Робърт Б. Паркър
Шанс (50)

Четиридесет и девета глава

Биби вървеше нататък, без да се обръща. Двамата с Хоук стояхме и я гледахме как минава покрай „Дезърт Ин“ и свива наляво по Кънвеншън Сентър Драйв.

— Сума ти време изгубихме, докато я намерим — промърмори Хоук. — И пари. Изминаваме четири хиляди и петстотин километра и когато най-накрая я намираме, тя ти дръпва една реч и ти я пускаш да си върви.

— Феминизмът винаги ми е бил слабост — казах аз.

— Разбира се — кимна той. — И на мен. И сигурно, мисля си, няма да е хубаво от наша страна, ако я понаглеждаме от време на време, нали?

— Много покровителствено и експлоататорски ще изглежда.

— Ако ни забележи — натърти Хоук. — А ако не ни забележи?

— Тогава може — отвърнах.

По обратния път до „Мираж“ двамата обсъждахме надълго и нашироко кой да поеме Биби утре сутринта и кой да остане да спи. Главният ми довод беше, че ранното ставане е заложено в гените му от цели поколения прародители, вдигани по тъмно да берат памук, преди росата да се е вдигнала. Според него обаче това било расистки начин на мислене. Той го заклейми и ми разясни, че съм бяло мамино синче с манталитет на кръвожаден плантатор. На свой ред, аз му обясних, че тъй като съм от ирландски произход, въобще нямам никакъв манталитет, най-малко пък плантаторски. На което той отговори, че не е необходимо да имаш две педи чело, за да се правиш и на такъв, и на инакъв. Тук за момент ме хвана натясно, но вече бяхме стигнали до „Мираж“ и влизахме във фоайето. Там спряхме, хвърлихме ези и тура и той загуби.

Оказа се, че спорът ни е бил абсолютно безсмислен, защото само четиридесет и пет минути по-късно Биби се обади по телефона.

— Долу във фоайето съм — задъхано каза тя. — Марти е тук.

— Долу?

— Не, видях го във фоайето на моя хотел, като се върнах от разходката с вас.

— Той забеляза ли те?

— Не. Тичах чак дотук.

— Стая десет двайсет и четири — продиктувах й. — Качвай се!

Набързо нахлузих панталоните, скочих в чифт обувки и в този момент звънецът иззвъня. Тъй като съм предпазлив по природа, извадих пистолета, преди да отворя вратата, но тя беше сама.

— Заключи — каза Биби, след като влезе. Дишането й още не се бе успокоило и цялото й лице пламтеше. — Тичала съм дотук… Сложи и веригата.

Метнах завивките върху неоправеното легло. Когато съм без Сюзън, нямам нужда от апартамент. Една стая — нищо повече. Без изглед към вулкана.

— Сядай — посочих с брадичка към ниската масичка. — Искаш ли да пийнеш нещо?

Тя поклати глава и продължи да стои права.

— Марти сам ли беше? — попитах я.

— Оня дребният, дето бе с теб тая вечер, беше с него. Видях ги през вратата и изобщо не влязох. Може да е имало и други с тях. В секундата, в която погледът ми падна върху Марти, се обърнах и хукнах.

— Бърнард Дж. Фортунато — промърморих аз.

— Това да не е дребният, с когото беше тази вечер?

— Аха — отвърнах. — Май е продал една и съща стока два пъти.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и се заразхожда напред-назад, гледайки да не се приближава към прозореца, макар че бяхме на десетия етаж.

— Искаш да кажеш, че той е извикал Марти? — попита ме.

— Обзалагам се — отговорих. — Двойна печалба, двойна доза емоции.

— Страх ме е.

— Не те обвинявам.

— Не знам какво да правя.

— Стой тук — казах й. — Това на първо време. И не се опитвай да бягаш.

— Чувствам се толкова глупаво след тия неща, дето ви ги наговорих за мъжете.

— В това, което ни наговори, имаше нещо вярно — успокоих я аз. — Ти просто още не си готова да свършиш всичко съвсем сама и без помощ. И никой не го прави по този начин. А аз точно такава помощ обичам да давам.

Тя впери поглед в мен.

— Гол до кръста… Не бях си давала сметка. Ами че ти си доста едър мъж…

— Да, и не е необходимо да се правиш на възхитена — прекъснах я аз. — И без това ще ти помогна.

— Не се правя… а може би наистина се правя… Обаче Марти също е много едър, а и безмилостен. Никой не може да го спре.

— Двамата с Хоук ще го спрем — уверих я. — Всичко ще бъде наред.

— Ще го убиете ли?

— Ще видим — отвърнах уклончиво.

— Убийте го! — каза тя с равен и тих глас. — Трябва да го убиете. Друг начин да го спрете няма.

— Ще действаме според обстановката — рекох аз.

— Ако го убиете, ще направя за вас каквото пожелаете — продължи тя, сякаш не ме бе чула.

— Никакво заплащане — поклатих глава. — Независимо от изхода… И така… Аз отивам при Хоук, ти оставаш да спиш тук.

Тя не се съгласи.

— Страх ме е да остана сама.

— Добре. Ще сваля матрака на пода. Един от нас ще спи на него, а другият — на дъските.

— Много мило от твоя страна.

— Аха. Чуй сега. Това, дето го каза одеве, е така. Има неща, които едни хора могат да ги вършат, и неща, които други хора могат да ги правят. Така че ако на теб ти трябва помощ, това не означава, че изпадаш в зависимост от някого. Пак си оставаш свободна. Само гледай да стоиш настрана от задници. Това е.

Тя кимна, без да отпуска скръстените си ръце, и все така внимавайки да не се доближава до прозореца, продължи да се разхожда бавно напред-назад. Аз разтурих леглото, свалих матрака на пода, проснах завивките вместо дюшек на дъските на леглото, измъкнах одеяло от гардероба, хвърлих по една възглавница и за двамата и се изправих.

— Избирай.

— Не мога просто така да легна и да заспя — каза тя.

— Можеш да правиш каквото пожелаеш — отвърнах аз. — Просто искам да знам кога и къде ще си легнеш.

— Но аз нямам пижама.

— Нито пък аз.

Биби стоеше на едно място, обгърнала раменете си с ръце, и като че ли се чудеше какво да прави. Хвърлих поглед към касата на леглото. Май беше по-неудобна, отколкото матракът.

— Банята е ей там. Можеш да ползваш всичко в нея. Утре ме чака тежък ден. Схватка с Марти и така нататък, затова трябва да си почина добре.

Събух обувките си и акуратно ги сложих на полицата над закачалката — навик, създаден ми от Пърл, която много обичаше да си играе с тях и да ги гризе. После си събух панталона и го окачих на закачалката в гардероба. Сложих пистолета на нощното шкафче до мен и нали винаги съм си бил кавалер, се проснах на дъските на леглото и моментално заспах. Какво е правила Биби след това — нямам представа.