Майте Каранса
Проклятието на Оди (24)

Глава двадесет и четвърта
Съзаклятие за приятелство

Вече беше мръкнало и бе задухал севернякът. Клодия го усещаше по краката и ръцете си, цялата бе настръхнала, а това означаваше, че се бе смръзнала. Пиренейският климат не й допадаше. Вървеше по тесните павирани улички и се стараеше да остане незабелязана, нарамила раницата, която си купи от аерогарата с картата на майка си, нахлупила хубава филцова шапка в тъмносин цвят и с толкова широка периферия, че скриваше наполовина лицето й. Още щом я видя, страхотно си падна по нея и реши, че може да си позволи дребния каприз да си я купи. И защо не? Също както и Мауро, и сандвича с наденица, който излапа със стъпването на испанска земя, и като луксозния хотел в Мадрид, където бе пренощувала и бе закусила. Carpe diem! Улови мига! Какво значение имаше дали ще качи едно кило и дали ще има едно евро по-малко, дали ще получи една целувка в повече или по-малко? Важното бе да се радва на живота, да се наслаждава на мига, а не да отлага.

Но сега, в това леденостудено, ветровито и пусто селище, макар да гъмжеше от кучета, които се скъсваха да я лаят, когато минеше покрай тях, тук и сега нищо не я радваше. Още по-малко, когато стигна пред дома на Анаид и забеляза, че в него няма никакви признаци на живот. Вратите и прозорците бяха здраво залостени, щорите — спуснати, а светлините — изгасени. Съвсем очевидно бе, че обитателите й не са излезли току-що да изядат по една пица и няма скоро да се върнат. Тишината бе прекалено красноречива. Приближи се до стената и пусна в ход всичките си сетива. Не се чуваше никакъв смях, никакви стъпки… Стори й се, че долови шум като леко търкане.

Ами ако нямаше никой? Не бе и помисляла за възможността. Всяко необмислено и прибързано начинание крие риск. В случая рискът бе да се върне безславно в Таормина, без нищо да е свършила и след като само е изпразнила картата на майка си. Всъщност може би рисковете бяха два — честно, пред самата себе си, да си признае, че се е провалила, и да дава обяснения пред майка си. А Мауро? Май трябваше да прибави и трети риск — да изгуби Мауро.

Обмисли положението спокойно. След като бе пътувала и бе дошла от толкова далеч, би било голяма глупост да стои пред вратата и да бездейства. Трябваше да влезе със или без ключове. Реши и го направи. Влезе пипнешком. Вече вътре, направи заклинание и мигом в ръката й се появи джобно фенерче. Тръгна да обикаля из къщата, стъпка по стъпка, като се молеше да не налети на някоя гадна лепкава паяжина. Щеше да нададе такъв вой, че да чуят чак във Варшава. От всички гадини на планетата Земя най-силно я отвращаваха именно гнусните, противни космати паяци, които вирееха в тази планинска област, с много крачета, с малки очета, увиснали като топчета на конец, с лигава уста, от която се точеше безкрайна нишка и пълна с множество зъбки, нащърбени като трион, готови да разкъсат жертвата си. Отгоре на всичко не бяха и насекоми. Знаеше го, понеже като малка учителят й по природознание направо я беше подлудил с непрекъснатото си натякване, задето все бърка и нарича паяка „насекомо“. Спорът беше в броя на крачетата. Дали са шест или осем. И какво толкова! Много важно дали подобна твар имаше шест или осем крака! Колкото и да бяха, на пръв поглед изглеждаха много. Сега вече можеше да ги нарича както си иска — насекоми, паякообразни, членестоноги, аракниди или просто буболечки. Все тая, пак щяха да предизвикват у нея същата погнуса.

И изведнъж го съзря. Беше там и я чакаше. Огромен паяк. Клодия беше убедена, че наистина дебне точно нея, и дори не й хрумна мисълта, че всъщност я гони параноята. Беше сянката на гигантско членестоного, с дълги пипала, много на брой — естествено, не ги преброи, но горе-долу, на око, бяха толкова, колкото трябваше да има всеки паяк.

Клодия не нададе ужасяващ вик. Не припадна, нито хукна да бяга. Събра цялата смелост на сицилианската си кръв и като скочи, както нейните прабаби бяха връхлетели върху първите римляни, попаднали на острова им, здраво халоса с джобното си фенерче предполагаемия паяк.

Тутакси си даде сметка за две неща. Паяците не крещят, когато ги удариш, и че не е чак такава пъзла, за каквато се мислеше.

Вдигна фенерчето от земята и насочи лъча към жертвата си. Беше чисто и просто ръка, тънка и дълга, с пет пръста, ръката на момиче с изплашено лице. Клодия се извини как да е:

— Съжалявам, помислих те за паяк.

Щом го изрече, осъзна, че е най-глупавото извинение на света. Момичето обаче се усмихна и на Клодия й се стори, че вижда как прелестна пеперуда изпърха на лицето му. Беше очарователна мила усмивка. Клодия му подаде ръка и му помогна да стане.

 

 

Моментално си паснаха. За броени минути Дасил и Клодия станаха приятелки и осъзнаха колко чудесно се разбират. По свой си начин и в свой стил и двете се вълнуваха от едно и също: Анаид. И негласно, без да го признават, и двете имаха една и съща цел: да й помогнат.

Дасил обаче разполагаше с много повече информация, отколкото Клодия. Разказа й всичко, което знаеше, докато бяха в кухнята и похапваха вкусни спагети „а ла карбонара“^[1], приготвени със забранена магия. Клодия дъвчеше машинално, с угрижено лице.

— Значи Анаид даде омайно биле, пи от забранената чаша и произнесе заклинание за връщане към живота?

Дасил я защити:

— Графинята я излъга, а и тя ми спаси живота.

— Какъв ужас!

— Тя не искаше…

— Но го е направила — както винаги трезвомислеща, отсече Клодия.

Дасил потрепери.

— Прокълната е и ще умре.

Клодия не я разбра.

— Тя е Одиш. Не може да умре.

Дасил се заинати:

— Чух много добре Селене. Проклятието на Оди я обрича на смърт.

Клодия се задави. Едно е да заколиш заек, но съвсем друго — да говориш за смъртта на приятелката си.

— Но кога? Как? Къде?

— По Пътя на Ом, в царството на мъртвите. Ако влезе в него, жива няма да излезе.

Клодия беше ужасена.

— Искаш да кажеш, че Анаид е готова да поеме сам-самичка по Пътя?

Дасил кимна утвърдително. Беше свикнала с мисълта още от малка и не я плашеше, макар и да бе напълно разбираемо, че дори само при споменаването на Пътя на мъртвите на живите им се смръзва кръвта.

— Но няма да го направи.

— Откъде си толкова сигурна?

— Ариминда ще й попречи.

— Коя е Ариминда?

— Моята учителка, тя е натоварена със задачата да посрещне избраницата и да я въведе в света на мъртвите.

Клодия почувства да я полазват студени тръпки.

— И защо смяташ, че ще й попречи?

— Аз лично я предупредих, че пристига. Помолих я да я задържи и да не я пуска да влезе в света на мъртвите.

Клодия се успокои.

— И ако не тръгне по Пътя, накъде ще се насочи?

Дасил сви рамене.

— Предполага се, че ще потърси скиптъра на властта. Привлича я неудържимо и ще отиде там, където е той.

Клодия разтърка измръзналите си длани. След като бяха стигнали дотук, може би щяха да й потрябват. Втренчи се в Дасил.

— В това местенце намират ли се зайци или кокошки?

Дасил се ококори от изненада.

— Още ли си гладна?

Звънливият смях на Клодия огласи цялото пространство, но беше толкова непресторено жизнерадостен и свеж, че прозвуча като добро предзнаменование, също като благоприятните знамения на вътрешностите на закланата кокошка, която Дасил успя много ловко и бързо да достави.

Този път вътрешностите говореха съвсем ясно, но колкото и усилия да полагаше Клодия да научи Дасил как да разкрива тайната на скритите гънки и как да тълкува знаците, момичето гуанчи виждаше само кървави парчета от черен дроб, бъбреци, бял дроб и сърце. Стараеше се да внимава в обясненията на Клодия, но през цялото време в нея напираше желанието да повърне върху карантиите.

— Виждаш ли тази струйка кръв? Означава гъст пушек, а това пространство е вода, а тази вена — огън. Това може да означава само вулкан, изригващ вулкан, близо до морето.

Получила просветление, Дасил се досети и ахна:

— Тейде.

— Или Етна, или Везувий, или Снайфелсьокул. Има много вулкани, разположени на острови или близо до морето, но сърцето ми подсказва друго. Виждаш ли тази ясна бразда? Това е оръжие. А ръката, която го държи, е ръка на воин. А тази извивка показва жена, а този знак… може да бъде отегчение…

Клодия започна да навързва отделните елементи и да измисля най-невероятни комбинации.

— Отегченият воин и неговата жена. Отегчителната женска война. Войната на отегчените жени. Отегчените воюват с жените си…

Дасил се унасяше. Клодия я разтърси.

— Помогни ми, моля те. Напъни си малко мозъка.

Дасил се наведе, като се прозяваше.

— Съжалявам, но когато умирам за сън…

Клодия отвори широко очи и изръкопляска.

— Сън! Това е. Досада, скука, отегчение, сънливост. Почти синоними са.

Дасил взе да гадае:

— Спящият воин. Сънливият воин…

— Или сънят на воина.

И двете предположения нищо не й подсказваха. Но Клодия не се предаваше.

— Дремещият воин.

— Или заспалият?

— А защо все говорим за воин? Нали каза, че виждаш жена?

Клодия се засрами. Беше се проявила като глупава женомразка. Поздрави Дасил за идеята.

— Точно така! Спящата жена. Този път уцелих.

— А димящият воин?

— Да, мъж, който държи факла. Това е — димящата планина, воинът, бдящ над съня на любимата си, бялата спяща девойка. Която спи… или е мъртва!

— И какво означава това?

— Така наричат вулкана Попокатепетл и планината Истаксиуатл.

Двете млъкнаха. Дасил си разтърка очите. Неочаквано се бе оживила.

— И къде се намират?

— В Мексико, Америка.

Дасил грейна, изпълнена с надежди.

— И майка ми е в Америка. Живее в Ню Йорк.

— Знаеш ли колко е часът там?

— Май са със седем часа напред.

Клодия трескаво размишляваше.

— Значи ще ги хванем точно навреме. Сега е ранен следобед. Има ли интернет в тази къща?

Естествено, че имаше, и дори и да нямаше връзка, все нещо щяха да направят.

Клодия много умело работеше с интернет. Сърфира из мрежата, мина през клана на вълчицата, на ягуара и на колибрито и с точно и на място поставени четири въпроса към младите Омар, които познаваше, успя да вдигне на крак цялото ацтекско племе от общността Омар. Скоро заприиждаха всякакви и доста тревожни съобщения. Така например едно момиче Омар от клана на змията, страстна почитателка на негърските танци кумбе, беше забелязало необичайно раздвижване, подсказващо присъствието на Одиш в хотел в Катемако, на юг от пристанището на Веракрус. Клодия се нуждаеше от време, за да събере информация за предполагаемите Одиш.

След няколко часа, с помощта на Дасил, която по своя си неподражаем начин й даваше лингвистични съвети по испански, успя да събере пълни данни за самоличността на жените, отседнали в хотела, и то благодарение на една камериерка Омар, от клана на колибрито, дребничка и бърза като тотема на клана си, която си пъхаше носа навсякъде, надничайки и в най-скритите ъгълчета на хотела. Даде им имена, дневна програма, документи, та дори и снимки. Дасил без никакво колебание разпозна виновницата за всички беди — Кристине Олав. Изглежда притежаваше много ценна кутия за бижута, която държеше в сейф при засилени мерки за сигурност и често я вадеше, за да я носи със себе си на периодичните срещи със свои съмишленички.

— Това е баба й — веднага я разпозна Дасил.

— Одиш? — изненада се Клодия, която не знаеше за произхода на най-добрата си приятелка.

— Да. Живееха заедно в пещерата сред дъбовата гора. Именно тя й забърка билето на забравата за Рок и я прехвърли назад във времето. Докато накрая изчезна, в деня след като се върнахме от замъка на графинята.

— А скиптърът? Кога изчезна?

Дасил си спомни.

— Анаид се беше побъркала в желанието си да го намери. Случи се, когато се върна от миналото. Да, на следващия ден. Мислеше, че Баалат го е откраднала.

— Значи Кристине и скиптърът са изчезнали в един и същи ден.

Дасил не беше отчела съвпадението.

— Да, вярно е.

Клодия отсече категорично:

— Не го е откраднала Баалат, а Кристине.

— И какво ще правим сега?

Клодия изключи компютъра, демонстративно се протегна и се прозя широко.

— Мисля, че точно сега е време да отдъхнем. Хайде по леглата!

На Дасил идеята й се стори супер. Двете заспаха, отдадоха се на почивката със същата убеденост и всеотдайност, които само минути преди това бяха вложили в разследванията си.

Спаха дълго, докато стомасите не ги присвиха от глад, и едва когато отвориха очи, си дадоха сметка, че са проспали целия ден. Включиха компютъра и останаха доста изненадани. Беше задръстен от множеството имейли, получени от всички краища на Мексико. Отвсякъде биеха тревога, обезпокоени от необичайната концентрация на жени Одиш, забелязани в околностите.

Клодия и Дасил научиха за безчинствата и беззаконията, извършени от красивите Одиш, и изтръпнаха, останали без дъх. Отново момичета и бебета Омар бяха предпочитаните жертви на кръвожадните дами. Най-смущаващото известие, най-тревожното и объркващото, беше адресираното до Клодия от майка й Валерия в Крит. Гласеше следното: „Не мърдайте оттам, където сте. Идваме незабавно.“

Клодия заключи, че от сдружението магьосници Омар на остров Крит бяха разбрали за техните разследвания, за кореспонденцията им и бяха разкрили местонахождението им. Направи си и извода, че майка й беше бясна и ще я накаже. Не споменаваше обаче нищо за текущата си сметка, най-вероятно съвсем забравила, че картата й е в нея. Толкова по-добре, значи не я е анулирала. Можеше да продължи да я използва.

— Добре, Дасил, слушай какво ще ти кажа. Трябва да отидем до Попокатепетл, за да отнемем скиптъра на властта от Одиш и там да чакаме Анаид. Ние сме нейното спасение.

— Ние ли? И защо?

— Защото я обичаме. И ти, и аз я обичаме, независимо от всичко. Нали така?

Дасил кимна в знак на съгласие. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, това бе, че е предана на Анаид и я обича. И не защото й дължеше живота си.

Клодия прерови рафтовете, пълни с книги в библиотеката в стаята на Анаид, но не намери каквото търсеше.

— Знаеш ли за книгата на Росебут и теориите му за избавлението на прокълнатата избраница?

Дасил не беше особено сигурна.

— Не си спомням.

Клодия не откри изданието на Росебут, но цитира по памет:

Малко жени са познали тайната на любовта.

Тя ще почувства неутолима жажда,

ще изпита ненаситен глад,

но няма да знае, че любовта

изгаря и разтапя,

но подхранва и подклажда

чудовищната сила на злото,

дремещо в дълбините

на душата й на избраница.

По лицето на Дасил се изписа невероятен скептицизъм и Клодия се почувства задължена да обясни. Знаеше повече от нея.

— Анаид вярваше в Росебут. Докато мислеше, че Селене е избраницата, тя ме увери, че може да я спаси със силата на любовта си. Обичта е ключът към избавлението.

Дасил все още се колебаеше:

— Да, но с теб не сме единствените, които я обичаме.

— Нима?

— Майка й също я обича, макар да е задължена да се подчинява на жените Омар.

Клодия си спомни за суровата оценка на Валерия.

— На Селене не можем да разчитаме. Тя принадлежи на племето, а племето ще я унищожи, ще унищожи Анаид въпреки чувствата си към нея. Нашите майки са безчувствени, те нямат сърце.

Дасил остана без дъх. Никога не й бе хрумвала идеята, че предаността към дадена общност или идея може да те накара да пренебрегнеш чувствата си.

— А баща й?

Клодия се учуди. Такова предимство не бе предвидила. Малко жени Омар познаваха бащите си.

— Познаваш ли бащата на Анаид?

— Разбира се. Именно той ми уреди първата среща с нея. Казва се Гунар и е чужденец. Прекрасен е, красив и много мил.

Клодия съвсем се обърка:

— Не каза ли, че баба й е Одиш?

— Да — потвърди Дасил.

— Значи няма начин да му се вярва.

Дасил внезапно си спомни:

— Има един човек, който е много важен за нея, по-важен от нас.

Клодия се сети и ахна:

— Рок!

— Виж, той определено е нейната любов.

Клодия прекара пръст по устните си и си спомни за Мауро — момчето, което бе свалила, за да си има гадже, било то и временно, за разнообразие, за да си прекара по-приятно времето. За разлика от нея, Анаид беше неспасяема романтичка. Със сигурност бе истински влюбена и ако нищо не й попречеше, щеше да живее цял живот с този Рок и да се буди всяка сутрин, убедена, че той е голямата й любов, единствен и неповторим, най-великият мъжки екземпляр във Вселената. Беше изключително характерно за момичета като Анаид — със сериозно отношение към живота и с твърди убеждения. Но не и за повърхностните и вятърничави момичета като нея.

За щастие, Дасил сама предложи да съдейства и да го доведе.

— Аз ще го доведа. Елена няма да се изненада, като ме види.

Клодия въздъхна:

— Как ли ще реагира на безразсъдното ни предложение?

 

 

— Билети имаме ли? — беше единственото, което Рок каза, когато Дасил и Клодия най-сетне млъкнаха, след предългите си, прекалено обстоятелствени и увъртени обяснения.

Клодия остана с отворена уста.

— Това значи ли, че…

— Имаме ли билети, или не? Трябва да действаме. Ако Анаид е в опасност и се нуждае от мен, не мога да стоя със скръстени ръце и да си губя времето в умуване.

Клодия не можеше да повярва. Рок направо я изуми. Оказа се страхотен — решителен, умен и без предразсъдъци. Цялата история, която му бяха разказали със заобикалки и с намеци, за опасностите, на които бе изложена Анаид, за нейната обвързаност и задължения към някаква общност от жени и за нейните свръхестествени способности — всичко това изобщо не го уплаши.

— Добре ли ни разбра?

Рок я обърка още повече:

— Всичко ми е толкова оплетено, че в главата ми е пълна каша и направо блокирах. Но разбрах две неща: Анаид може да умре, ако не й се притечем на помощ, и аз трябва да съм плътно до нея.

Клодия стрелна Дасил с поглед, с който я обвиняваше, че много лошо обяснява. Дасил обаче направи същото с нея. Клодия стигна до извода, че никоя от двете няма вина. И наистина, как да разкриеш на нормално момче от кръв и плът, че гаджето му е вещица? И че според много древно пророчество тя е избраницата, но е жертва на проклятие и се е превърнала в злодей? И че е във властта на някакъв вълшебен могъщ скиптър? И е обречена да умре, но в един трактат е написано, че все пак има надежда за нейното избавление?

Най-добре беше да не задълбават в подробностите, които можеха да се окажат трудносмилаеми за жизнено, здравомислещо и прагматично момче като Рок. Макар и да бе син на магьосница.

Въпреки това трябваше да са сигурни в едно. На Клодия й стана неудобно да зададе толкова конкретен и строго личен въпрос за нещо, което самата смяташе за съвсем тривиално.

— Обичаш ли я?

Рок замълча, а Дасил примигна.

— Много е важно да кажеш истината. Влюбен ли си в Анаид, да или не?

Рок ги изгледа последователно: първо едната, сетне и другата.

— А тя?

— Само за теб мисли, луда е по теб.

Рок се смути.

— Тогава защо се изниза като мокра връв? И защо не отговаря на имейлите ми? И защо не поиска да ме целуне?

Клодия се намеси, за да го успокои:

— Женски номера. Искала е да те накара да страдаш.

— Затова ли последния път, когато я видях, ме уплаши?

— Това не беше тя, вече беше в опасност.

— А преди?

— Била е срамежлива — уточни Дасил.

Рок ги погледна, наведе глава и примирено рече:

— Е, добре. Признавам, че съм хлътнал по нея до ушите.

— Аз също я обичам — въздъхна Дасил.

— Чудесно! Аз съм безчувствена като пън, но ще платя самолетните билети — приключи въпроса Клодия, сякаш ставаше дума за наддаване на търг. — Някой дава ли повече?

И точно в този момент мобилният й телефон иззвъня.

— Пронто?

— Хареса му.

— На кого?

— На котарака на майка ми. Сега върви по петите ми и не ме оставя. Лиже ми обувките. Ела, писанче, писи-писи.

Беше Мауро, откачалката Мауро.

— Брей. Значи не биеш шутове, когато спиш.

— Очевидно. Кога ще дойдеш да сънуваме заедно?

— Ами… Още не съм решила.

— Сватбата не свърши ли?

— Нищо подобно. Купонът още тече. Решихме да продължим във Веракрус.

— В Мексико?

— Там е животът! Салси, паради, изобщо страхотна веселба.

— А бебето?

— Вече се роди. Ще го вземем със себе си.

От другата страна на линията се чу някакъв шум. Клодия така и не разбра дали той се хили, дали беше паднал от стола, или е хвърлил телефона през прозореца.

— Май доста си пийнала — язвително подхвърли накрая Мауро.

— Не. Мислих. Докато другите танцуваха и пиеха, аз мислих.

— За мен ли?

— Естествено.

— И какво си мислеше?

— Чудех се дали не си сомнамбул.

— Сомнамбул?

— Дали и ти не си? Те са такива психари.

Мълчание.

— Мауро?

— Често казано, нямам представа.

— Ами провери.

— Как?

— Поръси малко брашно по земята и ако на сутринта видиш следи, значи ставаш и се разхождаш нощем.

Отново мълчание. На Клодия й се прииска да върне лентата назад и да изтрие последните си брутални простотии, но вече бе невъзможно. Откъм Таормина в телефонната слушалка последва тежка въздишка, след което най-сетне се разнесе гласът на Мауро:

— Ама и ти си една драка.

Уф! На Клодия й олекна.

— Обади ми се, когато пак ти се прииска да пострадаш малко.

— Наистина ли мислиш за мен?

— Разбира се.

— По колко пъти на ден?

В главата на Клодия пак светна червената лампичка.

— Всеки път, когато се погледна в огледалото и си видя устните.

— И аз. Знаеш ли…

— Не те чувам, тук няма покритие… Връзката е много лоша…

— Затова пък аз те чувам идеално.

— Съжалявам, чао.

Затвори с решителен жест и закачливо смигна на приятелите си, понеже бяха вече на вратата, готови да излетят.

— Гаджето. Трябваше малко да го поизмъча. Харесва му.

* * *

Селене отвори вратата на дома си с треперещи ръце и задуши въздуха като истинска вълчица. Преддверието бе наситено с прясна миризма, която ясно й подсказа, че доскоро младежите са били тук. Остави ключа в ключалката и не се погрижи да го извади. Знаеше, че след нея идва Карен, а в най-скоро време щеше да се появи и Валерия.

— Клодия! Дасил! — извика и се заизкачва по стълбите.

Прегракна, докато обикаляше всичките стаи на къщата.

Карен дойде и я завари посърнала и задъхана.

— Няма ги. Тръгнали са — промълви тихо, свела очи. — Трябва да е било наскоро, компютърът още е включен.

Карен я накара да седне.

— Дишай дълбоко и се успокой, иначе пак ще трябва да гълташ лекарства.

— По дяволите твоите хапчета!

— Не бива да позволим нова криза.

— И защо не? Изгубих дъщеря си. Какво ме интересува здравето ми?

— Можеш да изгубиш и бъдещата си дъщеря.

— Не искам друго дете, искам си Анаид! — извика Селене и избухна в ридания.

Карен я утеши по единствения възможен начин. Прегърна я.

— Хайде, стига. Стегни се. Човек не може да те познае. Видяхме на какво си способна. Успя да вдигнеш на крак всички Омар и да ги накараш да се разбунтуват. Сега всички кланове са на бойна нога, готови да поведат война срещу Одишките и са провъзгласили теб за свой водач. Не можеш да ги изоставиш.

— Мога, защо да не мога — изплака Селене. — Тръгвам да търся Анаид. Трябва да я намеря.

— Анаид не се е загубила. Просто е поела по Пътя на Ом — опита се да я успокои Карен.

Селене се втренчи в нея.

— Аз бях в царството на мъртвите и знам, че те не прощават нанесените им обиди. Няма да имат и капка милост към Анаид. Дъщеря ми няма да излезе жива оттам.

Карен замълча, дълбоко развълнувана. В определени ситуации, изправена пред човек с толкова горчив опит, се чувстваше неспособна да противопостави каквито и да било доводи, призовавайки за спокойствие или здрав разум. Селене знаеше какво говори, и то много по-добре от нея.

— Нали не ти минава мисълта да се върнеш там?

Селене отчаяно чупеше пръсти.

— Нямаш представа какво значи отвсякъде да си заобиколен от мъртъвци и да усещаш как животът в теб постепенно гасне. Не знаеш какво е самота, страх, безумие и отчаяние. Не искам това да се случи на Анаид. Не искам да умре. Ще ида да й помогна.

Карен я хвана за раменете.

— Не, Селене. Не бива. Вече е прекалено късно. Сега трябва да помислиш за себе си, да се пазиш. Бременна си. Мисли за новия живот… Това е дар от провидението.

Селене избърса сълзите и я срази с поглед.

— Искаш да кажеш, че съм изгубила една дъщеря и затова съдбата ми изпраща друга?

Карен сведе поглед засрамена. Точно това бе имала предвид. За момент бе разсъждавала в духа на народната мъдрост, според която загубата на един живот се компенсира с друг — нов. Наистина разкритието, че Селене е бременна, дойде изненадващо и съвсем неочаквано, но беше факт, доказващ, че природата си знае работата.

— И според теб какво трябва да правя? — предпазливо попита Селене.

— Трябва да отидем в Мексико и да отнемем скиптъра от Кристине.

Селене не беше съгласна.

— Това е работа на избраницата. Анаид трябва да го направи.

— Но не може!

— Аз ще й помогна, а също и Клодия, и Дасил. Всички, които я обичаме, ще застанем зад гърба й.

— Как? Като се спуснете всички надолу, по Пътя на Ом?

Селене замълча. Точно това се въртеше в главата й.

— Ще ги взема с мен и аз ще ги водя. Две от тях дължат живота си на Анаид. Можем да предложим на мъртвите нашия живот в замяна на нейния. Нека избират.

Карен се ужаси.

— А какво ще кажеш на Валерия — че заменяш живота на дъщеря й срещу този на твоята?

Селене не беше на себе си.

— Анаид е избраницата. Тя е нашата спасителка, не може да я оставим да умре.

Като лекар Карен имаше съвсем ясна представа за цената на живота и колко несправедлива изглежда смъртта понякога.

— Как изобщо ти хрумва да разменяш чужд живот? Успокой се най-сетне и мисли трезво.

Селене най-после започна да реагира адекватно. Карен беше права, тя говореше глупости. Бе страшно отчаяна и всеки вариант, който би могъл да й даде и най-малката надежда Анаид да остане жива, колкото и безумен да беше, й се струваше спасителна сламка, за която да се вкопчи.

Валерия влезе безшумно и се присъедини към тях. Вече беше разузнала всичко.

— Влязох в интернет и проследих с кого са се свързвали оттук, от тази къща. Открих две неща: картата ми е на червено, а Клодия, Дасил и Рок са тръгнали за Мексико.

В обърканата глава на Селене се роди нова идея. Изправи се, скачайки като пружина.

— Бързо, да вървим.

Валерия се изненада.

— В Мексико ли?

Селене се сопна:

— Къде другаде. Там са Одишките, които държат скиптъра. Отнемем ли жезъла от Кристине, отново ще сме могъщи. Ние, Омар, сме многочислени.

Карен си отдъхна облекчено. Селене най-сетне се бе вразумила.

— Тогава ще предам скиптъра на Анаид и това ще я спаси — добави тя.

Карен се помъчи да я накара да се върне към реалността.

— Селене, не повтаряй старите грешки. Нищо не можеш да направиш, за да промениш съдбата на Анаид.

Селене стисна юмруци.

— Напротив, мога и ще го направя.

Пред изумените погледи на Карен и Валерия тя коленичи на студения под във вестибюла, наведе се, докосна суетни плочките и пламенно зашепна молитва:

— О, богове на смъртта, вие, които властвате над живите, това съм аз, Селене Цинулис, жената, която имахте безкрайната добрина да изслушате преди години и над която произнесохте справедливата си присъда.

Под краката на жените Омар земята потрепери и Карен усети да я завладява неописуем ужас.

Селене с пълното съзнание, че думите й ще бъдат чути, продължи:

— О, всемогъщи богове, аз простосмъртната смирено ви моля да простите на дъщеря ми Анаид, чийто живот ми беше пратен като дар от вас самите.

Селене замълча и в преддверието се възцари пълна тишина. Нямаше връщане назад. Селене беше наясно каква е цената, която мъртвите щяха да приемат.

— В замяна ви поднасям своя живот, о, всемогъщи богове, великодушието ви е безгранично. И ако върнете Анаид в света на живите, за да поеме скиптъра и да изпълни историческата си мисия, то аз ще дойда при вас и ще ви се принеса в жертва.

Земята отново се разтресе, а в далечината се разнесе протяжният тържествен вой на вълчицата. Този път дори безстрашната Валерия потрепери.

— Деметер, умолявам те, застъпи се за мен и за дъщеря ми. Спаси живота й.

Валерия и Карен почувстваха как тръпки ги побиват по гърба, когато усетиха безплътната милувка на ръка, която погали лицата им като студен полъх и крепко стисна десницата на Селене, сякаш скрепяваше съдбовен договор.

Дали наистина мъртвите бяха приели саможертвата й?