Майте Каранса
Проклятието на Оди (25)

Глава двадесет и пета
Правосъдието на мъртвите

Светлината, която стягаше Анаид в ослепителен обръч и заплашваше да я разпадне на съставните й частици, леко примигна. Глас, извиращ от околния мрак, бе накъсал равномерния поток на лъчите й.

— Почакайте, моля ви.

Светлината намали интензитета си и снопът бавно се премести, отдалечавайки се от нея. Мъртвите бяха уважили молбата. Анаид разпозна гласа на баба си Деметер:

— Почакайте, моля ви, изслушайте ме. Аз съм Деметер Цинулис. Дъщеря ми Селене и внучката ми Анаид, кръв от кръвта и плът от плътта ми, смирено сведоха пред вас глави. Искам да се застъпя за тях.

— Слушаме те, велика Деметер.

Анаид затаи дъх.

— Анаид, избраницата, престъпи законите на мъртвите и ви отне тяло, което ви принадлежи — тялото на малката Дасил. Вярно е, че тя действа под въздействието на проклятието на Оди, но пък и вие сте в правото си да вземете обратно нейния живот. Тя слезе в дълбините на този свят, за да ви помоли за сурово наказание и сурово правосъдие за злата вещица Баалат. Молбата й не бива да остане нечута. Призовавам вашата милост и добрина и ви заклевам да унищожите Баалат.

Засилващ се ропот наруши тишината и говорителят на Съвета на мъртвите отвърна на Деметер:

— Молбата ти е разумна. Преди да принесе в жертва живота си, Анаид има правото да узнае дали молбата й е уважена. Ще обсъдим въпроса.

Деметер ги прекъсна:

— Умолявам ви да обсъдите също така и въпроса за мисията на избраницата. Тя трябва да унищожи жените Одиш, за да може веднъж завинаги вашите норми за живота и смъртта да бъдат наложени като неотменен закон. Именно затова трябва да се върне в света на живите и да направи необходимото, щото там да не остане и помен от безсмъртие вовеки веков. Говоря пред вас, пред Съвета на мъртвите, и отправям молбата си, призовавайки цялото ви великодушие и мъдростта ви, за да може пророчествата да се сбъднат. Животът на друга ви бе предложен в замяна на нейния. Моля ви да го приемете.

Анаид почувства как думите на баба й Деметер й връщат изгубената надежда и когато мъртвите се оттеглиха да се съвещават и около нея остана само огромна празнота, тя се осмели и понадигна малко глава.

— Бабо? — предпазливо я повика, разпознавайки я по стройните й крака.

— Анаид, миличка, ти прояви голяма смелост.

Анаид се почувства слаба и беззащитна като дете.

— Бабо, мога ли да те погледна?

— Да, съкровище.

Анаид вдигна очи и с удивление и възхита се вгледа в образа на баба си Деметер, която излъчваше спокойствие и душевен мир. Сивите й очи, косите, сплетени на дълга плитка чак до кръста, благородните й черти, силните й чудотворни ръце. Усмихваше се със сурова нежност. В момента олицетворяваше всичко, от което Анаид се нуждаеше — строга, но благосклонна справедливост и сдържана, но нескрита обич.

Внучката се изправи бавно и протегна ръце към нея. Макар и на допир да бе студена, тя излъчваше сила.

— Прегърни ме, бабо, прегърни ме.

Ръцете на Деметер я обгърнаха и й вдъхнаха спокойствие. Вече не беше сама. Възвърна отмереното си ритмично дишане, а обърканите й мисли се подредиха и придобиха ясен вид.

— Бабо, не исках да бъда Одиш, не исках да принадлежа на тях.

Деметер я утешаваше:

— Знам.

— Не исках да ме привличат нито кръвта, нито властта.

— Знам.

— Може би… може би е по-добре да умра.

— Не, Анаид.

— А ако се върна в света на живите и кръвта ми на Одиш ме тласне да нападам жените Омар? Сигурно ще полудея.

— Сега, когато вече го осъзнаваш, ще можеш да се бориш да го преодолееш.

— Но как?

— Като се овладееш и почувстваш закрилата на хората, които те обичат.

Анаид тъжно въздъхна:

— Те ме мразят — Елена, Карен, Криселда, Селене, Рок… Всички ме мразят, дори Дасил ме предаде.

Деметер я успокои:

— Не е вярно. Дасил искаше да предотврати смъртта ти. Затова предупреди Ариминда за пристигането ти и я помоли да ти спаси живота.

Думите й хвърлиха нова светлина върху нещата и Анаид усети силите и смелостта й да се възвръщат.

— Значи Дасил се вълнува, значи й е болно за мен?

— Както и Селене.

Анаид усети как студът, сковал душата й се стапя и сърцето й прелива от радост.

— И Селене ли?

— Тя предложи живота си в замяна на твоя.

Анаид почувства кръвта й пак да се смразява.

— Не, не може да бъде.

— Така е. Почти всяка майка е готова да се пожертва за детето си.

Анаид усети да се задушава.

— Значи… толкова много ме обича?

— Разбира се, че те обича, и то лудо.

— А Гунар?

За секунди Деметер се бе смълчала. После каза:

— Анаид, великият Съвет на мъртвите вече влиза.

Действително, мъртвите я заобиколиха и снопът светлина, който преди минути я бе ослепявал с блясъка си, отново се фокусира върху нея и прикова очите й. Тя наведе глава и се приготви смирено да приеме присъдата.

— Велика Деметер, Съветът на мъртвите обсъди случая, като взе под внимание молбите ти. На основание на вашето искане да попречим злата вещица Баалат да продължава да подрива и нарушава законите на живите Съветът реши Баалат да умре. Лишаваме я от способността вечно да се преражда и повече няма да й дадем възможност да си играе с живота и да отнема чужди животи.

Анаид си отдъхна облекчено. Беше изпълнила мисията си. Баалат беше обезвредена. Искаше й се да се порадва на победата, но все още не бе чула какво решение са взели за нейната участ.

— Що се отнася до живота на Анаид Цинулис, избраницата, ние, мъртвите, се съобразихме с пророчествата, които са определили тя да се разпорежда с бъдещето на вещиците и да владее всемогъществото на скиптъра. Затова й предоставяме възможност да се върне в света на живите, при условие че тук и сега, пред нас, се откаже от безсмъртието си и след като изпълни мисията си, принесе в жертва живота си на мъртвите.

Анаид потрепери. Получаваше отсрочка, но дамоклевият меч, заплашително надвиснал, все така грозеше бъдещето й.

Деметер обаче взе думата:

— Вместо живота на Анаид бихте ли приели живота на друга, която я обича?

— Да, ще го приемем, но трябва да е от нейната кръв — съгласиха се те след дълго мълчание.

— Не! — изпищя Анаид. — Не е справедливо.

Деметер строго я сгълча:

— Извини се, искай прошка от мъртвите. Решенията им винаги са справедливи.

Анаид покорно наведе глава и заговори смирено:

— Велики и премъдри членове на Съвета на мъртвите, моля ви, не приемайте живота на никого друг вместо моя. Щом изпълня мисията си, ще се върна при вас и ще остана в царството ви завинаги.

След отчаяната молба на Анаид се възцари гробно мълчание. Деметер побърза да поправи стореното:

— Моля ви, не вземайте предвид думите й. Тя е прекалено млада и импулсивна.

— Тъй като не постигнахте единомислие по въпроса чий живот да ни принесете в жертва — произнесоха се мъртвите, — то ще приемем първия, който ни дадете.

Анаид почувства странно безпокойство, смътна тревога, но се въздържа от възражения, от страх да не злоупотреби с безкрайното търпение на мъртвите. Това щеше да си остане нейна тайна — само тя щеше да знае за клетвата, която им бе дала, и нямаше да позволи на никого да се жертва вместо нея.

— Приемете моята дълбока признателност, че бяхте така добри към мен.

Мъртвите я заобиколиха от всички страни и подеха ритуален химн, който я разкъсваше отвътре, но от устата й не излезе нито стон. После Анаид се завъртя около оста си безброй пъти, като неуморен пумпал, който постепенно взе да се стапя от шеметната скорост, докато накрая се превърна в ембрион и изчезна. Веднага след това зародишът отново придоби форма и започна да расте, да расте изумително бързо, докато си възвърна предишната форма и достигна зрялата си възраст.

Това се случи за частица от безвремието.

И Анаид се възроди отново за живота — това единствено и неповторимо притежание на простосмъртните.

Умората й беше безгранична, въпреки че се чувстваше възнаградена. Пак бе смъртна.

Беше умряла, за да живее отново… Дали не се бе изпълнило пророчеството на Оди?

Мъртвите дадоха последни указания:

— Ти, Деметер, ще преведеш внучката си Анаид през лабиринтите на нашето царство и ще определиш водач, който да я придружи до кратера на мрака. Като нейна покровителка и гарант, ти поемаш отговорността да изпълни думата си да ни даде живота на една смъртна.

— Благодаря ви, велики и благородни вождове на мъртвите — поблагодари им Деметер.

Анаид не знаеше дали не трябва да остане още коленичила, но усети как Деметер я задърпа, изправи се и я последва.

— Да побързаме! — прошепна на ухото й Деметер.

— Нееее!!!!! Оставете ме! — отекна вик откъм крепостта. — Аз съм великата Баалат, пуснете ме. Казах ви да ме пуснете.

Сърцераздирателните викове на Баалат и заплашителната нотка в гласа й накараха Анаид да се разтрепери и коленете й омекнаха. Коварството, жестокостта и болната амбиция на злата вещица бяха причинили много беди на Омар и на семейството й. Беше си заслужила такъв край.

— Не може да ме осъдите на вечна смърт!!! Не можете!

Баалат се съпротивляваше яростно, с пълното съзнание, че решенията на Съвета на мъртвите са окончателни. И Анаид беше доволна, че са неотменими и стриктно спазвани.

Баба и внучка се отдалечаваха и все по-приглушено и неясно долавяха викове на Баалат — все по-отчаяни, все по-гневни.

— Да вървим, преди гневът на Баалат да ни застигне — прошепна Деметер и отвори врата на крепостта, която извеждаше навън.

Гласът на Баалат постепенно затихна. Очевидно я омотаваха с въжета на забравата. Внезапно спря съвсем. Бяха й запушили устата. Беше замлъкнала завинаги и тялото й никога повече нямаше да може да се върне в света на смъртните.

Анаид прехапа устни, съжаляваше, че не се бе случило по-рано. Ако беше станало преди, Елена нямаше да загуби Диана и още много други Омар щяха да гледат дъщерите и сестрите си как растат живи и здрави.

Справедливи и състрадателни, мъртвите бяха осъдили Баалат за вечни времена. Наказанието беше да не губи желание за живот. Да копнее за недостижимото завинаги — най-страшното мъчение. Присъдата бе справедлива.

Анаид въздъхна и излезе заедно с баба си. Деметер я поведе през коридор, издълбан зад каменните стени на крепостта, който се виеше в безкрайна спирала надолу, а после се губеше сред влажните стени, потъмнели от времето.

— Не трябваше ли да минем лагуната? — изненада се Анаид.

— Минаваме я, но отдолу.

— Защо?

— Според законите на мъртвите, никое живо същество не може да излезе през портите на нашата крепост. Цербер има грижата да попречи на всеки нарушител. Мъртвите много се гордеят със строго спазваните си закони.

И тъй, те излизаха оттам, където Анаид бе обещала да се върне, но по друг път. Не пресякоха обширната равнина, не изкачиха хълмовете на долините, по които бе слязла Анаид. Пътищата в царството на смъртта бяха различни и объркани, единствено мъртвите знаеха как да се ориентират и откъде да минат.

Анаид се почувства ужасно уморена, като си спомни за страшния труден преход, който бе изминала на идване. Следващия път щеше да се върне без тялото си. Животът бе твърде тежка надгробна плоча, та да я влачи след себе си.

— А сега, Анаид, слушай ме внимателно, понеже разполагаме с много малко време от смъртния ти живот. Аз гарантирах за теб и издействах позволението им да се върнеш в света на живите, но сега сама трябва да поемеш отговорностите си.

— Какво трябва да направя?

— Да унищожиш Кристине Олав, господарката на ледовете.

В душата на Анаид нещо се пречупи.

— Но…

— Тя държи скиптъра на властта. Тя е последният бастион на вещиците Одиш. Твой дълг е като избраница.

Анаид успя само да кимне.

— А това, че по кръв съм и Одиш? Или вече не съм, като се отказах от безсмъртието?

Деметер въздъхна:

— Не знам. Може би все още властта и кръвта ще те привличат.

— И как да го превъзмогна?

— Време е ти да овладееш скиптъра, а не той — теб, както беше досега.

— Да, определено той ме владееше — призна слабостта си тя. — Когато беше в ръцете ми, губех всякаква воля.

Деметер я успокои:

— Сега си по-мъдра, по-благоразумна и по-великодушна. Готова си да пожертваш живота си, който единствен ти остана, за чуждото щастие. Не го забравяй, Анаид. Това е ключът към справедливото управление.

Деметер постепенно избледняваше и образът й се разсейваше пред очите на Анаид.

— Деметер, не си отивай. Още не.

— Ще дойде друг дух, по-стар от мен. Той ще те води през последната част от пътя.

— Обещай ми, че Селене няма да научи за уговорката ми с мъртвите.

— Не мога.

— Бабо, искам Бриджет да ме съпровожда до границата със света на живите.

— Магьосницата Бриджет? Онази Омар от планината Домен?

— Да. Моля те, бабо. Това е последното ми желание.

Деметер внезапно изчезна и Анаид сякаш осиротя, почувствала колко е тежко да си сам. След малко плътен звучен глас я извади от тъжните й мисли:

— Ти ли ме извика?

Изумително красива жена с гъста руса коса, която стигаше чак до кръста й, облечена с дълга пола, се появи пред нея.

— Ти Бриджет ли си? — изненадана примигна Анаид. — Магьосницата, произнесла проклятието от планината Домен?

Бриджет на свой ред я позна.

— Ти ли си избраницата? Избраницата от пророчеството?

Анаид си даде сметка, че в момента косите й бяха съвсем червени, така както се казваше в пророчеството.

— Да, аз съм избраницата, Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, и искам да помоля теб, духа на Бриджет, за голяма услуга…

Бриджет, непокорната магьосница от планината Домен, която не се бе уплашила нито от войниците, нито от кладата и в последния миг от живота си бе произнесла проклятието, обрекло хората, обичащи планината Домен, на беди и неволи до края на дните им, смирено коленичи пред избраницата.

— Всичко, което пожелаеш, на твое разположение съм да ти служа вярно.

* * *

Момичето вървеше из улиците на град Веракрус заедно с внушителното си куче хъски, здраво вързано на каишка. На никого не му направиха впечатление дългата й разпиляна коса, екзотичният й наниз от мечи зъби и немарливият й вид. Много странници идваха отдалече, за да потърсят знания от магьосниците. Повечето от тях влачеха болките и страданията си, които само вековната премъдрост на магията можеше изцери.

По това време на денонощието, часът на прехода между последните нощни птици и първите ранобудници, не се чуваше звън на китара да раздира нощта и да радва душата с ритмите на бамбата или на фандангото. Под аркадите, подслонили стари кафенета с музикални състави, сега беше пусто. Само белите фасади на сградите посрещаха почти нереалната светлина на разсъмването, без да се мярка нито сянка на минувач.

Никой не й обърна внимание, никой не се изненада от странното й поведение, когато коленичи до кучето си и го целуна, преди здраво да завърже каишката му, увивайки я три пъти около примигващия уличен фенер.

После момичето се отдалечи от красивото животно което, разбирайки, че го изоставя, яростно се задърпа мъчеше се да се освободи и да хукне след господарката си, но напразно.

И докато фигурата на момичето се смаляваше и губеше сред мръсните улички на пристанищния град, хъскито тъжно вдигна муцуна към луната, ококорена на утринната светлина и зави протяжно и сърцераздирателно. Една магьосница Омар, от клана на колибрито, се сепна в неспокойния си сън и бързо изрече заклинание. Беше лошо предзнаменование.