Робърт Б. Паркър
Шанс (15)

Четиринадесета глава

Винаги съм подозирал, че летището на Лас Вегас е по-голямо от самия град, но не бях го виждал черно на бяло, с всичките му статистически данни.

Двамата с Хоук носехме по една чанта ръчен багаж, където бяха дрехите ни, плюс по два куфара за всекиго от нас с багажа на Сюзън. От двете страни на коридора, като на парад, бяха строени редица игрални автомати.

— Ти какво, да не се преобличаш през час? — попита Хоук Сюзън.

— Не се знае какво ще ми потрябва, ако изведнъж срещна Уейн Нютън — отвърна тя. — Трябва да съм готова за всичко.

— Е, след като не ти се налага ти да носиш… — промърмори Хоук.

— На принцесите от американо-еврейски произход не се налага да носят багаж — назидателно произнесе Сюзън. — Затова си има шерпи.

— Чудя се дали да не си поискаме по една червена шапка на носачи — казах аз.

Хоук поклати глава:

— На бели не дават.

Около изхода за лимузините имаше само още една двойка — мъж и жена. Сюзън се вгледа в тях и кимна крадешком към мен и Хоук.

— Уейн? — наклони към нея глава той.

— Шшшт — изшътка Сюзън. — Не. Това е Робърт Гулет.

Хоук остави куфарите на земята.

— Ще се преобличаш ли?

— Не — отвърна тя. — За Робърт Гулет така съм добре.

Строен чернокож, но светлолик мъж, с къса червеникава коса и в ослепителнобял костюм, се появи в чакалнята. Влязъл вътре, той свали тъмните си шикозни очила и изчака за момент зрението му да се адаптира.

Хоук подвикна:

— Лестър.

— Хоук, мой човек — откликна мъжът.

Хоук ни представи. Изчакахме в климатизираната зала, докато Лестър натовари багажа ни в колата.

— Той ръководи фирма за обслужване с лимузини — обясни Хоук. — Когато хотелите докарат някой голям баровец, Лестър го взима от летището, разкарва го насам-натам, прави му резервации за вечеря, за момичета, за момчета или и за двете заедно, ако оня поиска. Грижи се баровецът да посещава казиното — спонсор на посещението му.

— И ти дължи услуга, а? — кимнах с разбиране.

Хоук сви рамене:

— Останало му е малко свободно време. Pro bono^[1] дела.

Лестър се върна.

— Готово, момчета и момичета, колата ви чака.

Оставихме Робърт Гулет и придружителката му да си чакат своята кола, набързо преодоляхме краткото открито пространство на пустинна жега и се вмъкнахме в климатизираната вътрешност на белия линкълн.

— Искате ли да ви покажа Вегас на влизане, деца? — попита Лестър.

— Лестър — погледна го Хоук. — Не сме туристи.

— Както кажете — кимна той. — Ако ви се прииска, в барчето има питиета.

— Откъде се познаваш с Хоук, Лестър? — попита Сюзън.

Усмихнах се. Знаех, че не пита просто така, колкото да каже нещо. А наистина й е интересно да узнае.

— Запознахме се в Куба — отвърна й.

Сюзън премести поглед върху Хоук.

— Куба?

Той сви рамене. От бордюра зад нас се отлепи кафяв буик и ни последва.

— А какво си правил в Куба, Лестър?

— По малко от това, по малко от онова — каза с безразличие той.

— О!

Сюзън отново се обърна към Хоук. Кафявият буик ни задмина на една права отсечка. Обикновено, когато обстоятелствата го налагат, колата продължава напред и те оставя зад себе си. Сега буикът задмина още две коли, върна се отново в лентата и продължи да кара пред нас.

— А ти?

— Същото — каза Хоук.

Излязохме от летището и поехме на север по Парадайс Роуд. Буикът се отклони по отбивката за Бест Уестърн. Когато го подминахме, той отново излезе от отбивката и се включи в движението на три коли зад нас. Нямаше никакво съмнение, че ни следи. Нищо не те издава така явно, както старанието ти да останеш незабележим.

През цялото пътуване буикът остана на три коли зад нас. Навлязохме по булевард „Лас Вегас“, минавайки край хора в розови шорти и със сламени шапки, крачещи покрай пиратски заливчета и бутафорни вулкани. В средата на пустинята играеха с отблясъците си десетки фонтани и водопади, пръскащи веселите си искри и лъхащи на свежест в нажежения пустинен въздух, сякаш не само бяха победили природата, но и искаха да я приспособят към себе си.

Лестър величествено сви към „Мираж“ и спря пред парадния му вход. Униформените пикола се нахвърлиха като хуни върху багажа ни още преди да бяхме излезли от колата. Буикът остана на платното и бавно отмина нататък заедно с движението. Сюзън слезе от колата и проследи с тревожен поглед как багажът ни изчезва в хотела. Лестър церемониално ни отвори вратата, аз понечих да си извадя портфейла, но Хоук поклати глава.

— Имаш номера на пейджъра ми — каза Лестър на Хоук. — Ще се навъртам наоколо.

Хоук кимна. Лестър седна отново в линкълна и потегли.

Фоайето на „Мираж“ представляваше гъста джунгла. Навсякъде растяха дървета, шумяха водопади, а по средата минаваше пенлив поток с малко мостче.

— Почакайте тук — каза Хоук.

Отиде на рецепцията и след по-малко от две минути се върна с три ключа. Минахме по мостчето, прекосихме казиното под нескончаемия съпровод на звънтящите и пеещи автомати и се качихме на един от асансьорите. Пред стаите ни на четвъртия етаж Хоук ни даде по един ключ.

— В случай че ви доскучае — добави той, — вулканът изригва на всеки петнадесет минути до полунощ. Можете да го гледате от прозорците си.

— Отвсякъде емоции — забелязах аз.

— Денонощно — кимна Хоук. — Аз съм в съседната стая, така че ако ви хрумне да се занимавате с романтика, гледайте да не вдигате много шум.

— Не съм сигурна дали мога да обещая такова нещо — каза Сюзън.

Хоук се засмя — нещо, с което, доколкото си спомням, удостояваше само Сюзън.

Отключих и тя влезе.

— Видя ли буика? — попита ме Хоук.

— Аха.

— Да ти идва наум кой може да е?

— Изтървах му вече нишката.

— Цар си на тия работи — измърмори той, отключи си и влезе.

Последвах Сюзън. Намирахме се в едностаен апартамент. Таваните бяха високи. Едната страна бе цялата в прозорци, всичко бе издържано в тъмни, дискретни тонове и дървена ламперия. Холът бе по-голям от апартамента ми в Бостън, имаше бар, голям орехов панел на едната стена, зад който се криеше телевизорът, два червени дивана, четири сини кресла, огромна кръгла маса за хранене с шест черни стола. Тук-там бяха сложени саксии с екзотични растения, по стените — картини, а подът бе покрит от край до край с убитобежов мокет. Прекосих стаята и дръпнах пердетата. Вулканът си беше на мястото, както бе обещал Хоук. Само че в момента не изригваше. Ако обаче проявях търпение… На вратата се позвъни и Сюзън отвори на пиколото, който внесе багажа ни вътре. Дадох му бакшиш и той излезе.

Сюзън взе от бара цветна брошура.

— „Скъпи ВИП-гости — зачете тя. — Добре дошли в нашето ВИП-крило. Моля ви, обаждайте се във ВИП-офиса, когато имате нужда от каквото и да било. На ваше разположение сме двадесет и четири часа в денонощието.“

— За нас става въпрос — обадих се. — ВИП-гости.

— Във ВИП-крилото — допълни Сюзън. — Това е, защото ти си световноизвестен детектив, нали?

— Не. Хоук познава някого тук, който му дължи услуга.

— Плащаме ли за всичко това?

— Не мисля.

Сюзън влезе в спалнята. И секунда след това я чух да казва:

— О, ооо!

Отидох и надникнах през рамото й. Багажът ни бе сложен върху спалня с размери на футболно игрище, а целият таван бе в огледала.

— Какво е това о, ооо?

— Таванът — посочи с пръст Сюзън.

— Ще си затворя очите — успокоих я.

— Ще се преструваш, че си ги затворил.

— Ами и ти гледай — предложих й аз.

— По-скоро бих отишла да танцувам с Хауърд Стърн — поклати глава тя.

— О, хайде стига — казах. — Няма нищо лошо за гледане.

— Не приказвай така, че соковете ми завират — помоли Сюзън.

— И моите.

— И сигурно ще е по-интересно, отколкото да гледаме вулкана — предположи тя.

— И аз така смятам.

— Ами тогава?

— Ами тогава? — отзовах се като ехо аз.