Робърт Б. Паркър
Шанс (34)

Тридесет и трета глава

Абигейл Бекър живееше на Скул стрийт в Нийдъм, в сива дървена къщичка с бели капаци на прозорците и яркосиня входна врата. Отстрани на къщата бе облегнат розов бегач с извити дръжки и многоскоростен венец. Спрях колата от другата страна на улицата до противопожарния кран, отпуснах се в седалката и се заех с огромната чаша безкофеиново кафе и две още по-огромни обикновени сладки.

Къщите, подредени от двете страни на улицата, бяха същите като на семейство Бекър, а единствената разлика бе в цвета и украсата. В средата на седмицата, в този ранен час на есенната утрин, наоколо нямаше никакви признаци на живот. Децата — на училище, родителите — на работа. Дъждът ту спираше, ту отново започваше да вали и бе достатъчно мрачно, за да накара останалите по къщите обитатели да запалят лампите.

Майката на Абигейл сигурно й се бе обадила и й бе казала за мен. Освен това сигурно бе споменала, че не ми е дала адреса й, и дъщеря й може би й е повярвала. Макар че вероятно й е дошло наум, че щом съм намерил майка й, значи мога да открия и нея.

Седях и чаках. Дъждът по предното стъкло размазваше очертанията на дърветата отвън и те изглеждаха като извадени от картина на някой импресионист. Хапвах от сладките и пийвах от кафето. Къщата се виждаше идеално. Дъждът не оказваше почти никакъв ефект върху страничните стъкла. Изядох втората сладка и допих кафето си. В къщата на Бекър нямаше никакви признаци на живот.

Слязох от колата и се приближих към входната врата. Децата ходеха на училище. Таткото и майката — на работа. Значи сигурно някъде имаше скрит резервен ключ. Докато се приближавах, оглеждах внимателно къде би било най-удобно да го скрият. Имаше, разбира се, изтривалка отпред, но това беше толкова изтъркан номер, че едва ли биха го приложили. Поспрях за миг на първото стъпало, огледах се и отворих пощенската кутия. Не. От двете страни на входната врата имаше прозорци, чиито капаци бяха отворени и закачени за стената. Пъхнах ръка под този отдясно и опипах дървото от вътрешната страна. Не. Повторих операцията от другата страна и този път имах успех. Ключът беше закачен на кукичка от вътрешната страна на капака. Натиснах звънеца и зачаках. Нищо. Отключих и влязох. Къщата бе празна. Веднага го усетих. Холът бе вдясно, столовата — вляво. И двете стаи бяха обзаведени с евтини датски мебели. Холова гарнитура само за $1100. Столовата бе в имитация на орехов фурнир. Холът — в по-светъл. Там, на полицата над неизползваната още камина, имаше снимки на три момичета на възраст горе-долу за начално училище — може би на дванадесет, десет и осем години.

Прекосих късия коридор и влязох в кухнята. В мивката бяха струпани купи, чинии с трохи, стъклени и порцеланови чаши и мръсни прибори. На масата стърчеше празна кутия от мляко, а до нея — отворено бурканче с гроздово желе.

Срещу кухнята беше всекидневната, в която се намираше походно легло — едно от ония неща, дето може да ги вземете под наем. Изглеждаше, сякаш мястото му не е тук. Мебелите бяха разместени така, че да отворят пространство за него. Не беше оправено. От всекидневната се влизаше в малка тоалетна. На мивката се търкаляше забравен флакон червило, а в кошчето за боклук имаше няколко салфетки с отпечатъци от устни върху тях. Нямаше никакви дрехи.

Горе имаше четири стаи. Леглата навсякъде бяха разбутани, а дрехите — нахвърляни дори по земята. В банята по пода се валяха подгизнали кърпи, а от забравената отворена тубичка паста за зъби на тоалетката бе изтекло част от съдържанието й. Трите стаи очевидно се обитаваха от трите момичета. Четвъртата бе по-просторна, с голямо легло — също разхвърляно — и два гардероба. Единият бе пълен с дамски дрехи, другият — с мъжки. От таблата на леглото висеше бял чорапогащник. До коша с прането бяха паднали чифт боксерки — човекът явно ги е смачкал на топка и се е опитал да умери коша отдалеч, но очевидно не бе успял. В къщата цареше абсолютна бъркотия. Ходил съм в много жилища почти без да предупредя за отиването си и горе-долу имам представа какво означава неоправена къща, но това тук… Преди да се приготвят за работа, мама и татко трябва да облекат, нахранят и изпратят на училище три деца. Явно щяха да поразтребят, след като се върнеха от работа. А през уикендите сигурно се занимаваха с по-генерално чистене. Но ако очакваха някого, сигурно щяха да подредят всичко. Хората обаче не очакваха гости, още по-малко пък такива, дето се прокрадват крадешком. Аз също не обичах да го правя. Чувствах се като воайор, надничащ из потайните кътчета на хорските неуредици.

Слязох пак долу и отново огледах всекидневната. Под леглото се търкаляше изпусната или забравена бледозелена ролка за коса. На телевизора стърчеше празно шишенце лакочистител, а до него бе оставена чаша с малко вода на дъното. Приближих се и я помирисах. Миришеше на бърбън. Водата сигурно бе стопил се лед. Някой, най-вероятно жена, е бил в тази стая. Обаче нямаше нито дрехи, нито багаж. Върнах се отново горе в голямата спалня и прегледах още по-внимателно гардероба и бюрото. Дамските дрехи бяха само 12-и размер. И всички те като че ли бяха издържани в един и същи стил. Ако Сюзън беше тук, щеше много да ми помогне, но за съжаление тя имаше строго негативно отношение към влизането без позволение в чужди къщи и ровичкането из дрехите на стопаните им.

Обиколих помещенията още веднъж, но не открих нищо съществено, затова излязох навън, закачих ключа на мястото му зад капака на прозореца и се отправих към колата. Дъждът още продължаваше да вали и цялата улица приличаше на черен лъскав дъждобран. Крачейки, вдигнах яката на шлифера си.

Вмъкнах се в колата, запалих, пуснах чистачките, нагласих парното на ниска степен и почаках още малко. Гостенката може да е била Биби и да се е омела, след като майката на Аби й е казала, че някакъв детектив я търси. Опитите ми да я открия май правеха намирането й още по-трудно. Трудно място за живот е тая Вселена, по дяволите!

В жабката на колата имах Жълтите страници на района. Извадих ги и започнах да звъня по банките, докато накрая намерих онази, в чийто списък фигурираше Абигейл Бекър. Оказа се, че работи близо до дома си, в клона на „ДеПол Федерал“ в центъра на Нийдъм, само на километър и половина оттук.

Намерих я там, седнала зад бюро в отделението за клиенти. Отпред имаше табела, на която пишеше, че е управител на клона. Беше като че ли малко едричка, но много привлекателна жена с къса кестенява коса, сини очи и приятни, едва забележими бръчици от усмивки около ъгълчетата на устата. Беше облечена в тъмен костюм, който й стоеше прекрасно, и тъмнокафява блуза. Ето значи защо не си е сложила белия чорапогащник. Не би отивал на тъмния й костюм.

Като ме видя да се приближавам, жената се изправи. На години беше колкото Биби, което, ако се вярва на дневника за випуск’77, означаваше тридесет и шест.

— С какво мога да ви помогна, сър?

— Вие ли сте госпожа Бекър? — попитах я аз.

— Да. Управител на клона. С какво мога да ви помогна?

Извадих портфейла и й показах лиценза си.

— Казвам се Спенсър — представих се. — Вчера говорих с майка ви. Издирвам Биби Анъхийм, по баща Коста.

— Майка ми се обади, че сте ме търсили. Но мислех, че не ви е обяснила как можете да ме намерите.

— Наистина не ми обясни — успокоих я. — Директно. Обаче спомена името ви и каза, че живеете в Нийдъм, така че… — Свих рамене скромно. — Елементарно.

— Да, разбира се. Бихте ли седнали?

Седнах.

— Двете с Биби сте били съученички и приятелки.

— Да. Приятелки бяхме и преди да станем съученички. Още от малки.

— Поддържате ли връзка?

— Опасявам се, не особено често. Разменяме си картички по Коледа, но повече от това… много рядко.

— Знаете ли къде е сега?

— Значи, доколкото разбирам, не е в дома си в Медфорд?

— Да. Нямате ли някаква представа къде би могла да бъде?

— Не. Съжалявам, но нямам.

— И не сте се чували отдавна?

— Много отдавна.

Тя се размърда на стола си и кръстоса крака. Прав бях. Чорапогащникът беше тъмен. Краката също бяха чудесни.

— Значи и през ум не ви минава къде бих могъл да я намеря?

— Не, съжалявам, но наистина не знам.

— Например някоя приятелка, на която да се обади?

Тя бавно поклати глава.

Изправих се, извадих една от визитките си и й я подадох.

— В такъв случай, ако ви се обади или се сетите за нещо, което би ми помогнало да я намеря, моля ви, звъннете ми.

— Разбира се. — Тя също се изправи и стисна ръката ми. — Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Аз също — казах и излязох обратно на дъжда, вдигнал яката на шлифера.

Подкарах към Бостън, като през цялото време си задавах въпроса как така нито веднъж не се сети да ме попита защо търся Биби, да не е загазила нещо или изобщо такова, което се пита, когато не си виждал някого отдавна. Може би ако си бях налягал парцалите известно време и не бях тревожил Абигейл, гостенката щеше да заключи, че опасността е преминала, и щеше да се върне.