Майте Каранса
Проклятието на Оди (2)

Глава втора
Стихии

Първо проблесна мълнията, а след секунди последва и грохотът на гръмотевицата. Анаид скочи, забравила, че е натъпкана в тясната каравана и кушетката е само на няколко сантиметра от металния таван. Изправи се рязко и здравата си фрасна главата, от което, естествено, изпищя. Но вместо да чуе Селене, в отговор до ушите й долетя мъжки глас, копринено мек и нежен като ирландска балада, който ласкаво я успокояваше.

— Няма нищо страшно, Анаид, това е само буря. Спи, детето ми.

Гласът затананика някаква мелодия и звуците я залюляха, обгърнаха я като в невидима защита. Или бяха обятията му? Унесена в полубудно-полузаспало състояние, Анаид почувства как голяма силна ръка я погали и отстрани кичура, паднал над челото й, как нежно прокарва пръсти по лицето й, следвайки извивките му. Дланта бе толкова широка, че обхващаше почти целия овал на лицето й. На допир беше грапава, но топла и Анаид осъзна, че отдавна е желала тази ласка.

Ръката, загрубяла от работа и набраздена от белези, беше теглила стотици въжета, беше стискала десетки шпаги и бе милвала хиляди тела. Беше ръката на Гунар, който беше останал цялата нощ да бди над нея, а сега, при първите лъчи на изгряващото слънце, умилено съзерцаваше дъщеря си.

Селене също не спеше. Беше се свила на кълбо в тясното си легло, без да помръдва, ревниво скътала вълненията и мислите си, сякаш се боеше Гунар да не й ги открадне, без да им дава външен израз, за да не му позволи дори интуитивно да ги отгатне.

Двамата бяха толкова вглъбени в себе си, че изобщо не обърнаха внимание на атмосферните промени. Не забелязваха как времето се разваля и надвисва страшна буря. Докато в един момент се разрази вятър, изключително силен, и караваната започна заплашително да се клати. И когато едрите капки забарабаниха по покрива й, а шумът от дъжда, който се изливаше като из ведро, се усили неимоверно, стана оглушителен и водата се превърна в ледени парчета, Анаид се разбуди окончателно. Нещо й подсказваше, че бурята не предвещава нищо хубаво.

Гунар имаше същото лошо предчувствие.

— Това е Баалат.

Само Селене, дали защото все правеше напук, или понеже наистина го мислеше, както винаги беше на друго мнение:

— Ами, просто една обикновена буря.

Всъщност нямаше нищо обикновено. Дали за да покаже цялата си мощ, а може би сърдита от обидното определение на Селене, бурята се разрази със страшна сила, излезе ураганен вятър, който връхлетя върху левия фланг на караваната, точно където бе прозорчето на миниатюрната кухня и пръсна стъклото на парчета. Заваля градушка и през отвора на счупения прозорец полетяха към пода ледени късове с големината на птичи яйца.

— Дръпни се! — извика предупредително Гунар на Селене, която инстинктивно понечи да тръгне да оправя белята.

Принуди я да се наведе, а същевременно хвана масата, закрепена за пода на караваната, и силно я задърпа. Докато я теглеше, мускулите на ръцете и шията му се изопнаха, а вените се издуха, готови да се спукат. Накрая успя да я изскубне и я постави така, че прегради счупения прозорец, за да спира ледените зърна, които падаха като снаряди във вътрешността.

— Бързо, помогни ми да го запушим.

Анаид мигом скочи и както си беше боса и по нощница, се хвърли да помага на Гунар.

— Внимавай, има парчета от счупеното стъкло!

Подът бе покрит с парчета стъкло и с режещи бучки лед, но Анаид изобщо не им обърна внимание. Тя усети хапещия студ по босите си стъпала, но нямаше време нито да се обува, нито да се облича.

 

 

След няколко минути Селене вече събираше с лопата ледените зърна, покрили пода, а Гунар затуляше прозореца, заковавайки масата като преграда. Анаид му помагаше, като придържаше краката на масата, които бе опряла на раменете си. След като заби и последния пирон, приключил работата, Гунар си изтри потта от челото, а вятърът постепенно отслабна и престана да блъска по покрива. Заваля дъжд, тих и кротък.

Не че Анаид би предпочела вятърът и градушката да довършат караваната, но се почувства разочарована, че след всичките неистови усилия, които бяха положили, трябваше да гледа този смешен дъждец.

Беше само мисъл, която й мина през главата, докато Селене го изказа с думи, сеейки отново раздор:

— Гениално! Обръщаш масата, правиш на дупки целия под, изпотрошаваш всичко… за какво? Погледни само, та то едва капе!

Гунар обаче не й обърна никакво внимание.

— Шшшт! Не забелязваш ли?

Бе достатъчно. Анаид го усети. От известно време усещаше някаква студена ръка да я опипва, все едно искаше да проникне в нея. Не бе обърнала внимание, но го чувстваше. Гунар имаше право, а Селене не искаше и да чуе.

— Разбира се, че забелязвам. Забелязвам, че вали, и нищо повече.

— Това е затишие пред буря.

— Ако не си забелязал, бурята вече отмина.

— Грешиш. Тя бе само предвестник на онова, което предстои да се случи.

Анаид се вслуша в думите на Гунар и се съсредоточи, за да ВИДИ в тъмнината. Много скоро съзря сянката, която разпалваше гнева на небесата, предизвикваше струпването на облаците, раздухваше ги и ги зареждаше с пагубно количество вода. Бяха необичайни облаци, които по повелята на страховита сила прииждаха от всички краища на земята. По силата на мощно заклинание над главите им надвисваше стихия, хилядократно по-унищожителна от бурята.

Тъкмо се канеше да се ВСЛУША в знаците, когато майка й попречи. Селене отвори вратата на караваната и театрално, като велика актриса, тържествено обяви:

— Виждате ли? Това е дъжд, просто обикновен дъжд. А той не е опасен, може само да те намокри.

И със скок излезе от тясното затворено пространство, затича се навън, измина няколко метра и вдигна ръце, като се въртеше и се смееше.

— Вода! Освежителна, животворна вода.

Вдигна лице към небето и остави дъжда да я облива, като отвори уста и изплези език, за да поеме жадно капките.

— Ела, дъще, ела да потанцуваме под дъжда, както винаги сме го правили.

Анаид изумена гледаше как майка й се носи в луд танц, докато дрехите й подгизнаха и прилепнаха по тялото. Много скоро дъждовните капки започнаха да се стичат по косите й, да браздят като ручейчета тялото й, което се извиваше в чудновати движения, придаващи му особена красота. Зад нея полето и бадемовите дървета, покрити с ледени перли от градушката, блестяха в мрака с измамна белота. Голите стволове, обрулени до последния лист от ураганния вятър, се гърчеха като агонизиращи тела.

— Прибирай се, мамо, опасно е.

— Ела, Анаид, това е само пролетна буря.

Не, не беше никаква буря. Анаид притежаваше повече способности от майка си и ВИЖДАШЕ на спектралната повърхност на ледените кристали, покрили земята, отражението на хищническата ръка на една Одиш.

— Това е работа на Баалат, тя е тук. Забрави ли какво стана? Аз се свързах с нея, призовах я.

За няколко секунди Селене спря френетичния си танц. Задъхана, с ръце на кръста и стичаща се по тялото й вода, решително отвърна на Анаид:

— Не. Баща ти е бил. Преследваше ни и именно той ни нападна, за да ни уплаши и да ни накара да повярваме, че сме в опасност.

В този момент Гунар се хвърли и прескочи дъщеря си, макар да бе доста трудно, предвид твърде високия ръст на Анаид. На практика буквално полетя във въздуха, стовари се върху Селене и без да губи време в празни приказки, я цапардоса по главата, после веднага я метна на рамо като сламено чучело. Изпаднала в несвяст от удара, Селене поклащаше ръце и крака при всяка крачка на Гунар, който се отдалечаваше на бегом към гората, понесъл пленницата си на гръб.

Всичко се разви пред изумения поглед на Анаид, която едва успя да извади атамето си и да хукне да спасява майка си от пристъпа на неочаквана жестокост на Гунар, когото само допреди няколко секунди смяташе за най-прекрасния и мил баща на света.

Как можа да е толкова сляпа? Как можа да се остави да я измами по такъв глупав начин? Едва успя да извика: „Остави я“, или поне така й се беше сторило. Не беше сигурна, понеже шумът заглуши всичко и думите се изгубиха в грохота на водата. Нищо не осъзнаваше, понеже мисълта й беше заета единствено с това как да освободи Селене и как да се отърве от непознатия за нея човек — от бащата, в когото сляпо бе повярвала. Затова не я чу, докато тя не връхлетя отгоре й и ревът й бе толкова страховит, та нямаше как да не привлече вниманието й.

Обърна се и се смрази от ужас.

Откъм гърба й, само на няколко метра, чудовищна вълна се носеше към нея със скоростта на светлината, помитайки всичко по пътя си. Като всички придошли води, се появи внезапно, макар да бе нараствала дълго. Дълбокото пресъхнало речно корито се пълнеше от потоците, които се спускаха от планината и накрая се превръщаха в сърдита буйна река. Гигантска бушуваща маса от кипящи води, повлякла със себе си клони, камъни, животни и дървета, заливаше бреговете, хищно завладяваше пространства от сушата и помиташе всичко, изпречило се на пътя й.

Анаид седеше неподвижна насред така образувалото се корито, което всеки момент щеше да се наводни. Боботенето от природната стихия я бе парализирало, също както ревът на лъва е сковавал праотците й в най-древни времена. Хипнотизирано от пагубната сила на водата, момичето бе неспособно да реагира. Не можа да излезе от вцепенението си до момента, в който почувства как нечии ръце я обгръщат. Беше Гунар. След като бе оставил Селене на високото, в близката борова гора, беше дотичал да спасява и нея. Грабна я, вдигна я във въздуха и без да се замисля, я изхвърли извън коритото, миг преди водата да го удари със страшна сила и да го погълне.

— Нееее! — изпищя Анаид, падайки на земята, покрита с борови иглички и смола, като съзря как разярената придошла река отнася баща й.

Гледаше как отчаяно размахва ръце, мъчеше се да се хване за някой от клоните, изпречили се на пътя му, но никой не бе достатъчно здрав, за да издържи тежестта му и напора на водата.

Селене беше в безсъзнание, а Гунар все по-нарядко се показваше на повърхността и все по-немощно загребваше. Скоро силите му съвсем щяха да го напуснат. Никой, освен нея не можеше да му помогне.

Анаид събра смелост, осъзнала, че ако наистина иска да спаси баща си, й оставаха едва няколко секунди, за да пусне в действие магическите си способности.

Съсредоточи цялата си енергия, за да подчини водата. За първи път се опитваше да го направи и се оказа, че не е никак лесно, но щом жените от водните кланове Омар можеха да укротяват океаните, то тя, инициирана от делфинките, щеше да опита да спре течението на пороя. Задачата бе трудна, но тя вдигна ръце с длани нагоре и изрече заклинанието на древния език:

— Оснетед семендитлор!

Произнесе думите с твърдост и решителност. Енергията, излъчвана от мисълта й, се предаде на тялото, премина през крайниците й и се насочи към бушуващите води. За известно време, което й се стори безкрайно, Анаид удържа реката. Напорът на водата беше със силата на безброй водопади и само волята й, макар и с магическа мощ, не бе достатъчна, за да спре огромната инерция. Изразходи цялата си енергия в противоборството и усети как пръстите й един по един се схващат, а по протегнатите й ръце преминават болезнени спазми, но не се обезкуражи. Животът на Гунар беше заложен на карта и тя остана решителна, като задържаше, укротяваше и отблъскваше стихията дотогава, докато постепенно отслабна, поройната река започна да влиза в нормалното си русло, скоростта на течението намаля и накрая почти напълно спря, превърната в безобидно ручейче.

Изтощена, Анаид отпусна ръце и за секунди затвори очи, после пое дълбоко въздух и хукна натам, където предполагаше, че ще намери Гунар.

И наистина откри тялото му стотина метра по-надолу. Беше посиняло и бездиханно. Без да губи самообладание, огледа подутия му корем, коленичи до него и като сложи ръце на точката между стомаха и гръдната кост, натисна с длани, поставени една върху друга, използвайки малкото й останали сили, за да отпуши задръстения гръклян и да го принуди да изплюе водата, събрала се в дробовете му. Веднъж, втори път, трети път. Масажираше силно и уверено и най-сетне водата започна да излиза на тънки струйки от устата му. Последва пристъпът на кашлица. Анаид незабавно се наведе, стисна му носа и започна да му прави изкуствено дишане уста в уста, като продължаваше да разтрива гърдите му. Почувства как по устните му плъзва топлина и сърцето му отново започва да пулсира, изтласквайки кръвта по огромното му здраво тяло, и по-развълнувана от първия път, когато го видя, ако това изобщо бе възможно, стана свидетел на връщането му към живота.

Гунар примигна, лека-полека отвори очи и мозъкът му мигновено заработи, осъзнавайки положението. Имаше светкавични реакции. Пръв бе осъзнал грозящата ги опасност и предпочете да нокаутира Селене, вместо да губят време в обяснения и караници и пороят да я отнесе.

— Селене — прошепна той и въпросително погледна Анаид.

— На сигурно място е, там, където я остави.

Гунар се изправи и сам, без помощта на дъщеря си, направи няколко неуверени крачки, наведе се и превит на две, повърна водата, която бе погълнал. После, все едно не е бил на прага на смъртта, а просто се е позабавлявал да се изкъпе, хвана за ръка Анаид и я дръпна настрани.

— Ти ли спря водата?

— Ти се давеше.

— Сигурно си напълно изтощена. Изразходила си огромна енергия.

Анаид осъзна колко силно е отпаднала, виеше й се свят.

— Важното е, че всичко свърши.

Гунар я взе на ръце, преди да се е свлякла в несвяст, и тогава я поправи:

— Съжалявам да ти го кажа, но едва сега се започва.

Светкавицата блесна и за миг освети долината, също както изстрелващата ракета предшества избухването на множеството фойерверки. Внезапно небето се пръсна на безброй парченца. Поройният дъжд отстъпи място на гръмотевична буря с невиждани размери. Мълниите се сипеха навсякъде, без почивка. При всяко ново изтрещяване тъпанчетата на ушите им пищяха, на път да се спукат, а блясъкът ослепяваше очите. Нищо обаче не спря Гунар, който бързаше към гората, за да измъкне Селене от несигурното й убежище под боровете, които един по един падаха, поразени от гръмотевиците.

Полу в несвяст, Анаид помисли, че е дошъл свършекът на света. Нямаше нито педя безопасна земя, където да се скрие. Огън и трясък сриваха всичко наоколо. Баалат настъпваше, вече стягаше примката, а тя бе останала без сили.

Гунар най-сетне стигна до мястото, където бе оставил Селене, но нея я нямаше. Бе останала единствено панделката, с която обикновено си връзваше косите.

Гунар, разтревожен, положи внимателно Анаид на земята и изкрещя:

— Селене! — И хукна да я търси.

Анаид, уплашена, понечи да извика: „Не ме оставяй, страх ме е“ но не можа да произнесе нито дума. Скоро гласът и стъпките на Гунар постепенно се изгубиха в далечината. Точно от този момент Баалат се възползва, за да я приближи.

Анаид усети, този път съвсем ясно, влажното и лепкаво пипало, което се плъзна по лицето й, търсейки опипом ухото й, за да проникне в нея. Чувството на погнуса надделя над страха й, тя замахна, за да отстрани невидимото пипало, но ръката й остана напоена с някакво отвратително лепкаво вещество, все едно я бе пъхнала в каца с мед. Направи опит да я помръдне, но не успя. Беше натежала и почти безчувствена. Постепенно пръстите й изтръпнаха и накрая се вцепениха, напълно неподвижни, сякаш бяха залепени с обущарско лепило, абсолютно безжизнени. Беше ръката, на която носеше изумрудения пръстен, а без да потърка магическия камък, не можеше да призове алморавидския воин.

Беше сама и нямаше кой да й се притече на помощ.

Обзе я истинска паника, когато пак усети невидимото студено пипало да прониква през една от ноздрите й. Тя стисна зъби, за да преодолее неудържимото си желание да повърне и да се сдържи, за да не замахне отново в опит да го отскубне от себе си, както бе сторила преди малко. Впрегна цялата си воля, като си втълпяваше, повтаряйки си непрекъснато, че със сила нищо няма да постигне, трябва да използва магията разумно и да блокира мисълта си, за да попречи да бъде обсебена.

Успя да спре Баалат със силата на желязната си воля.

И докато земята се пропукваше, гъсталаците лумваха в пламъци, стволовете на дърветата се сгромолясваха, изскубнати от корен, а Гунар отчаяно търсеше Селене, Анаид с изхвръкнали от орбитите им очи се строполи в жестока и мълчалива схватка с Баалат.

Мощната магия на злата вещица Одиш постепенно надвиваше съпротивата на момичето. Анаид упорито блокираше ума си, но след всяко сътресение тялото й губеше сили и конвулсиите му вече приличаха на предсмъртни гърчове. Тя стисна зъби толкова силно, та чак челюстта й се изкриви от болка. Спазмите изопнаха нервите й. Всяка клетка, всяка частица от нея — от кожата, мускулите и костите, беше напрегната. Докато накрая не можеше повече. В крайна сметка тялото й беше смъртно и сърцето й нямаше да издържи. А това означаваше сигурна смърт.

Смърт ли?

Анаид се поколеба, за миг се отпусна, отслабвайки защитата си, и Баалат се възползва от момента, за да се вмъкне в нея.

Проникна през устата й, през ушите и през носа, и се разнесе из тялото и мозъка й, като предизвика остра болка в главата.

Анаид извика, но нямаше кой да я чуе.

Одишката се разпространи по всичките й невронни връзки и пропълзя като змия в най-скритите й мисли.

Анаид с ужас изпита усещането, че някаква ръка безжалостно изстисква детските й спомени, удря до кръв по паметта, съхранила отминалите й изживявания, и бичува чувствата й.

Баалат беше в нея. Плъпна по ръцете й, обхвана стомаха й и завладя мозъка й. Баалат заиска с викове скиптъра на властта, затърси го и надуши, че е скрит в караваната, в куфара, завит в кърпи.

Анаид все още съзнаваше самоличността си, но знаеше, че скоро ще я изгуби и тогава тялото й ще остане в пълна зависимост само и единствено от волята на Баалат.

— Анаид, не се предавай — прошепна й леден, но близък глас.

Тя се вслуша в доброжелателните му думи. Беше го доловила с рецепторите в ъгълче от мозъка си, останало все още независимо, едно миниатюрно свободно пространство от иначе обсебеното й съзнание. От паметта й започнаха да изплуват странни картини, възкресяващи незнайни сцени — жертвоприношения в чест на богинята Баалат, римски легиони, настъпващи сред облаци от прахоляк…

— Анаид, съпротивлявай се — отново й пошушна студеният свистящ глас.

И Анаид впрегна цялата си воля, за да го направи. Убеди се, че декурионът^[1] с копието не съществува в нейните спомени, и след като унищожи оръжието му, картината мигом изчезна от съзнанието й.

— Много добре, Анаид. Точно така. Изхвърли я от себе си. Затвори ума си — властно й заповяда гласът.

Анаид му се подчини.

Постепенно, но твърдо тя започна да отпъжда стълпотворението от образи и чужди спомени, натрапените картини от неизживян от нея живот, поредицата от ужаси, на които, за щастие, не бе присъствала. И като го направи, почувства как ненадейно овладява потисничеството на Баалат, как я спира и тя малко по малко започва да отстъпва. Сякаш против волята й някой я издърпваше навън. Анаид бързо съобрази. Гласът й помагаше и изтръгваше Баалат от тялото й.

— Давай, Анаид! Действай, сега! — заповяда й гласът.

Без да се поколебае, тя събра смелост, мобилизира се и като се възползва умело от помощта, която й се предлагаше, изхвърли Баалат от тялото си с всички сили. Най-сетне бе свободна!

Със страх прокара длани по лицето си. Дишаше тежко и трепереше като лист.

Очакваше нова атака, ново нападение, но нищо подобно не стана.

Нямаше никой, само лепкава мъгла я обгръщаше. Плахо огледа празното пространство. А Баалат? А тайнственият глас, който я бе защитил? Нищо. Бе заобиколена от пълното и абсолютно нищо.

Най-после бе свободна. Ръката й си бе възвърнала подвижността. Прекара длан по краката си и излекува мускулите, като възстанови разкъсаната тъкан. Тялото й бе пострадало много, но с помощта на магията си възвърна тонуса и здравината. Въпреки това, когато вече бе в състояние да ходи и понечи да се затича към караваната, за да си вземе скиптъра, се почувства така отпаднала и изтощена, че въздухът не й достигаше, взе да залита и едва направила няколко крачки, й се зави свят. Прилоша й само за миг, но той се оказа достатъчен, за да й спаси живота, понеже точно в този момент караваната хвръкна във въздуха. Беше паднала мълния и резервоарът с бензин експлодира като бомба. Голямото превозно средство избухна в пламъци, които стигаха толкова нависоко, че опърлиха короните на малкото борови дървета, оцелели от мощния напор на бурята.

Анаид широко отвори очи, уплашена от силния взрив и закри главата си с ръце, за да се предпази от отломките и пепелта, които се сипеха отгоре й като дъжд. Тогава съзря скиптъра на властта. Летеше във въздуха, обвит в огнено сияние, като жар-птица, а после, описвайки траектория под формата на идеално очертана дъга, се приземи послушно в краката й.

— Не го вземай, Анаид, не го пипай! — крещеше Селене в далечината и тичаше към нея.

Анаид стоеше слисана. Наоколо ставаха странни неща и имаше нужда от съвет. Потърка изумрудения си пръстен и тутакси се яви Юсуф с изваден меч.

— О, господарке! По мое мнение скиптърът е ваш и ваша е властта.

— Трябва ли да го използвам?

— Сам дойде в краката ви. Ще свикам моите воини, за да ви пазя.

Така и направи. Мълчалива и невидима войска от изкусни във военното дело бойци заобиколи Анаид, но дори и защитена от алморавидската войска, тя не се осмеляваше да вземе скиптъра. Беше нажежен, изгарящ и било то от предпазливост, било то от страх, отдръпна ръка, без да го докосне.

— Това е капан, не се подлъгвай! — извика майка й. — Още не си готова да го притежаваш и Баалат може да ти го отнеме.

Селене, запъхтяна, се приближаваше към Анаид, с неописуем ужас на лицето. След нея дотича и Гунар. Двамата си отдъхнаха облекчено, когато се увериха, че е жива и здрава, и сякаш наистина можеха да си общуват без думи, минаха през редиците с безмълвни алморавидски войници и се хванаха за ръце, направиха обръч около нея. Анаид остана в средата на този магически кръг, с който родителите й я бранеха. Майка Омар и баща Одиш, обединили сили и магически способности, за да защитят чедото си. Зад тях, във втори външен обръч, воините на Юсуф усмиряваха неспокойните си коне. Беше добре защитена. Чувстваше се сигурна.

— Несъмнено скиптърът е твой — тихо рече Гунар.

— Вземи го, Анаид — подкани я студеният глас, който я беше защитил от Баалат.

— Не го пипай, Анаид. Недей! — настояваше Селене.

Отвъд двата обръча, с които родителите й и фантасмагоричните воини я защитаваха, Анаид долавяше присъствието на вилнеещата Баалат. Беше побесняла. Искаше да се домогне до скиптъра. Следователно, ако Анаид успееше да я изпревари и да го вземе преди нея, щеше да победи. Кого да послуша?

Тайнственият студен глас, който й бе помогнал да изхвърли Баалат от тялото си, надделя и тя се реши.

— Анаид, за да победиш Баалат, вземи скиптъра, преди да го е сторила тя.

И Анаид, поощрявана от гласа, протегна ръка и грабна златния скиптър, изкован от майката О.

Дръзкото й притежание не я опари, не предизвика в нея болка. В момента, в който го хвана, от вълшебния материал, от който бе изработен златният скиптър, бликна поток от светлинна енергия и топлина се разля по вените й, зареждайки всяка частица, всяка клетка от тялото й.

Скиптърът беше изумително красив, пулсиращ, животрептящ в ръцете й. Дланта й вече не пареше, но почувства странно гъделичкане, което се разпростираше по тялото й и бе особено силно там, където кожата й се допираше в него.

Тялото й ставаше все по-леко и по-леко и Анаид се издигна във въздуха като перце, носено от вятъра. Докато в един момент, изумена, видя самата себе си от високо. Нищо не разбираше. Нима лети? Или левитира? Какво всъщност става?

В действителност сянката на Анаид се бе откъснала от тялото й и се носеше в неизвестна посока, следваше волята на скиптъра. Скиптърът на властта бе подчинил душата на Анаид и я тласкаше в някакво спектрално измерение.

Тя се наблюдаваше с любопитство. Тази стройна девойка, по-висока и по-слаба от Селене, със сини, чисти и пронизващи като айсберг очи и бяла, почти прозрачна кожа — това тя ли е? Смътно напомняше на Ледената кралица, Криселда, нейната баба. Така ли изглеждаше отстрани? Така ли я виждаха другите? И колкото повече се гледаше, толкова повече се изумяваше и толкова по-пленителен й се струваше собственият й образ, заради уязвимата мощ, която излъчваше.

В този момент защитният обръч от воините на Юсуф бе нападнат от гъста орда диви зверове. Не можеше да различи дали са пантери, хиени или чакали. Хищниците се хвърляха върху конете на алморавидите, оголили зъби, без страх от мечовете на призраците.

Поиска да се спусне надолу и да се съедини със земното си тяло, за да помогне на родителите си, но в миг почувства болка, нещо силно изпука и сякаш се съдра, а Анаид се сепна. Какво става?

Внезапно откри, че вече нищо не вижда, всичко бе потънало в мрак. Мъглата се стелеше под краката й като покривка и скоро изненадата й се смени от изумление. Тънката нишка, която я свързваше с реалния свят, се беше скъсала и духът й се люшкаше без посока в друго измерение.

Но не беше сама.

Пред нея стоеше една Одиш. Баалат. Разпозна я незабавно, макар че се бе скрила в сянката на чуждо тяло. Беше се преобразила на виеща се змия с ръце, раздвоен език и издължени, студени очи. Внушителна, могъща и бляскава като комета, тя протегна пипалата си към нея и Анаид проумя, че иска да й отнеме скиптъра, именно затова я беше отделила от тялото й. Беше се хванала в капана на Баалат, която я бе подмамила към своите владения.

Отбраняваше се яростно. Скиптърът беше неин. Принадлежеше й. В мъглата се чуваше гаснещият глас на Селене, който се губеше все повече в далечината:

— Не се оставяй да те подчини скиптърът!

Анаид обаче следваше единствено повелята на вътрешния си глас, който я насърчаваше да върви напред към Баалат.

— Ела насам, Анаид, приближи се — прошепна Баалат.

Думите й прозвучаха ясно и силно. Наясно бе, че е Баалат, но не се уплаши. Скоро щеше да й покаже коя е по-силната и коя е господарката на скиптъра.

Направи крачка напред и се озова лице в лице с вещицата Одиш, увиснала в празното пространство, готова да премери сили с нея. И отново чу гласа на Селене, която я предупреждаваше:

— Бягай, Анаид, бягай!

Анаид обаче не побягна. Скиптърът сякаш неумолимо я тласкаше към Баалат, все по-близо, дихание в дихание, очи в очи — сразяващи и святкащи.

Анаид не се боеше, защото притежаваше скиптъра. Беше чудодейното оръжие, с което щеше да срази Баалат. Бавно вдигна ръка, готова да замахне и да го стовари върху черепа на своя враг, но не успя. Колкото и да се мъчеше да нанесе смъртоносния удар, скиптърът отказваше да й се подчини.

— Унищожи я! Заповядвам ти да убиеш Баалат, господарката на мрака — произнесе Анаид на древния език.

Смехът на Баалат я обърка. Не можеше да повярва. Скиптърът се изплъзна от ръката й и полетя към ръката на противничката й. Нямаше начин да го задържи. Изплъзваше се ловко, като хлъзгава змиорка. Нищо не помагаше. Нито волята й, нито усилията й да го спре, нито вълшебните слова или внезапно обзелото я раздразнение. Докато накрая се озова в ръцете на похитителката и гласът на Баалат прогърмя в нощта:

— Ето че дойде при мен. Сега скиптърът е мой.

И скочи върху Анаид, която широко отвори уста да си поеме въздух, понеже внезапно почувства, че се задушава. Хвана се за гърлото, за да се освободи от усещането, че нещо я стяга и й пречи да диша. Баалат я душеше, без дори да я докосва с ръка. Черната дама командваше скиптъра, докато тя чисто и просто умираше.

Пред очите й, със скоростта на светлината, минаваха откъслечни картини от нейния живот. Видя баба си Деметер, със сиви очи и прошарени коси, сплетени на плитка, да я държи за ръката в дъбовата гора и да й посочва с бастуна си под окапалата шума местата, където растяха отровните гъби Аманита мускария. Видя Рок — искрящите му черни очи, смуглото му лице и трапчинките на бузите.

Смееше й се, понеже се бе уплашила, вземайки за водна змиорка отражението на ръката си, играеща на мътната повърхност на водата в кладенеца. Видя Елена, нашишкавяла и издута от поредната си бременност, да й подава книга, на чиято корица бе нарисувано китайско момиче с широкопола шапка насред оризова плантация. Видя Карен, която я преслушваше и измерваше теглото й, притеснена, че не наддава. Видя Селене, която я приспиваше в обятията си, гукаше й нежно и я обсипваше с целувки. Спомените префучаваха в съзнанието й, докато кислородът бавно намаляваше в кръвта й, а очите й помръкваха под сянката на смъртта.

И когато вече мислеше, че се е преселила в отвъдното, глътка свеж въздух се плъзна по гърлото й и животът се върна във вените й под формата на игриво мехурче. Какво беше това? Какво ставаше?

Много скоро разбра. С Баалат не бяха сами. Женски силует, обвит в студено сияние и със забулено лице, се изпречи помежду им и се вкопчи в люта битка с вещицата Одиш.

Анаид си разтърка очите, невярваща. Приличаше на приказна фея, победоносна вълшебница, която мяташе смъртоносни мълнии от яркобяла светлина. Беше безмълвна, хладнокръвна и безжалостна към Баалат и накрая я направи на парчета.

Коя беше тайнствената дама, спасила живота й?

А скиптърът?

Затърси го с поглед и го съзря да се носи в пространството. Отново я призоваваше. Поиска да го хване, но нали тялото й бе безтегловно, не можа да контролира движенията си. Внезапно осъзна, че левитира и че отново ще падне на земята.

— Скиптърът! — извика и протегна ръка към него.

Загадъчната сияйна вълшебница с леден глас, която се бе сражавала като воин и бе победила Баалат, посегна, взе скиптъра в лъчистите си ръце и изчезна, без да й позволи да види лицето й.

— Скиптърът ми! — в ужас извика Анаид.

В този момент тупна на земята, възвърнала нормалното си тегло, както и съзнанието си на земно същество.

До нея падна змия, с глава, отсечена от атамето на Гунар, ако, разбира се, мъжът с пяна на устата и гневни искри в очите бе наистина той.

Зад него Селене, без да трепне, на свой ред заби атамето си в сърцето на безжизненото влечуго. Черната магия бе победена.

Безстрашната войска от призраци — войската на Юсуф ибн Ташфин, съставена от безстрашни призрачни воини, покрити с кръвта на зверовете, нахапани и разранени, с разкъсани дрехи, се прегрупираше около началника си.

Селене се втурна към дъщеря си и силно я стисна в прегръдките си. Анаид усети нейните ридания и топлината на сълзите й от състрадание, които се стичаха по тила й на чудотворни съживителни капки.

— Анаид, детенцето ми, малката ми дъщеричка!

И тя се остави да я приласкае, като се почувства отново малко момиченце в обятията на любящата си майка.