Майте Каранса
Проклятието на Оди (29)

Глава двадесет и девета
Войната на вещиците

„Тецакуалко“ на Попокатепетл беше нещо изумително, рядко виждано. Издигаше се на почти пет хиляди метра надморска височина, върху белия ледник, съвсем близо до върха, но оставаше незабележим за случайните пътешественици, поели бавното изкачване към върха на Попо. На тази височина, каталясали от умора и задъхани от разредения въздух, имаха очи и сили само да продължат бавно и упорито, стъпка по стъпка, докато достигнат 5452 метра — кулминацията на техния подвиг.

Като всички останали индиански храмове, „Тецакуалко“ беше разположен така, че всеки ден на зазоряване първият слънчев лъч да огрява олтара и да свързва, следвайки въображаема линия, следващите точки, маркиращи движението на слънцето. „Тецакуалко“ на Попокатепетл беше предизвикателство за всички закони на гравитацията и като по чудо закрепен на планинския склон, буквално висеше в пространството така, че докато го гледаше, на човек му се замайваше главата. Пред параклиса, като изрязан във формата на стърчащ клюн, свършваше ръбът на ската, покрит с лед.

Кристине, с едно просто заклинание, бе реставрирала красивия му розетъчен таван и отново бе издигнала предишните му колони върху черния скалист под с вулканичен произход, излъскан до блясък от ледниковия език.

Над храма се извисяваше магически стълб от пушека, излизащ от кратера на разгневения вулкан. Под него се стелеше бял пръстен от облаци. На почетното място — трепереща, но твърдо решена да вземе скиптъра, стоеше Анаид. Беше загърната в кожи, до Бялата дама. С вдигната брадичка и спокоен, самоуверен поглед, като истински водач. Точно както я бе учила баба й.

Кристине, насред ослепителния лед, приемаше и поздравяваше прииждащите жени Одиш. Всичко беше, както си е по ритуал. От почетното място, до избраницата, Кристине ги посрещаше с по няколко думи за добре дошли и с по една целувка. После нарисува очите си с черна сурма^[1], за да се предпази от всякаква зла прокоба и напълни сребърната си чаша със свещената напитка.

Красивите Одиш пристъпваха достолепно и величествено, всяка със своята чаша в ръка, отиваха на почетното си място, отредено им според ранга, произхода и заслугите.

Протоколът беше муден, повтарящ се и се проточи изключително дълго, та на Анаид й се стори безкраен. Съзнанието, че скиптърът е наблизо, я бе преобразило. Усещаше го по горящите си ръце и по вълнението, което я задушаваше? Съдбоносният момент наближаваше, само още миг, и разсъмването щеше да смени нощта и слънчевият лъч да я посочи като негова законна владетелка. Скришом погледна сандъчето от масивно злато, охранявано от две предани Одиш от сибирските степи. В него беше скиптърът на властта.

Изгаряща от нетърпение, Анаид с мъка издържа ритуала с либацията^[2], отслужен от Кристине, заедно с останалите Одиш. Бялата дама отговори на ритуалните думи, които бяха част от церемонията, вдигна чашата си към конуса на вулкана и всички Одиш повториха жеста й.

— Могъществото на свещения и безсмъртен огън се обединява тук, на това магическо място, със силата на вечните ледове. Нека и ние съединим нашите чаши и заедно да пием, за да се заредим с мъдростта на майката О, която дава на огъня и на леда могъществото на безкрая.

Вкупом всички Одиш нададоха многогласен възглас: „Да бъде“, наведоха глави и пиха, докато пресушиха чашите си със свещеното питие, което несъмнено щеше да изостри сетивата и възприятията им. После седнаха с изискан маниер, застанаха в тържествена поза и втренчиха очи в Анаид.

Две от тях, две яки Одиш, излязоха напред, носеха червеникав камък, издялан във формата на паница, и го поставиха в краката на Анаид.

— Всичко е готово за жертвоприношението.

И отместиха поглед към двете фигури най-отзад, които застанали прави пред четириъгълника на „Тецакуалко“, чакаха примирено съдбата си. Под въздействието на магия бяха неспособни да се помръднат, да избягат или да мислят. На главите си имаха големи бели тиари и бяха облечени в зелени роби. Чакаха реда си да бъдат принесени в жертва, но Анаид дори не се вгледа в лицата им и не вникна в значението на ритуала. Беше главозамаяна от мястото, което й бе отредено, и от могъществото, което излъчваше цялото й същество.

Кристине взе решението вместо нея:

— Жертвоприношението може да почака.

И двете Одиш коленичиха, наведоха глави и се оттеглиха по местата си.

Анаид усети как настръхва. Всички Одиш, тези красиви жени, кръвожадни и безсмъртни, бяха строени пред нея, готови да й служат и да й се подчиняват, да са верни поданици на нея и на скиптъра. Главата й се зашемети, също като замайването, което те обзема, когато погледнеш към дъното на пропастта, над която бе увиснал храмът „Тецакуалко“. Това ли е да си могъщ? Това ли е насладата от върховната власт? Чувството за световъртеж се засилваше, докато Кристине отваряше с ключа си златното сандъче, където пазеше скиптъра. От устата на Анаид излезе мъчително възклицание, когато най-сетне съзря стария си приятел, когото бе очаквала по време на дългата им раздяла. Изригващи чувства я разтърсиха, а сиянието на дланта й се засили болезнено. Но Кристине бе тази, която бръкна с бялата си ръка в сандъчето и стисна скиптъра в дясната си ръка. После го вдигна и го изложи на показ пред жадните очи на Анаид и на всички Одиш.

— Ето го. Скиптърът на властта на майката О, от пророчеството на Требора, от проклятието на Оди. Всемогъщ и единствен. Скиптърът на ИЗБРАНИЦАТА. — Произнесени бавно и тържествено, думите й предизвикаха неодобрителен ропот, който отекна силно в залата на „Тецакуалко“. Някои Одиш не бяха склонни да се примирят да ги управлява някаква невръстна Омар.

Анаид протегна ръка към скиптъра и всички видяха бялата светлина, която, сияйна, бликаше от дланта й. Беше очевидно, че се привличат и си принадлежат, че естествено си подхождат и се сливат, че и съюзът им е предопределен. Неодобрението на някои заговорнически групи Одиш обаче не бе единственото, което пречеше скиптърът да отиде в ръцете на Анаид.

Кристине, трепереща и напрегната, като омагьосана от притегателната сила на златния символ, отказваше да й го предаде. Не можеше. Нямаше доблестта да го стори. Скиптърът я викаше, а тя не можеше да му устои. Скиптърът й се налагаше, а Кристине не можеше да се противи на силата му.

Анаид, с разширени зеници и с пламтяща ръка, превъзбудено следваше траекторията на скиптъра в ръцете на Кристине, която спря, хипнотизирана и подчинена на скъпоценната играчка. В далечината проблясваха първите светлини на зората. Много скоро щеше да стане късно.

Настана плътна тишина, нарушена от воя на койот, който сякаш изтръгна Кристине от мечтателния й унес.

Анаид не можеше да й го отнеме със сила, не можеше да се бори срещу нея, но я хвана за свободната ръка и я стисна.

— Бабо — прошепна й, — дай ми го. Трябва да го връчиш на мен.

Сред жените Одиш наставаше все по-голямо смущение, а групата на черната вещица Баалат издигна недоволен глас:

— Скиптърът за жените Одиш!

Тогава Кристине реагира.

— Тишина! — заповяда и вдигна скиптъра над главите на Одиш. — Единствено избраницата, със скиптъра в ръка, има власт над живота и смъртта. Нима искате да го използва срещу вас? Трябва да я приветствате и да я почитате.

После бързо и без да се поколебае, протегна ръка и подаде скиптъра на Анаид. Момичето жадно го пое и здраво го стисна. Със затворени очи се остави жезълът да влее в нея енергията и магията си и се почувства пренесена в други измерения. Отвори очи и забеляза, че светлината се е променила, звуците са по-изчистени и ясни. Мъглявостта се бе избистрила, зад разпокъсващия се волан от облаци се провиждаха нови реалности.

Внезапно долови приглушения шепот на множество скрити жени и забеляза, че са заобиколени от воини Омар, които нито дърветата, нито храсталаците, нито белият сняг можеха да скрият. Скиптърът ги правеше видими за нейните очи. Никой и нищо не оставаше неосезаемо за скиптъра. Безграничната му мощ стигаше до всяко кътче.

Почувства се чудовищно могъща. Почувства се ужасно самотна. Почувства опасенията и недоверието на всички.

Но притежаваше скиптъра.

Нито Одиш, нито Омар й вярваха. Никой, с изключение на Кристине, не я обичаше. Но може би именно затова се чувстваше по-силна, по-способна да осъществи желанията си, без да я спират скрупули или сантименталности.

Да не се огъва пред чуждата воля. Да диктува своите закони и правила. Да не се подчинява на никакви заповеди. Тя самата да заповядва. Не трябва да се съобразява с никого. Само със себе си.

Внезапно се сети за Деметер, както и за това, че бе дала дума да унищожи Кристине. Обещанията пред мъртвите не се забравят… А защо не? Копнееше да литне свободна като волна птица, устремена към абсолютната власт на скиптъра.

Граченето на орела извести, че слънцето ей сега ще се покаже. Анаид напрегна мускули и разпери ръце, готова да го посрещне. Но в мига, в който насочи скиптъра към изток, един глас я спря.

— Обичам те, Анаид — високо и ясно извика Селене, майка й, и гласът й отекна като ехо, връщано от колоните на „Тецакуалко“.

Анаид почувства дълбоко в нея да се събужда човещината и да залива цялото й същество.

— Анаид, обичам те! — извика баща й Гунар и празните й гърди се изпълниха с чист въздух, причинявайки й болката на новороденото, поело първата си глътка въздух.

— Обичам те, Анаид! — чу се и гласът на Рок и тя усети силен натиск върху сърцето си, който го накара да затупти, както електрошок възстановява сърдечния ритъм.

Анаид потрепери цялата, от глава до пети, и почувства как решителността й се изпарява.

Кристине все така стоеше безизразна и непоклатима, докато Одишките скочиха от местата си, готови да се нахвърлят върху смутителите на церемонията им. В мига, в който се изправиха, някои от тях попаднаха в плен на магически мрежи, които им хвърлиха жените Омар, скрити сред леда, увиснали в празното пространство над пропастта. Гръмнаха викове и оглушиха свещеното място.

В този миг първият слънчев лъч в деня на равноденствието огря скиптъра и Анаид почувства топлината на царственото небесно светило да се разлива във вените й и щедро да я дарява с безкрайна мощ.

Гласът на Клодия я трогна по-силно от властта на скиптъра.

— Обичам те, Анаид! — извика Клодия, пробудена от летаргията си с помощта на жените Омар.

— Обичам те, Анаид! — присъедини се и Дасил, като се затича към нея, измъквайки се от Одишките, които се опитваха да я спрат.

Богопомазана и предопределена за скиптъра, Анаид стоеше неподвижна, само вдишваше дълбоко чистия въздух и се наслаждаваше на човешката си природа. Беше разкъсана, пръсната на парчета, но усещаше всяка своя клетка. Беше жива, неописуемо, неудържимо жива и за първи път разбра какво означава да притежава скиптъра, а не той нея.

Това беше. Да се чувства обичана.

Това беше тънката разделителна линия.

Селене си проправи път сред шумното множество, стигна до Анаид и със сълзи на очи я замоли:

— Унищожи Бялата дама. Направи го сега.

Анаид осъзна, че това е мисията, предопределена й от пророчеството.

Вдигна скиптъра над изящната и красива глава на Кристине, а тя нищо не направи, за да се защити, не се помръдна от почетното място, което заемаше до нея. Продължи спокойно да я гледа в очите, без да моли за съчувствие, с единственото желание да запечата спомена.

Анаид направи опит да стовари силата на скиптъра върху Бялата дама, но когато започна да накланя надолу ръка, нещо я възпря. Водеше жестока вътрешна борба.

— Направи го, Анаид.

— Унищожи я, Анаид.

— Тя е въплъщение на злото, Анаид.

Анаид, хипнотизирана от очите на жертвата си, може би под въздействието на последната й черна магия, остави скиптъра с трепереща ръка на олтара.

— Не мога да го направя.

— Защо не можеш да ме унищожиш? — попита Кристине.

Анаид окончателно се предаде:

— Обичам те.

— Не се предавай, Анаид. Не се предавай — побърза да се намеси Селене.

В порив на отчаяние се впусна към скиптъра, за да го грабне и сама да го стовари върху великата Одиш, но една ръка, по-силна от нейната, й попречи да го извърши. Беше Гунар.

— Не го прави, много е опасно.

Междувременно Кристине, сляпа и глуха за всичко, освен за внучката си, нежно прегръщаше Анаид и бършеше сълзите й.

Селене изпищя и поиска да ги раздели, но Гунар отново я спря с твърда ръка.

— Няма да й стори нищо лошо. Не и на нея.

Анаид се обърна към майка си.

— Съжалявам, Селене — измънка, — наистина съжалявам. Изгубихме войната. Вие, Омар, загубихте, и то по моя вина. Не съм способна да я убия.

Кристине се усмихна на Анаид и мило и изискано й подаде скиптъра.

— Грешиш, съкровище. Любовта е дар Божи. Праща го провидението. Скиптърът е твой.

Бялата дама се изправи, горда и внушителна, и извика. Гласът й прогърмя и силно отекна в подножието на Попокатепетл. Беше толкова мощен, че спря полета на орлите и отби въздушните течения. Гласът й, едновременно нежен и могъщ, изпълни с изумление жените Омар, войнствени и разгневени, за първи път обсадили противничките си Одиш. Докато тя говореше, всички живи същества внимателно я слушаха.

— Чуйте ме добре. Пророчеството току-що се изпълни.

Всички, и Одиш, и Омар, бяха замръзнали неподвижни, затаили дъх.

— Войната на вещиците приключи.

С глас на велика пророчица Кристине тържествено извести:

— Времето на Одиш изтече — и думите й не търпяха възражение.

В този момент една Одиш, руса и луничава, която, разгневена, открито изразяваше неодобрението си, в миг изчезна, поразена от мълния. На мястото й остана само шепа прах. Разнесоха се викове и всички Одиш около нея се отдръпнаха.

Кристине продължи да говори с гръмовен глас:

— Със своята преданост, с искрената си любов към мен избраницата Анаид възтържествува над извадените шпаги и над заклинанията.

Чернокожата нубийка Одиш, бивша наемна убийца на Баалат, се хвърли срещу Кристине с атаме в ръката.

— Предателка! — просъска тя сърдито.

На мига падна мълния и я погълна в пламъци, които я скриха от погледите на всички, а когато ослепителната светлина се разсея, от гнева и от отмъстителността й нищо не бе останало. Тялото й чисто и просто се бе изпарило…

Кристине я посочи.

— Аз лично слагам край на тази ненужна и абсурдна война. За нас, Одиш, няма място в света на живите.

Светкавиците се множаха. На всяка следваща секунда изчезваха нови и нови Одиш. Останалите отчаяно се опитваха да избегнат съдбата си, но напразно. Внезапно пак изтрещяваше и ги унищожаваше, една след друга.

— Ще изчезнем окончателно. Войната на вещиците приключи.

По лицата на жените Омар се четеше изумление, а по тези на Одиш — неописуем ужас.

Анаид внезапно проумя.

— Либацията, ритуалът със свещената чаша… Ти сама ли реши края на Одиш?

Кристине въздъхна.

— Краят винаги идва. Неизбежен е.

Анаид се ужаси.

— И ти ли пи от отровата?

— Аз съм безсмъртна Одиш, а съм уморена, много уморена от толкова дълъг живот.

Анаид се вкопчи в нея.

— Не, бабо.

— Обичах те много, Анаид, колкото можах. Благодарение на теб открих смисъла на живота, а той е неразбираем без смъртта.

С очи, пълни със сълзи, Анаид има време само да отвори торбичката си и да й подаде няколко златни монети.

— Моля те, вземи ги. Това са монети за Мануела и за дъщеря й. С тях ще минат през лагуната. Дай им ги. И за теб.

Кристине стисна монетите в шепа и на мига червеникава мълния я обгърна.

Анаид стисна очи, за да не е свидетел на кончината й.

 

 

Оглушителният рев на Попокатепетл я накара да ги отвори отново. Въздъхна. Разбра посланието му. Вулканът изискваше от нея да изпълни дълга си. Наоколо цареше пълен хаос. Жените Омар честваха победата и прибираха бойните си снаряжения. Всички, погълнати от радостното си вълнение, потънали в сладкото опиянение, което дава триумфът, бяха забравили за избраницата.

Гледаше ги и виждаше как се възстановяват от раните си, изтощени, но живи. Дасил и Клодия разказваха премеждията си, като оцветяваха разказа си и му придаваха леко шеговит тон. Гунар и Селене бяха встрани от останалите, разискваха собствените си проблеми, онези, които бе решила с помощта на Бриджет, като я помоли да развали проклятието си. Имаше и още някой, който се оглеждаше и я търсеше. Рок. Мургав, висок и красив. Погледите им се срещнаха и докато се провираше сред тълпата, която ги разделяше, нямо я молеше с очи да го изчака.

Тъкмо тогава обаче тя чу гласа й: „Чакам те, Анаид.“

Беше Сармик, млечната й сестра. Този път — да. Чуваше я добре, съвсем ясно. Беше така близо, трябваше да тръгне с нея.

Обърна се, но някой постави ръка на рамото й и я задържа. Вдигна глава и видя Рок, който й се усмихваше с палавата си трапчинка.

— Няма ли да ми дадеш целувка?

Анаид изобщо не се поколеба. Разделяш ли се завинаги, заслужава си да оставиш незабравим спомен. Двамата се целунаха продължително и Анаид се почувства толкова добре, че се уплаши дали ще има сили да изпълни намерението си.

— Заслужаваше си — промълви Рок.

— Кое?

— Дългото пътуване, за да получа целувката, която ми дължеше.

Анаид се засмя и се отдръпна от него.

— Трябва да тръгвам.

— Къде отиваш?

Анаид посочи към кратера.

— Дала съм обещание.

— Идвам с теб.

— Не, трябва да отида сама.

Рок я задържа с един последен въпрос:

— Скоро ли ще се върнеш?

Анаид, с плувнали в сълзи очи, не му отговори и без да се сбогува, бавно пое към върха.

Селене и Гунар също се бяха преоткрили, отчаяно и с изненада. И двамата не можеха да разберат причината за възродената им любов — без омраза, без озлобление, без желание за отмъщение. Но тя причиняваше болка на Селене, която се измъчваше и не искаше да поеме риска дотолкова да се вкопчи в живота, та да не намери сили да изпълни обещанието си, дадено на мъртвите.

— Нашата любов е прокълната. Нямаме късмет — съпротивляваше се, тръпнеща в прегръдките на Гунар, макар и да копнееше любовта им да трае вечно.

— Може би вече не е — с плаха надежда рече Гунар.

— Бриджет произнесе проклятието на хълма Домен. Забрави ли?

— Понякога проклятията могат да бъдат развалени с екзорсизъм^[3].

Селене рязко го отблъсна.

— Нямам време или, по-точно казано, не мога да ти отделя време, понеже то не ми принадлежи.

Гунар стана сериозен.

— Какво искаш да кажеш?

— Дала съм дума да отдам живота си.

— На Макс ли?

— Не бъди ревнив. По-сериозно е, отколкото си мислиш.

— Да не си решила да жертваш живота си по някаква причина?

Селене сведе поглед. Гунар я хвана за раменете и я разтърси.

— Няма да го позволя, за нищо на света.

Селене се освободи от ръцете му.

— Заради Анаид е.

Внезапно Селене си даде сметка, че дъщеря й я няма, и отчаяно я затърси. Докато накрая я откри. Фигурката й бе заприличала на точица в далечината, само на няколко метра от димящия кратер.

— Анаид! — извика, отгатнала намеренията й, сочейки към върха.

И без дума да каже на Гунар, произнесе заклинание за илюзия и полетя, устремена към нея, с решимостта на човек, съзнаващ, че трябва да впрегне всичките си сили, за да спаси живот, живота на най-скъпото си и обичано същество.

Анаид обаче вече бе стигнала върха и се усмихваше на млечната си сестра, която беше с вярното си куче хъски, надвесена и загледана в бездната на кратера.

— Сармик? — повика я и сърдечно я прегърна.

След прегръдката двете се спогледаха. През цялото това време бяха толкова силно свързани. Сармик посочи скиптъра.

— Красив е.

Анаид й го подаде. Знаеше, че Сармик ще го използва справедливо и мъдро, ще бъде най-добрият вожд — матриарша на всички Омар и най-чудесната владетелка на жезъла. Тя, в чиито вени тече нейната кръв, която е нейното второ „аз“, тя ще бъде истинската кралица на магьосниците.

— Твой е. Давам ти го от името на всички Омар. Използвай го предпазливо и благоразумно.

Развълнувана, Сармик погледна скъпоценния скиптър без капчица ламтеж. Ръката й беше чиста и свободна от стремленията, които разяждаха Анаид. Нейното великодушие и нейната всеотдайност бяха такива, че никога нямаше да се подаде на изкушението и никога нямаше да я ръководят властолюбието и амбицията.

Попокатепетл отново изрева оглушително и стените на конуса му потрепериха. Обгърна ги гъст облак от пара и дим.

Вулканът я призоваваше и Анаид, нерешителна, притисна към гърдите си торбичката с монети.

Сармик, със скиптъра в ръка, свали от шията си хубавия наниз и го сложи на Анаид.

— Мечката майка ще те закриля.

Анаид беше много развълнувана и преди да направи съдбоносната крачка, прегърна млечната си сестра и прошепна на ухото й своето предсказание:

— Ще бъдеш нашата кралица и ще управляваш Омар мъдро и с помощта на скиптъра на майката О.

Сбогуваха се със сълзи на очите.

— Бих искала да те опозная по-добре, но ще бъда горда да изпълня мисията си — прошепна Сармик.

Анаид изпитваше същите чувства. И тя трябваше да изпълни даденото обещание и да се предаде на мъртвите.

Точно в този момент, в мига, в който събираше цялата си смелост, за да се хвърли в димящия кратер, Сармик рязко дръпна торбичката с монетите от врата й и със скиптъра в другата ръка скочи в празното пространство, последвана от вярното си хъски.

Двамата полетяха над облака от серни изпарения и изчезнаха в огнената паст на кратера.

Ужасена, Анаид понечи да се хвърли след нея, но ръката на Селене я задържа.

— Нееее!

В пещерата Мипулко змията Коатликуе запали лулата си и без да е нужно да поглежда към облака дим, който излизаше от внушителния вулкан, разбра, че е заситил глада си.