуха Туршо и съдебният пристав. След тях се шмугна и слабо, пъргаво момиче, което застана между ужасната ръка на Ержбет и раненото тяло на Анаид.

— Неее! — успя да изпищи Дасил, преди да се строполи, тежко ранена в гърдите от ножа на Ержбет.

Анаид отчаяно извика, а заедно с нейния се чу и друг вик. Едра жена с големи гърди, с чисти, открити очи, каквито имат само честните хора, коленичи над безжизненото телце на Дориска.

— Дориска, миличка! — проплака тя. — Дориска, дъще.

Войниците и съдебният пристав се струпаха на вратата, но при кървавата гледка, която се разкри пред очите им, погнусени запушваха уста, за да потиснат гаденето и напиращото чувство на отвращение. Пламъците, обхванали завесите, бяха стигнали до балдахина на леглото. Дървената рамка на леглото пращеше, а гъст черен пушек предизвикваше у всички сълзене и пристъп на кашлица. Всички отстъпиха уплашени пред огнената стихия.

— В името на закона, предай се! — тържествено нареди Туршо и хвана Ержбет Батори.

Беше ужасен от зловещото зрелище. Две агонизиращи момичета и трето — прободено с кама пред очите му.

 

 

Анаид не обърна внимание на подигравателната усмивка на графинята, нито на доволната й физиономия в момента, когато я задържаха. Беше прекалено заета с Дасил, която бе загубила съзнание. Хвана я за раменете и я извлече от стаята, лумнала в пламъци. Постави длани върху тялото на Дасил, за да изцели раните й, но до нея магьосницата Омар Орсолия, майката на бедната Дориска, се изправи с тялото на дъщеря си на ръце и извика:

— Дъщеря ми е мъртва, няма я вече… Проклета да е онази, що изпи невинната кръв на детето ми. Проклинам я духовете да правят с нея каквото си искат и нека бъде подложена на адски мъки в пъкъла на Ом.

Анаид се ужаси. Дориска — мъртва? Беше умряла по нейна вина?

Не можеше да е истина. Беше същински кошмар.

Стисна очи, а после ги отвори отново.

Беше жива и не сънуваше. Всичко, което виждаше и чуваше, беше истина.

Кръвта в чашата й бе на Дориска, а тя, Анаид, бе пила от кръвта на една Омар.

Бележки

[1] Земан Зебу — прочут адепт, символ на духовно възвисен, благороден човек. В случая — синоним на благороднически произход. — Б.пр.

[2] За да се отърве от новородения Иисус от Назарет. — Б.пр.