Майте Каранса
Проклятието на Оди (21)

Глава двадесет и първа
В полумрака на кратера

Анаид летеше над Канарските острови, познати в древността като Блажените и наричани от испанците по времето преди Конкистата Щастливите острови. Седем острова с планински релеф и вулканичен произход, образувани по прищявка на природата, като зарове, хвърлени наслуки насред Атлантическия океан, срещу горещите брегове на Африка. Насред нищото, но притежаващи всичко — дива природа, плодородна земя, пъстропери птици, благодатен климат и извори с кристалнобистра вода. Оживено и вечно кръстовище на пътищата, водещи към двете Америки, и задължително пристанище за пътешественици, товарили корабите си със сладка вода, с добитък и дъхави вина.

От птичи поглед Анаид се възхити на вековните драцени, екзотичните палми и причудливите образувания от тъмна застинала лава. От небето тя можеше да усети уханието на вечно лято и силния мирис на сол, характерен за плажовете им с черен пясък. Но най-красивото, най-впечатляващото беше заснеженият кратер на внушителния вулкан Тейде, с неговите почти четири хиляди метра надморска височина, счупил всички норми на чувството за мярка и равновесие, преливащ от сила, енергия и дързост, докосващ облаците без усилия, съвсем естествено. Белокос гигант, който се извисяваше величествено сред планински клисури и пропасти. Прииска й се да го доближи и полетя, устремена към него, възхитена от импозантния му силует, но когато се спусна по-ниско, си даде сметка, че невероятната мощ на големия вулкан не й позволява сама да решава накъде да лети. Лудо заудря с криле, но напразно. Не можеше да контролира посоката на полета си. Могъща сила й пречеше да се приближи и я отблъскваше. Ефект, противоположен на притегателната сила на магнита: центростремителната сила на вълшебната планина я отдалечаваше.

И дали от това, че беше объркана и много ядосана, или под въздействието на природен феномен, но истината бе, че докато се спускаше надолу, попадна в нещо като облак и я обгърна плътна бяла пелена, зашеметяваща празнота без граници, форми и понятие за разстояние. Всичко се разля, придоби неясни очертания и тя остана в плен на гъста лепкава мъгла, която постепенно се наслои по дрехите и крилете й така, че накрая пречеше на всяко нейно движение. Почувства се натежала и неспособна да се пребори с мъглата, която ставаше все по-гъста, докато накрая заприлича на петмез. Беше невъзможно да продължи напред. Реши, че е абсурдно да мери сили със земната мощ на колоса Тейде, и се остави да я носят въздушните течения. Така беше най-разумно. Топлите пасати я подхванаха и я отдалечиха от вулкана и мъглата, отнасяйки я като перце.

Понесена от вятъра, тя летеше над красивия остров, докато в един момент с ужас осъзна, че ветровете я отнасят към океана и я тласкат към водата. Отчаяно заудря с криле, яростно и смело се съпротивляваше срещу неизбежното, но беше прекалено уморена и губеше все повече и повече сили до пълно изтощение. Тогава престана да се бори, отпусна се, затвори очи и докато губеше височина, й причерня, олюля се и запотъва в нищото.

Не знаеше колко време беше изминало от падането й. Почувства как нечии ръце боязливо опипват тялото й. И имаше защо. Вместо ръце имаше криле, криле на орел с нечувано голям размах. Беше получовек-полуптица, но не задълго. Усети, че започва да се преобразява отново. Този път треперенето и силното вълнение бяха по-кратки. Почти незабелязано ръцете й пак придобиха обичайната си форма, а тялото й възвърна нормалното тегло и плътност, макар че от летенето и от ветровете бе поотслабнала, кожата й се бе сбръчкала, а косата и беше станала суха и чуплива.

Дишането й бе тежко и затруднено, още беше слаба и замаяна. Някъде съвсем наблизо чу подсвиркване и се стресна. Отвори очи. Сред гъстата влажна гора, цялата в лишеи и мъхове, съзря недалеч от себе си, с гръб към нея и надвесено над урвата, непознато, загоряло от слънцето момче, което бе свило ръце на фуния пред устата си и свиреше доста странно. Не беше мелодия, а последователност от навързани и много разнородни звуци. Момчето спря и се заслуша. От другата страна на урвата се чу друго изсвирване. Анаид също го чу. Беше отговор. Очевидно изпращаше сигнали на някого и този някой му отвръщаше. Младежът изглежда разбра смисъла на посланието, понеже веднага отговори, съвсем свободно и непринудено, все едно водеше телефонен разговор, но този път изсвири нещо по-различно. Анаид внимателно се заслуша. Някои звуци се повтаряха, очевидно използваха кодови знаци, като при говоримия език, морзовата азбука или езика на жестикулациите.

— Това някаква система за комуникация ли е?

Момчето подскочи и се обърна.

— Ти си жива! — ококори се изненадано то. — И… имаш ръце!

— Естествено, като всяко нормално момиче.

— Не е вярно. Преди малко имаше криле.

Анаид се престори, че уж се залива от смях.

— Криле ли? Откога момичетата имат криле?

— Вещиците имат.

Анаид застана нащрек.

— Да не мислиш, че съм вещица?

— Със собствените си очи те видях да летиш, видях те да падаш от небето, а когато тръгнах да те търся и те открих, вместо ръце имаше криле. Погледни се само. Дрехите ти са станали на нищо от вятъра. Пристигна с летене, няма начин да ме излъжеш.

Анаид трескаво мислеше.

— Как се казваш?

— Унихепе.

— Що за странно име?

— Означава „Свирещият над урвите“. Баща ми и дядо ми са били свирачи и от дете ме научиха на езика на свиренето.

Анаид проумя.

— Значи… разговаряше с някого?

— Да, с Амусайка, моя приятелка.

Анаид видимо се притесни.

— Нали нищо не си й казал за мен?

— Разбира се, че й казах. Нали затова я потърсих.

Анаид скочи като ужилена. Краката й трепереха от дългите дни на обездвиженост.

— Унихепе, имам нужда от помощта ти.

— Амусайка вече идва насам. Тя ще знае какво трябва да се направи.

— Искам само да дойда на себе си и малко да си почина, тоест да се уверя, че кокалите ми са си на мястото, и да хапна и пийна нещо.

— Много ясно. Затова помолих Амусайка да уведоми Аремога.

Анаид се разсърди:

— Браво на теб! На целия остров ли вече разтръби за пристигането ми?

— Не, само на онези, които смятам, че могат да ти помогнат.

— Нима? Може би ще доприпкат с линейка? И какви са тези доброжелатели? Лекари? Полицаи или журналисти?

— Магьосници.

Анаид зяпна от изумление. И седна. Необходимо й бе да размисли.

— Иначе казано, ти смяташ, че само магьосниците трябва да знаят що за чудовище съм.

— Ти си една от тях. И не сте чудовища, а жени. Има ги и винаги ги е имало. Виждал съм ги от дете на горската поляна, как събират билки и лекуват болните. Виждал съм ги да летят, дори и без криле.

— Сериозно? — попита с неискрен интерес Анаид само за да спечели време.

Значи говореше за някаква общност от жени Омар. Не можеше да има вяра на Омар. Щяха да я отблъснат.

— И как така знаеш толкова неща за магьосниците?

— Живея в горите.

Анаид се изненада.

— И от какво живееш? От лов? От риболов? Или сечеш дърва?

— Водач съм, развеждам туристи — наду се момчето.

Анаид се огледа. Въздухът трептеше, наситен от изпарения, и гъсти гори закриваха хоризонта, макар че в далечината планината бе пресечена от проход с високи и стръмни стени.

— И къде ги развеждаш? Всъщност къде се намираме?…

— В масива Гарахонай на остров Ла Гомера сме. Виждаш ли дърветата около нас? Вековни са. Това е гора от епохата на терциера, като онези, които са покривали Европа и Иберийския полуостров преди ледниковия период. Предимно от лаврови дървета и казашка хвойна. Умерена и мека, гъста, с много влага, пълна с лишеи, папрати и мъхове. Има и всякакви животински видове, широко разпространени или, както се казва, „ендемически“. Като нашия гущер например. На туристите много им харесва, понеже никога не са виждали подобно нещо.

Анаид беше силно впечатлена. Такава била работата. Значи неслучайно беше попаднала именно тук. Многовековната сила на гората я беше спасила от ноктите на океана.

— Помогни ми да се изправя.

— Не мърдай, Аремога ей сега ще дойде. Тя ще те излекува.

Анаид не можеше да рискува Аремога да се досети, че е Одиш, или да разбере, че е избраницата от проклятието и да й попречи да изпълни мисията си.

— Унихепе, мога ли да ти споделя една тайна? — мистериозно рече тя.

— Каква?

— Не бива да виждам Аремога. Видя ли я, една от двете ни ще умре.

— Защо?

— Ние сме от две враждуващи фамилии вещици.

Унихепе направи знак, че разбира.

— И какво се е случило?

Анаид импровизира:

— Бяхме свързани с договор за побратимяване. Нали ги знаеш? От онези, дето двете страни си дават клетва, че ще се поддържат и взаимно ще се подпомагат.

— Ние, гуанчите, също сме правили подобни споразумения, по времето преди идването на испанците.

Анаид въздъхна облекчено. Имаше шанс да се разберат.

— Но родът на Аремога го наруши. Когато баба ми имаше нужда от тях, те не й се притекоха на помощ. Баба ми почина по тяхна вина.

Унихепе проумя.

— Значи са престъпили кървавия си обет и сега ти си длъжна да отмъстиш за семейството си.

— Точно така. Знам, че звучи малко объркано, но това е истината.

Унихепе разбираше чудесно.

— Преди шестстотин години жителите на Гомера са осъдили на смърт граф Ернан Пераса, затова че нарушил клетвата си за братство.

— И какво? Убиха ли го?

— И още как! Старият Хуапалупа, жрецът, който следял за изпълнението на договора, определил Хаутакуперче — богоизбрания, да изпълни присъдата. И той убил графа на едно място близо до това, където сме сега, в пещерата Гуахедум, където графът изменник бил с любимата си Ибаля, от рода на Ипалан, от другата страна по договора.

Анаид усети как силните ръце на момчето я подхващат за кръста и й помагат да стане. Стъпи на земята и тутакси изкрещя от болка. Кракът й! Десният й крак бе счупен. Как не го бе забелязала? Глезенът й увисна, счупен на две. Унихепе възкликна уплашено:

— Ау, изглежда ужасно!

Анаид обаче нямаше време за губене.

— Хайде, върви да потърсиш някой подходящ клон, да го завържем за крака и да го обездвижим. Бързо ще се оправя, костите ми са яки.

Макар и доста скептичен, Унихепе й се подчини и тръгна да търси клон. Веднага щом се изгуби от погледа й, потъвайки сред гъсталака, Анаид използва момента и силно започна да си разтрива крака. Почувства как костта й зараства, парчетата се свързват и срастват само за секунди. Момчето се върна и тя направи болезнена гримаса, преструвайки се, че току-що си е наместила костта.

— Хайде, завържи дървото за крака ми и да вървим.

— Много си смела.

Унихепе действаше сръчно и само за миг обездвижи крака й с връвчица. После й подаде една пръчка, за да се подпира на нея вместо бастун. Анаид се преструваше, че не стъпва на счупения си крак, макар че се бе оправила напълно.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Да, ще опитам.

— Знам пряк път до прохода. Там е и моята колиба.

Анаид грейна. Ето че нещата се нареждаха. Това момче беше истинско чудо.

Двамата бавно заслизаха. Анаид се мъчеше да не стъпва на крака си и често се спъваше в коренищата, които се подаваха от влажната земя сред гъсталака.

— А този Ернан Пераса, какво е сторил, та да го осъдят на смърт?

— Ернан Пераса бил голям тиранин, натрупал богатства на гърба на местното население, дори с цената на живота им. Но онова, което наистина разгневило старците, бил фактът, че е нарушил споразумението за братство, началото на което поставил дядо му.

— Значи идеята за дружба и взаимопомощ с коренните жители е била на дядо му. И в какво се е състояла?

— Двама души, закърмени от една и съща дойка, били братя цял живот.

— Да, естествено, млечни братя.

— Но Ернан Пераса станал любовник на красивата Ибаля, девойка от противниковата страна, от тази на Ипалан, и така допуснал кръвосмешение, понеже били млечни брат и сестра.

Анаид потръпна. Тя също имаше млечна сестра и макар да беше много далече, връзката им бе изключително силна. Носеше я у себе си, в душата и в сърцето си. Чуваше гласа й. Бяха неразделно цяло.

— Тези споразумения са много древен обичай… — тихо рече тя.

— Младият Ернан Пераса обаче го нарушил. Сам потърсил смъртта си, но станал виновник и за масова сеч.

— Защо? Какво се е случило?

— Гомерите се разбунтували, но злополучно. Повтаряли: „Стига сте смукали от Гуахедум! Търпението ни се изчерпа!“^[1], всички островитяни на Гомера се вдигнали и обсадили Беатрис де Бобадиля, съпругата на неверника, в кулата Торе дел Конде. Тогава тя — невиждана злодейка, поискала помощ от Педро де Вера и отмъщението й било нечовешки жестоко. Всичко завършило с кървава разправа.

Анаид нямаше желание да научи края на историята, но Унихепе упорито продължи.

— Убили всички мъже над четиринайсет години — момчета, младежи, старци, без значение от възрастта. А жените и децата като добитък ги продали за роби, за пари.

Анаид си помисли, че е било по-страшно, отколкото си бе представяла. По своята жестокост никой животински вид не може да се сравнява с човека.

Подкрепяна от Унихепе и погълната от интересната, макар и зловеща история, Анаид бързо се спускаше надолу, сякаш й бяха поникнали криле на краката, но неочаквано нещо я смути.

Чу се подсвиркване и Анаид разбра, че Амусайка е наблизо.

Унихепе стана неспокоен. Забави ход, но не отговори. Анаид забеляза как всичките му мускули и нерви се изопнаха. После свиренето се повтори настойчиво, веднъж, втори, трети път.

— Те ли са? — не се стърпя Анаид, уплашена.

— Да. Питат къде сме.

Анаид осъзна, че поставя момчето в много неловко положение. Трудно можеше да я крие още дълго, без да събуди подозрението им.

— Кажи им, че не съм добре и се нуждая от лекар.

Унихепе се поколеба:

— Ако им отговоря, ще могат да пресметнат разстоянието и ще ни открият по звука, въпреки че Амусайка има проблеми с ходенето и не могат да поддържат нашето темпо.

Анаид се изненада. Не притежаваше тази способност и не би могла да определи откъде идва изсвирването и от какво разстояние.

— Отдалечи се малко встрани, за да ги заблудиш, че вървим в друга посока.

Унихепе се усмихна. Идеята му се стори добра.

Отдалечи се доста, вървеше срещу вятъра. Реши, че е достатъчно, спря и засвири дълго, съчинявайки някаква трогателна история. След малко Анаид чу отговора. Унихепе й го преведе:

— Казах им, че си счупила крака си, бързам да те отнеса в болница и ще се видим в града.

— Чудесно. Хиляди благодарности.

Унихепе обаче не беше във възторг. Никак не обичаше да лъже.

— А какво ще стане, когато не ме намерят? — разтревожи се той.

Беше много изнервен. Наложи се Анаид да го успокои:

— Добре направи, че им отговори. Жените поначало са подозрителни, а мълчиш ли — съвсем.

— Да, но ги излъгах.

— По-добре така, отколкото да бе мълчал. Мълчанието направо ни хвърля в паника. Можеш да им кажеш, че съм ти направила заклинание, че съм те измамила и омагьосала.

Унихепе се усмихна.

— Струва ми се добра идея.

Така неусетно, по някакъв свой, непонятен за островните Омар начин Анаид си осигури подслон, спечели закрилата и топлото гостоприемство на свирача и си забрани да мисли и да взема решения. Спа дълбоко, хапна бучка превъзходно на вкус козе сирене, филия хляб, намазана с възхитителен пикантен пастет, за който Унихепе обясни, че се казва „алмагроте“, и като връх на удоволствието завърши с палмово сладко. После пак си легна за още час-два, а когато се събуди, отиде да се изкъпе в реката. За да се преоблече, Унихепе й даде свои дрехи — широчки, но удобни. Когато се връщаше, Анаид се чувстваше освежена и вече напълно отпочинала. Къщурката на Унихепе бе скромна, но симпатична, храната й бе подействала укрепващо, а леглото беше истинска мечта, но трябваше да тръгва към Тейде. Тъкмо мислеше да му го каже, когато още щом отвори вратата и прекрачи прага, усети, че това е капан, но вече беше твърде късно. Някой силно я халоса по главата, пред очите й притъмня и тя потъна в черна бездна.

 

 

Когато дойде на себе си, пред нея стоеше жена с извит нос и остри пронизващи очи, които я наблюдаваха. За Анаид нямаше никакво съмнение — Аремога. Опита да се престори, че още спи, но Аремога не беше вчерашна.

— Амусайка, ела! Събуди се.

Девойката влезе, зачервена от тичането. Анаид не я познаваше и помисли, че е момче. Беше мургава, с очи като пчелен мед, облечена небрежно, с възширока памучна риза, бермуди в цвят каки и груби боти с дебела гумена подметка, но онова, което й направи най-силно впечатление, беше обръснатата й глава. Тъмният й череп лъщеше съвсем гол и загорял от слънцето. Пристъпи към нея и Анаид забеляза, че накуцва, но беше толкова хубава, все едно огря цялото помещение. Зад нея се появи притесненият Унихепе, който се печеше на два огъня и изглеждаше доста изплашен.

— Радвам се, че вече си будна — рече й, сякаш се извиняваше за нещо. — Пак ще дойда. — И побърза да се измъкне, все едно на излизане Анаид се бе блъснала по невнимание във вратата, а не бе припаднала от нанесения й удар.

— Почакай, Унихепе, не си отивай.

— Имам работа — оправда се той.

И сви леко рамене, като че се извиняваше на Анаид, задето приятелките му са го хванали натясно и се е предал.

Унихепе излезе, а Анаид стисна очи и примирено зачака Аремога да я смрази със страшно заклинание. Беше убедена, че вече са се свързали със Селене, с Елена или коя да е друга Омар и смъртната й присъда вече е подписана, също като на Пераса. За нейна огромна изненада Аремога сведе глава пред нея и занарежда със сериозен и тържествен глас:

— Аз съм Аремога Айтами, дъщеря на Хермигуа и внучка на Амулагуа, матриарша на клана на гугутката, от племето гуанчи.

Момичето, научено на покорство, но не и на красноречие, коленичи редом до баба си и на свой ред заговори, но неуверено и със запъване:

— Амусайка Айтами, дъщеря на Алсага и внучка на Аремога, от клана на гугутката, от племето гуанчи.

Анаид преглътна мъчително и също се представи, без да пропуска нито една подробност. Така или иначе, сигурно вече знаеха коя е.

— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене и внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето скити.

Веднага след официалното представяне Аремога заговори с треперещ глас:

— Извини ни, моето момиче, задето те ударихме. Беше непростима грешка. Искрено съжаляваме.

Амусайка наведе глава засрамено и Анаид отблизо видя грациозната извивка на шията на девойката, и изпита жажда, неутолима, мъчителна жажда. Амусайка с нежен глас се извини:

— Аз бях. Моя е вината. Удрям прекалено силно, много съм проста. Съжалявам, но не съм ходила на училище.

Анаид долови притеснението, присъщо за човек, израснал в усамотение, непознаващ социалните условности, който се чувства неловко и не на място. Амусайка беше като горско животинче, което зависи единствено от баба си. Малко дива, недодялана и непохватна в общуването, но поразително красива.

Анаид нищо не разбираше. Аремога й обясни. Хвана ръката й и я целуна с преклонение.

— Белязана си от великата вълчица майка. Носиш знака й, което означава, че мисията ти е от изключителна важност и всички Омар трябва да ти служим, да те пазим и да ти осигурим безопасност и закрила. Никога преди не го бях виждала, но е точно такъв, какъвто е описан по книгите.

Ръката й? Какво й има на ръката? Огледа я и наистина, белезите от зъбите на Деметер — вълчицата, блестяха като звезди върху нея. Значи затова я беше ухапала Деметер. Това ли е легитимацията й? Дали ще я скрива, че е Одиш? Значи няма да надушат острата й миризма и няма да я познаят по очите, че е безсмъртна?

Аремога я откъсна от мислите:

— С какво можем да ти помогнем, детето ми?

Анаид се подразни от държанието й. Не беше никакво дете и без да иска, гласът й прозвуча надменно:

— Преди всичко искам да си изясним нещата. Мисията ми е много важна и няма да отговарям на никакви неуместни въпроси. Ясно ли е?

Аремога не даде и най-малкия признак, че се готви да й противоречи или че се е засегнала.

— Разбрано, детето ми.

Анаид би предпочела да се обиди. Беше й приятно да се чувства всемогъща. Искаше й се Амусайка да вдигне прекрасните си медноцветни очи и да я погледне с възхищение и с нямо обожание, като Дасил. Но вероятно поради пословичната си мъдрост, за която говореше самото й име, Аремога не й даде повод да се гневи.

— Слушам те, скъпа, говори.

— Трябва да стигна до пещерите на Ел Тейде възможно най-скоро. Там ме чака Ариминда, познавате ли я?

Аремога кимна:

— Разбира се, че я знаем. Тя е матриарша на клана на козата, жрица на Тейде, пред когото те се прекланят.

Анаид се съгласи.

— Ще имам нужда от храна, вода и някакви дрехи.

Аремога направи знак на внучката си, а тя преди да се изправи, не се въздържа и зададе въпроса, който пареше на езика й:

— Наистина ли летиш като орлица?

Анаид почувства възхищението и уважението й и за първи път от толкова време я завладяха непозната гордост и самодоволство.

— Да, летях, и то от много далече, от Пиренейския полуостров.

— Без да спираш?

— Без да спирам, без да пия и без да ям. Затова бях толкова изтощена.

— Унихепе каза, че си си счупила крака. Кой от двата?

За да демонстрира колко могъща магьосница е, Анаид сви крака си, а после го изпъна. Амусайка ахна изумена:

— Ами че той си е в отлично състояние!

— Сама го оправих.

— Значи — прошепна развълнувано тя — притежаваш дарбата?

Аремога започна да се притеснява. За първи път виждаше толкова многословна внучката си, която обикновено беше сдържана и мълчалива.

— Добре, Амусайка, стига толкова.

Но Анаид не обърна внимание на бабата и се усмихна мило на внучката. В очите на Амусайка се четеше искрено възхищение.

— Да, притежавам дарбата.

Горската девойка предпазливо бе опипала почвата и най-сетне се осмели да зададе въпроса, който най-много я измъчваше:

— Можеш ли да ме излекуваш?

Аремога сърдито се намеси:

— Стига, Амусайка, не притеснявай повече младата господарка.

Анаид обаче не й обърна никакво внимание.

— Какво ти е?

Амусайка я накара да се вгледа по-внимателно и Анаид забеляза, че има тъмни кръгове под очите, което бе необичайно за възрастта й.

— Вече не знам какво да правя. Аремога ми повтаря да бъда търпелива, да се примиря, да се науча да живея с болката, но искам отново да мога да тичам и да скачам, както преди да се разболея.

— От какво си болна?

Аремога стрелна с властен поглед Амусайка.

— Страда от болест на кръвта, която засяга костите. Нелечима е. Можем само до известна степен да облекчим страданията й, затова живее в гората от дете, а аз доставям необходимите лекарства, но тя все така се надява на чудо.

За разлика от сляпата вяра на младата Амусайка, в очите на възрастната жена Анаид прочете скептицизъм. Това я засегна. Мъдрата Аремога не вярваше, че е способна да излекува внучката й. Нима не усещаше безмерната й мощ?

— Дай да видя — настоя Анаид.

Амусайка развърза ботите, свали чорапа и показа деформирания си крак. Нокътят на палеца беше черен и инфектиран. Изглеждаше зле.

— Много ме боли. По цели нощи не мога да спя.

Анаид коленичи пред нея и сложи ръце върху болния й крак. Зашепна слова на древния език и притисна длани към болното място. Благотворната й енергия потече, изля се през върха на пръстите й, изсмука гнойта от нокътя и възстанови формата и здравината на стъпалото. Вдигна ръце, а момичето нададе вик на нескрито възхищение:

— Ти ме излекува! Ти си истинско чудо! Знаех си!

Мъдрата Аремога не се обади, благоразумно запазила мълчание.

Анаид се бе надявала да получи одобрението на бабата и помисли, че не е била достатъчно убедителна.

— Това е само външно. Ела насам. Ще излекувам кръвта ти.

Прокара ръце по тялото на Амусайка и неволно ги задържа на сладкото вратле на гълъбицата гуанчи. Опипа една по една пулсиращите й вени. Изпитваше неустоимо желание да доближи устни до мургавата й кожа. Почувства пронизващия поглед на Аремога и продължи с процедурата. Когато пак стигна до краката й, Амусайка вече скачаше от радост.

— Чувствам се силна, няма я умората, вече не ме болят краката.

Бабата внимателно бе наблюдавала действията й, отърси се от мислите, които се въртяха в главата й, и дръпна настрани Анаид.

— Не разбирам какво й направи, не познавам методите ти, но се боя внучката ми да не храни напразни надежди.

— Тя е излекувана, напълно и окончателно — потвърди Анаид.

Аремога свъси вежди.

— В такъв случай… това не е дело на бялата магия на Омар. Сигурна ли си, че твоята матриарша ти позволява да упражняваш подобни методи за лечение?

Анаид почувства гневът й да се надига. Току-що бе проявила нечувано великодушие, току-що бе излекувала внучката на тая озлобена Омар, бе използвала цялата си сила и всичките си умения, за да върне здравето на друга Омар, а Аремога имаше наглостта да я укорява. Инстинктивната й реакция бе да грабне вълшебната си пръчица и да накаже дъртата нахалница, дето си пъхаше носа навсякъде, но в последния момент нещо я възпря и се сдържа. Само вдигна дланта си, белязана от зъбите на великата вълчица, и я тикна под носа й.

— Нима си забравила кой ме закриля? Не бива да ми задавате въпроси, трябва само да ми се подчинявате и да ми служите.

Аремога сведе смирено очи.

— Както наредите, вълчице.

Анаид остана доволна. Нямаше желание да се кара с тях, но не можеше и да допусне да я заплашват. Беше не коя да е, а избраницата, макар и да бе принудена да го държи в тайна, за да се предпази от опасности.

Амусайка се приближи към Анаид и целуна ръката й с изящно движение.

— Анаид, от днес нататък можеш да разчиташ на мен, ще ти бъда вярна до гроб. Какво мога да сторя за теб?

Анаид почувства внезапно силно желание.

— Искам да видя пещерата Гуахедум.

— Искаш да отидеш до лобното място на Пераса? — изненада се момичето.

— Унихепе ми разказа историята и съм любопитна да я видя.

Аремога даде някакъв знак, внучката й сви ръце пред устните си и силно изсвири.

Анаид се почувства предадена.

— Кого предупреждаваш?

— Унихепе. Той най-добре познава пътя. Ще те заведе веднага.

Анаид възрази:

— Не. Предпочитам ти да ме заведеш и лично ти да ми разкажеш историята на Ибаля.

— Но… — опита се да възрази Амусайка. — Аз трябва да подготвя всичко по отпътуването ти: дрехи, храна, билета ти за Чинет.

Анаид не търпеше да й противоречат.

— Пътуването може да почака.

Амусайка погледна умоляващо Аремога и тя се усмихна мило.

— Добре, върви. Нека Унихепе ви придружи за прехода през планината, а после ти сама ще й покажеш пещерата.

Анаид се успокои. Скоро ясното мелодично свирукане на Унихепе извести идването му и момчето се появи, свело очи, с вид на разкаяние пред Анаид, задето, вместо да покаже гостоприемство, я е издал. Амусайка го посрещна радостно и побърза да му се похвали за излекувания си крак, но Унихепе беше напрегнат и скришом наблюдаваше Анаид, в очакване да види каква ще е реакцията й, изплашен от магическите й способности. Анаид го успокои.

— Помиряваме се, нали?

Добрият Унихепе почувства да му олеква на душата.

— Казвах ви аз. Тя е много могъща магьосница, много. Подобно чудо не съм виждал.

И ако от думите на Унихепе на Анаид й стана приятно, то на Аремога, щом остана сама, усмивката тутакси изчезна от устните й и тя сбърчи вежди, силно разтревожена. Нямаше достатъчно време да осмисли добре нещата и да се задейства, а се налагаше да побърза. Животът на внучката й бе застрашен.

 

 

Анаид беше страшно главозамаяна от искреното възхищение на Унихепе и Амусайка и изобщо не забеляза нито едно от знаменията, които трябваше да я предупредят за близката опасност. Ако поне се беше вслушала в граченето на гарвана или в тревожното цвърчене на червеношийките, на чинките или на лешоядите, може би щеше да осъзнае. Но дори да беше чула предупреждението на ленивото гущерче, дотолкова се бе самозабравила в онзи момент, потънала в самодоволството си, че не би му повярвала.

Стигнаха до входа на пещерата и Анаид безцеремонно отпрати Унихепе, сякаш цял живот бе раздавала само заповеди:

— Сега вече можеш да ни оставиш сами. Оттук нататък Амусайка ще ме води. Нали така?

Девойчето беше очаровано от новата си отговорна задача, макар да се вълнуваше и да беше малко уплашено от близостта на една толкова могъща магьосница.

Денят вече отиваше към края си. Слънцето, уморено от своето пътуване, искаше да потъне в морето и да разхлади палещите си лъчи. Светлината отслабваше и Анаид се чувстваше много по-добре. В последно време силната светлина я дразнеше и сякаш болезнено дереше ретината й. Сините й очи бяха лесно уязвими.

Водачката й бе леко неспокойна.

— Не знам какво да ти разкажа за пещерата, не съм много силна по приказките. Унихепе говори далеч по-увлекателно, умее да грабне туристите с красноречието си и разпалва любопитството им с интересните си истории.

Анаид любезно й възрази:

— Ще се справиш чудесно. Сигурна съм.

Амусайка си пое дълбоко дъх. „Май се страхува баба й да не я упреква“ помисли си Анаид. Може би Аремога я караше да се облича с тези груби дрехи и я принуждаваше да си бръсне главата така, като в някакъв ритуал. Може би не беше свикнала някой да й показва, че я обича и уважава. Спомни си за самата себе си преди година. Беше се чувствала толкова неуверена, с вид на безпомощно момиче, свиваше се в себе си от страх да не стане прицел на подигравки, страдаше, понеже предизвикателната красота на майка й вечно я засенчваше. Оттогава много се бе променила. Скиптърът й вдъхваше сигурност. Така си мислеше. А баба й Кристине се бе държала толкова мило. Беше й засвидетелствала цялата си обич и я бе накарала да гледа на себе си със самоуважение. Освен в случая, когато бе изгубила контрол и се бе ядосала.

Амусайка се осмели да разчупи ледовете. В тъмното пипнешком потърси запалката и освети голите, студени и влажни стени на пещерата. И заразказва:

— Говори се, че призракът на Ибаля още броди тук. Била момиче от коренното население, от рода на Ипалан. Чудно красива. Някои твърдят, че била дъщеря на Хуапалупа, други разправят, че живеела с майка си, стара и коварна жена. Истината е, че била любовница на Ернан Пераса и се срещали тук, в тази пещера.

— Тук ли са убили графа?

— Да. Хаутакуперче, воинът, определен за екзекуцията, го издебнал в засада. Причаквал го часове наред. Чакал ли чакал, докато младият Ернан Пераса най-сетне пристигнал, както винаги сам и нищо неподозиращ, за да се срещне с любимата си. Бил въоръжен, но дори не му останало време да извади меча си или да се прицели с аркебуза, който бълвал огън. Хаутакуперче боравел ловко с оръжията и мигом хвърлил по него копие — желязо, дълго две педи. Твърдят, че го забил точно между бронята и тила и го пронизал от край до край. Пераса се строполил мъртъв на земята, точно тук, където се намираме сега. Тогава Хаутакуперче извикал, както било уговорено: „Търпението ни се изчерпа. Свърши се с Гуахедум.“ Присъдата била изпълнена.

 

 

Светлината постепенно отслабваше, а гласът на Амусайка ставаше все по-тих, по-глух и накъсан. Без да осъзнава какво й се случва, тя взе да се прозява и се опря на скалата, докато накрая се свлече на земята, с увиснали ръце, затворени очи и с отпуснати черти на лицето. Анаид предпазливо се приближи до нея, за да се увери, че действително е заспала. И наистина беше. Магията за приспиване беше подействала и Амусайка, напълно безпомощна и безволева, бе само нейна. Анаид си повтаряше, че не иска да й причини нищо лошо, а от чисто любопитство само ще опита вкуса й. Нищо повече. Бавно доближи лице към шията й, но в момента неочаквано я възпря същото мъчително безпокойство, което изпитваше към скиптъра.

— Не, стига толкова кръв.

Анаид се сепна и вдигна глава. Някакво момиче с дълги коси и странно облекло я наблюдаваше ужасено.

— Коя си ти? — попита я Анаид.

Момичето сложи ръка на гърдите си и падна на колене пред нея.

— О, велика господарке, аз съм бедната Ибаля, прокълнатата обитателка на пещерата, опръскана с кръв.

— Знаеш ли коя съм аз, Ибаля?

Призракът на Ибаля потрепери.

— О, да, господарке. Ти си избраницата, онази Одиш, за която се говори в пророчествата.

— Аз съм Омар! — сърдито изръмжа Анаид, внезапно подразнена от думите й.

— Не може да бъде, господарке.

— И защо не? Майка ми е Омар, баба ми по майчина линия бе Омар.

— Тогава защо жените Омар искат да те унищожат?

— Откъде знаеш?

Ибаля я погледна с големите си, ококорени от изненада очи.

— Защото те са там, на входа на пещерата, и чакат да те заловят, както го направиха с Ернан.

Анаид искрено се разсмя.

— Аха. Искаш да ме накараш да отида и да проверя, нали? Това е капан, за да не заситя жаждата си с това момиче Омар.

— Жените Омар не пият кръв.

— Нито пък аз! — отново свирепо изрева Анаид.

— Но… — обърка се Ибаля. — Не се ли канехте да…

— Това е клевета! Ей сега ще ти покажа какво се готвех да направя.

Анаид се наведе над Амусайка, но не успя да доближи устни до шията й. Нещо й попречи да го стори. Нещо, подобно на лепкаво въже, което се омота около лицето и гърдите й и не й позволяваше да помръдне. Помъчи се да извърти глава, но не успя. Поиска да вдигне ръце, но беше невъзможно. Не можеше да стигне пръчицата си, нито атамето си, не можеше да използва оръжията си. Заизвива се яростно, но с всяко движение се оплиташе все повече и повече в невидимото лепкаво въже. Докато накрая остана напълно неподвижна. Веднага разбра. Бяха хвърлили върху нея магическа паяжина, точно както тя беше направила с графинята, и я бяха уловили като муха.

Анаид прошепна контразаклинание, ала на мига то бе развалено и атакувано от много други.

Почувства кратко и остро убождане. Една стрела с безпогрешна точност се заби в ръката й и вля в тялото й отровата, която трябваше да я парализира. Опита да се съпротивлява, но беше прекалено късно. Жените Омар бяха приложили стратегията на паяка — твърде древна форма на колективна борба, която използваха за защита от Одишките. Първо отвеждаха жената Одиш на подходящо място, като хитро й подхвърляха примамка, а щом вещицата Одиш отслабеше бдителността си, с внимание изцяло погълнато от жертвата си, я хващаха в мрежата и я отравяха със стрела. После заличаваха следите и тялото й изчезваше.

Анаид се отчая. Жените Омар бяха подли. Бяха си служили с тактиката само два-три пъти през цялото си съществувание. Поначало Омар бяха страхливи и предпочитаха да се крият, а не да действат открито. Защо я нападаха?

Аремога влезе в пещерата и без изобщо да погледне Анаид, вдигна на ръце тялото на Амусайка и го прегърна.

— Дойдохме навреме. Ариминда беше права, избраницата е безкрайно силна, но успяхме да спасим живота на малката.

— А Ариминда откъде знаеше, че е пристигнала?

— Получила е известие от ученичката си Дасил. Помолила я да я задържи и я предупредила за изключителните й способности.

На Анаид й се прииска да закрещи, но не можа. Нима наистина Дасил я е предала? Какво ли им беше казала на тези Омар, та да я пленят?

— И как ще я овладеем? Наистина е могъща.

Аремога ги успокои:

— Ариминда иска да я заведем при нея, в бърлогата й Ел Тейде, тя ще я пази да не избяга, докато Съветът на матриаршите от Запада вземе решение какво да се прави с нея.

Около Анаид се трупаха още и още Омар. Една от тях я посочи учудена.

— Това ли е избраницата?

— Представях си я по-силна.

— С червена коса.

— Изглежда добро момиче.

Аремога ги поправи:

— Тя вече не е нашата избраница. Тя е просто една Одиш.

Анаид се помъчи да възрази, да се съпротивлява, но отровата вече бе започнала да действа и й беше отнела гласа. Насили се да се направи някакво движение, но беше парализирана. Пожела да начертае план за действие, но осъзна, че няма воля.

Аремога коленичи до нея и извади дъбовата си пръчица.

— Вълчиците я отлъчиха от своя клан. Жените Омар се отрекоха от избраницата, затова нареждам — и размаха пръчицата си с кръгово и хипнотизиращо движение, — нека изчезне под въздействието на заклинанието на хамелеона, което вълчицата Елена извади от забвението.

Анаид отчаяно искаше да се защити, но смаяна, си даде сметка, че вече няма тяло.

Току-що бе изчезнала.