Майте Каранса
Проклятието на Оди (27)

Глава двадесет и седма
Съдбовният договор

Селене бе седнала в поза „лотос“ с изправен гръб, с почти спряно дишане, с длани, величествено събрани за молитва, и с притворени клепачи. Видимо концентрацията й беше пълна, но все пак умът й не бе изцяло отнесен в медитация. Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли, не можеше да се освободи от чувствата, които постоянно я връхлитаха, разбъркани като във взривоопасен коктейл от емоции. Проклетите вълнения отново и отново я завладяваха и надвиваха волята й. Не можеше да овладее превъзбудата си от онова, което току-що бе научила от своите посестрими.

Само преди няколко часа бе узнала, че Анаид се е върнала от Пътя на Ом. Анаид, детенцето й, скъпата й дъщеричка, беше жива. Новината й дойде като бомба и не знаеше къде да се дене от радост, докато девойката Мецтли й разказваше как млада вълчица се е появила като по чудо в пещерата на леля й, змията Коатликуе, в подножието на Естаксиуатл. Обясняваше, че била със сини като морето очи, бяла кожа и на ръката си носела знака на великата вълчица майка; идвала от дълъг път и била изтощена, но неочаквано изчезнала, сякаш потънала вдън земя.

Селене с нетърпение я зачака, часове наред. Нямаше как да не я потърси, нуждаеше се от помощта й. Не само като нейна майка, а вече и като велик племенен вожд. Беше принудена да поеме военното командване, както и ролята на фалшива избраница, за да не остави сиротни жените Омар и да има кой да ги ръководи и поведе на война. Матриаршите, посветени в тайната, решиха на никого да не казват, особено когато се увериха колко е силна вярата на хората в мита и какво объркване настана по повод на това кой, кой е. Само малцина бяха чували името на Анаид, прокълнатата избраница, но мълчаха, защото произходът й от Одиш беше особено болезнена тема и истината можеше да предизвика страшни последици. Помогна й и случайността, когато един ден млада мечтателна катерица коленичи на брега на езерото Науалак пред червенокосата Селене, която тъкмо се канеше да организира батальон, и шумно я приветства, обръщайки се към нея с всички почести като към избраницата. След нея много други я последваха, мълвата се разнесе и вместо да я опровергаят, матриаршите помолиха Селене да приеме новата роля. Докато накрая всички й повярваха с цялата си душа и у тях се затвърди убеждението, че Селене е избраницата от пророчеството. То бе прекалено дълбоко вкоренено в съзнанието и във вярванията на всички Омар и не биваше да ги разочароват. От поколения наред се говореше за вълчицата с огнените коси, която ще се домогне до скиптъра, ще овладее свръхестествената му сила и с помощта на магията ще се изправи срещу страшните Одиш, за да освободи Омар от хилядолетния им гнет. И Селене изигра чудесно ролята си. Беше събудила всеобщото недоволство, бе разбунила духовете и бе успяла да мобилизира племената да се вдигнат и да се подготвят за война. Веднъж провъзгласена за великата матриарша и въздигната на висока почит като избраница, тя стана неоспорим лидер на войската Омар.

Анаид обаче не дойде и не застана до нея.

През месеците, докато Анаид отсъстваше и беше в света на мъртвите, Селене не престана да мисли за нея нито за миг. Преживя заедно с дъщеря си страховете и болките й, мина едно по едно през всичките ужасни изпитания, които вероятно тя преодоляваше в същия момент. Всяка сутрин се бореше с отчаянието и си припомняше думите на братовчедка си Лето за избраницата:

Не намирам утеха в мисълта, че и тя, избраницата; също трябва да измине дълъг път, изпълнен с болка и кръв, с лишения; самота и угризения.

Ще страда; както и аз съм страдала по прашния път, от жестокия пронизващ вятър и от изгарящия пек. Но това няма да я уплаши.

Бих искала да й спестя болезнената рана от разочарованието, но не мога.

Избраницата ще поеме своя път и ще израни краката си на камъчетата, предназначени само за нея.

Не мога да й помогна да преглътне горчивината, която я очаква, нито пък мога да подсладя сълзите, които още не е изплакала.

Те са само нейни.

Те са нейната съдба.

Селене с тъга си помисли, че съдбата разделяше пътищата им, за да ги събере отново след време. Затова с надежда посрещна новината, че Баалат е отстранена, и много се зарадва. „Анаид е силна и смела, успешно е изпълнила мисията си, победи и унищожи Баалат“ рече си тя. И с нетърпение зачака скорошното й завръщане в света на живите. Вярваше на думата на мъртвите, които бяха приели саможертвата й. „Моят живот срещу нейния“ — беше им предложила и мъртвите бяха уважили молбата. Бе усетила полъх, който премина по лицето й като ласка, и мъртвешки студена ръка бе стиснала нейната, за да скрепи договора им.

Деметер трябваше да защити Анаид. Така я бе помолила и така смяташе, че е станало.

Затова не бе загубила надежда, че скоро ще си дойде, и всяка сутрин, щом отвореше очи, питаше военната си охрана не се ли е появило в подножието на вулкана момиче с бяла кожа и много сини очи. После впиваше взор в далечния хоризонт, твърдо убедена, че ще я види да се задава в далечината.

Но Анаид не се появяваше, денят на равноденствието наближаваше и настъплението не биваше да бъде отлагано повече. Иска или не, Селене старателно трябваше да подготви атаката.

Тя лично, с възможностите на смъртна и с помощта на магическите си способности, щеше да се изправи срещу безсмъртната Кристине с хилядолетния й опит и да се опита да й отнеме скиптъра. Нямаше да е сама. Войската от жени Омар, дошли изпълнени с решителност да се бият, щеше да атакува под нейно командване и да разбие защитата на Одиш.

Борбата беше неравна и може би битката щеше да се превърне в кървава баня, но все пак смъртта бе за предпочитане пред това да оставят скиптъра в ръцете на кръвожадните Одиш и завинаги да бъдат подчинени на тяхната власт.

И точно сега, само няколко часа преди голямото сражение, дъщеря й, истинската избраница, най-сетне се бе върнала сред живите.

Но Анаид не дойде при нея.

И щом още не бе почукала на вратата й, за да се присъедини към жените Омар… дали пък не означаваше, че ще се бие с тях?

Ако се окажеше така, безброй пъти би предпочела мъртвите да я бяха задържали в подземния си свят.

Беше напрегната, задушаваше се от мъчително безпокойство и не спираше да прави догадки какво ще се случи на другия ден. Беше мобилизирала личната си гвардия, като им бе наредила да издирят Анаид, но те бяха открили само една инуитка Омар, от клана на мечката, която, придружена от кучето си, се изкачваше бавно към върха на Попокатепетл, там, където нямаше високи дървета, където виелицата брулеше лицето и леденият студ хапеше откритите части на тялото. Момичето им беше обещало, че ще стои на пост и ще наблюдава от билото, за да не ги изненадат жените Одиш в тил, откъм конуса на вулкана.

Селене продължаваше да стои в позата „лотос“ и отново се мъчеше да постигне концентрация. Упражняваше се да контролира дишането си и да го забавя. Поемаше въздух и го задържаше колкото се може по-дълго, а после пак и пак. Отговорностите й като водач не й позволяваха да се отпуска и да проявява слабост и униние. Всички погледи бяха приковани в нея. Какъвто и да е резултатът, утре щеше да бъде решаващият, великият ден. Преди това я очакваше дълга нощ.

— Прости ми, Селене, че нарушавам спокойствието ти. Случи се нещо много важно.

Селене вдигна очи, в които се четеше нескрита уплаха. Пред нея стоеше здрава и яка Омар, скорпионка манчу^[1], бледолика, с права коса и леко дръпнати очи, въоръжена сатамето си, видимо развълнувана.

— Открихте ли вълчицата?

— Не точно, Селене.

Селене посърна.

— Нали знаеш, че битката е утре и избраницата трябва да прекара тази нощ в усамотение и размисъл?

— Да, знам.

— И въпреки това ме прекъсваш?

— Важно е.

— Тогава говори, Шон Ли.

Беше много добър боец, владееше до съвършенство източните бойни изкуства. Беше се спряла на нея измежду хиляди други, за да я включи в прецизно подбрания елитен отряд, който да пази пещерата на матриаршите.

Вярваше, че е доверен човек, доказала предаността си.

— Заловихме един мъж. Не е нито археолог, нито случайно изгубил се алпинист. Търси теб и твърди, че носи новини за младата вълчица.

Селене пребледня и скочи, обзета от неясно предчувствие.

— Рус, висок, с кобалтовосини очи?

— Точно така.

Инстинктивно вдигна ръце към лицето си и приглади назад косите си, за да се приведе в по-добър вид. Беше облечена в дълга, бродирана с ярки цветове туника, която прикриваше ранната й бременност. Червената й гъста коса свободно падаше по раменете.

Значи Гунар е тук.

— Нека влезе — нареди, като си придаде нехаен и самонадеян вид; повтаряше си, че не бива да издава вълнението си.

Въпреки това, когато той застана пред нея, краката й се подкосиха и се наложи да се пребори с импулсивното си желание да се хвърли към него и да се сгуши в обятията му. Толкова добре се чувстваше в тях. Всичко изглеждаше просто, когато положеше глава на гърдите на Гунар и чуваше ударите на сърцето му. Той й вдъхваше спокойствие и се чувстваше защитена от силата му.

Остана обаче гордо изправена, без да трепне.

— Здравей, Гунар.

— Здравей, Селене. Предполагам, че си изненадана да ме видиш тук.

Най-много й липсваше предишната му сърдечност. Гунар не се приближи до нея, не понечи да я целуне, гласът му бе далечен, без капчица от нежността, която бе усещала преди, а в очите му нямаше страст, нямаше чувство, нямаше желание. Бяха като стоманени — остри и студени.

— С нищо не можеш да ме изненадаш, неслучайно си Одиш.

Гунар я сряза нетърпеливо:

— Не съм дошъл да споря с теб, Селене. Нито пък, като друг път, съм тук, за да ти засвидетелствам любовта си. Не се бой, това е вече минало. За твоя радост вече си свободна.

Селене мъчително преглътна. Какво й става? Защо точно в този момент изпитва диво желание да целуне Гунар и да го накара да млъкне? Защо, вместо да я успокои, неговото безразличие я дразни? Нима нощта, която прекараха заедно в хижата до езерото, нищо не означава за него? И думите, които си казаха? Безумството, което ги обзе? А и това дете, което очаква, без той да знае? Би искала да го ненавижда, но не може.

— Добре, кажи каквото имаш да казваш?

Гунар внимателно подбираше всяка своя дума:

— Анаид се върна от Пътя на Ом жива въпреки проклятието.

Селене отговори предпазливо:

— Знам.

Гунар продължи да отронва бавно думите:

— Още същата вечер се видя с Кристине, майка ми.

Селене се почувства двойно предадена. Първо, Гунар, който бе на страната на Бялата дама, и второ, Анаид, която се присъединяваше към тях. Въпреки всичко се държеше така, сякаш владееше положението.

— Така и предполагах.

Гунар сведе глава.

— Само след няколко часа настъпва равноденствието и ще се състои тържествената церемония по освещаването на скиптъра на властта, който ще бъде връчен на избраницата Анаид.

Селене открито заяви:

— Да, знам за церемонията.

— А аз — за твоята стратегия, но сега тя няма да подейства.

Селене пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че сега ще ти се наложи да отнемеш скиптъра от собствената си дъщеря и няма да си способна да я убиеш.

Селене потрепери.

— Анаид ли ще държи скиптъра, когато огрее първият слънчев лъч при равноденствието?

— Точно така. Кристине я измами. Няма и никога не е имала намерение да й отстъпи скиптъра. Церемонията ще бъде само примамка, капан, с който цели да спре противниците си Омар. Щом Анаид е начело, вие няма да нападнете. Не и ако ти командваш.

— Искаш да кажеш, че знае всичките ни ходове въпреки взетите предпазни мерки?

Гунар се изсмя.

— Естествено. Може и да не са отдали кой знае какво значение на внезапния ви прилив на войнственост, но жените Одиш наблюдават всяко ваше действие, всяко движение и са наясно с намеренията ви. Знаят, че ще атакувате по време на церемонията за короноването. Затова появата на Анаид им беше добре дошла. Селене, майката на избраницата, няма да посегне на дъщеря си. Кристине е сигурна.

Селене притисна с ръка гърдите си. В думите на Гунар имаше логика, но в цялата главоблъсканица прозираше нещо от ключово значение.

— А Анаид? Тя как е?

— Добре е, спокойна, помъдряла. Във всеки случай е по-добре от Кристине, която много се развълнува и разстрои от връщането й. Никога не съм я виждал толкова притеснена.

Объркана, Селене се помъчи да запази самообладание, но не успя да потисне любопитството си:

— Какво искаш да кажеш?

Гунар се разположи на възглавниците на дивана и без да чака покана, си наля чаша пулке от шишето на подноса. Ненаситна да попие всяка дума, Селене седна до него.

— Крещеше. Крещеше така, както никога не съм я чувал да го прави, и се караше с останалите Одиш, които й натякваха за това, че Анаид е наполовина Омар. Кристине ги увери, че утре всичко ще свърши и веднъж завинаги нещата ще си дойдат по местата, независимо иска ли го избраницата, или не.

— Значи, без да се съобрази с Анаид, сама е взела решение.

— Стана ясно, че избраницата трябва да се подчини на волята й и да зачете решението й. То е окончателно и неотменимо.

— И какво решение смяташ, че е взела?

Гунар отново си сипа пулке.

— Очевидно е. Кристине е единствената Одиш, която заслужава да бъде коронована като кралица, а Анаид е само дребна спънка. Майка ми няма скрупули.

Селене бързо съобрази:

— Искаш да кажеш, че Бялата дама ще използва Анаид като щит, за да отбие нашата атака, а после ще се отърве от нея.

Гунар кимна в знак на съгласие.

— Тя е наша дъщеря и трябва да я спасим.

Селене пое дълбоко въздух.

— Анаид е ключът.

— Точно така.

— И… на коя страна е тя?

Гунар наведе глава.

— На страната на Кристине.

Селене се разстрои.

— Можем да я разубедим. Няма ли как да я доведеш тук?

Гунар въздъхна и поклати отрицателно глава.

— Обича я.

Разкритието невероятно дълбоко нарани Селене. Тя едвам издържа на удара, зареяла поглед в тъмния ъгъл на пещерата. Дъщеря й обичаше една Одиш, която планираше да ги унищожи?

— Не мога да повярвам.

Гунар се съгласи с нея:

— И аз не мога да повярвам, но тя обича Кристине, наистина.

Селене пребледня, осъзнавайки, че Гунар е напълно искрен.

— Не, не може да е вярно. Трябва да е някакъв хитър ход от страна на Анаид.

— Не, Селене. Кристине е упорита и манипулативна. Което не успя да постигне с мен, осъществи с Анаид. Момичето я обожава, ще направи всичко каквото тя поиска, а Кристине, която е неспособна да обича, ще я унищожи. Затова съм тук.

Селене стана делова.

— Какво предлагаш?

— Предлагам ти да се спогодим.

Селене затаи дъх.

— Как по-точно?

— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.

— Ще се справиш ли с Кристине?

— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.

— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?

— При едно условие.

Селене видя искрица надежда.

— Какво?

— Анаид. Цената ми е Анаид.

Селене потрепери.

— Какво ще правиш с нея?

— Искам да я отведа далеч оттук, за да расте, без да е разкъсвана от това „наша“ ли е или „ваша“. След като ние не успяхме, нека поне Анаид да открие собствения си път и да не бъде нещастна.

Селене се почувства разочарована. Точно това сама беше искала, когато едно време избяга с Гунар, но нещата бяха отишли прекалено далеч.

— Няма да се справиш. Анаид е и винаги ще си остане магьосница.

Гунар обаче беше твърдо решен:

— Въпреки всичко ще се опитам.

Селене прецени възможните ходове и варианти. Ако Гунар унищожи Кристине, той ще е единственият, способен да подчини Анаид. Тя е твърде млада, но много могъща и жените Омар няма да имат силата да си я върнат.

Оставаше втората част. Нейната саможертва. Нейният живот за този на Анаид. След нейната смърт Анаид ще осиротее.

— Съгласна съм — рече Селене, внезапно уплашена от съдбоносните решения, които я очакваха.

Протегна ръка към Гунар, за да си стиснат ръцете и да скрепят договора. Той пое дланта й, преднамерено бавно я поднесе към устните си и я целуна изискано, с финеса, с който се целува принцеса с кралска кръв.

Селене почувства как по тялото й преминава тръпка, сякаш я удари ток, и понечи да си дръпне ръката, но мъжът я задържа, пронизвайки я с поглед.

— И да не си помисляла повече да ми погаждаш номера, принцесо.

Селене отвърна на погледа му с отчаяно желание да надникне в неговото сърце и мисли. Преди очите му бяха открити, като отворена книга, в която можеше да прочете любовта му, желанието му, страха му. Сега бяха непроницаеми, все едно защитени от блиндирана врата, и с болка почувства колко много й липсва неговият пламенен поглед от времето, когато се видяха в караваната след петнайсет години раздяла.

— Няма. Без лъжи и измами — тихо промълви Селене и с мъка откъсна погледа си от очите на Гунар.

Всъщност обещанието да пожертва живота си в замяна на този на дъщеря си и премълчаването на факта, че носи в утробата си неговия син, сами по себе си вече бяха сериозно нарушение на договора.

— Криеш ли нещо от мен?… — подозрително се вгледа в нея Гунар.

Селене се засмя.

— Нима си въобразяваш, че ме познаваш като пръстите си и нямам тайни от теб?

Този път Гунар се изсмя.

— Това са само мъжки мечти. Дори ние, магьосниците, не можем да знаем всичко за жените.

Селене се усмихна и без да иска, пак стана старата прелъстителна чаровница.

— Може би нощем тайничко си мечтая за теб.

Гунар обаче внезапно си възвърна сериозния вид и скочи.

— Не, Селене, спри дотук. Преди се поддавах на твоите прелести, но вече край. Не обичам да си играят с мен. Омъжи се за Макс, все ми е едно, но не се опитвай да ме съблазниш, за да ме използваш, тая вече няма да я бъде. Ще те чакам в „Тецакуалко де Тламакас“ преди разсъмване. Ела сама.

Селене се почувства много зле. Неволно сама се бе поставила в това положение, не беше очаквала такава невъздържана реакция от страна на Гунар и най-вече се почувства ужасно унизена, задето я отхвърля така рязко. Защо я боли толкова от студеното му отношение? Нали го мрази? Нали й се струва отвратителен? Нали иска да го забрави?

Едва изчака Гунар да си тръгне и удари с юмрук по стената. Чувстваше се глупава, жалка и преди всичко с накърнено достойнство. Дразнеше се, че толкова се вълнува и подобни неща могат да я изкарат от равновесие. Не искаше да е така. Скоро ще се наложи да се раздели с чувствата, с живота и да напусне този свят.

— Селене — прекъсна мислите й Шон Ли, скорпионката манчу.

Беше задъхана и притисна ръка към гърдите си, за да успокои дишането си.

— Какво има?

— Дасил, онова непосветено момиче гуанчи, дръзна да престъпи твоите заповеди.

— Защо? Какво направи?

— Тръгна след снажния представителен мъж.

Селене се усмихна през сълзи. Дори Шон Ли беше забелязала колко е строен и мъжествен Гунар.

— И по каква причина?

Шон Ли се притесни. Досрамя я да повтори дръзките думи на опърничавото момиче.

— Твърди, че той щял да я отведе до Анаид и тя била истинската избраница, а не ти.

Селене се уплаши, че е разкрита.

— Такива ли ги разправя безсрамницата?

— И не само тя.

— Така ли? Кой друг? — процеди през зъби Селене, надушвайки зараждащ се бунт.

— Клодия, а и онова момче, което се появява от време на време.

— Рок?

— Да.

Селене трескаво обмисляше положението.

— Остави ги, на никого не вредят…

— Но тази нощ е много важно да…

Селене я прекъсна:

— Казах да ги оставите на мира. И започвайте да подготвяте войските. Тази нощ няма да се спи.

— Слушам.

Селене знаеше, че понякога съдбата проявява странни прищевки и няма нищо случайно. Налудничавата идея на Дасил май беше възможност, която не бе предвидила и премислила. Силата на обичта на приятелите й. Силата на любовта на Рок.

Може би не всичко е загубено.