Робърт Б. Паркър
Шанс (2)

Първа глава

Духът ми витаеше в облаците.

Току-що бях взел астрономически хонорар от една гигантска застрахователна фирма, която спокойно можеше да си го позволи, за да разплета възела на огромна застрахователна измама. Седях си в офиса в топлия есенен следобед, отворил прозореца зад гърба си, държах чековата книжка в ръцете си и се наслаждавах на банковия си баланс, мислейки дали да се оттегля вече от занаята, или да си купя нов пистолет, когато в кабинета ми влезе много важна клечка от дебеловратите главорези, придружена от намусена млада блондинка.

— Как я караш? — попита ме Вентура.

— Летя из облаците — отвърнах кратко.

Вентура беше от ония типове, които толкова обръщат внимание на страховития си външен вид, че не им остава време да мислят за нищо друго.

— Имам да говоря нещо с теб — каза той.

Беше як мъжага, започнал вече да напълнява, с гъста черна коса, която сресваше право назад, и с голям нос, спускащ се право надолу към устата му без никаква извивка. Бе облечен в двуреден черен костюм и сива риза, с вратовръзка на райета, стегната в здрав възел плътно до гърлото му. Нацупената жена бе много по-млада от него. Имаше огромна коса и издадена напред долна устна — отлично го съзнаваше, защото я подчертаваше, навлажнявайки я непрекъснато с език. Бе облечена в едно от ония тъпи костюмчета — блузка, комбинирана с къси панталонки, скроени така, че да приличат на поличка. Костюмчето бе червено. На краката си бе обула също такива обувки с високи токчета.

Махнах на Вентура да седне на един от столовете за клиенти. Какъвто си бях оптимист, имах пет такива в офиса. Той седна на един от тях и си пое дълбоко дъх, сякаш това усилие бе изчерпало сетните му сили. Младата жена седна до него. На пръста си имаше халка и пръстен с огромен диамант.

Бутнах чековата си книжка в лявото чекмедже, облегнах се назад в стола и им се усмихнах дружелюбно.

— Колко вземаш? — попита Вентура.

Бе седнал на стола, отпуснал двата леко раздалечени в коленете крака на пода, и коремът му почиваше удобно в скута.

— Зависи от това каква е работата — отвърнах. — И за кого я върша.

— Нямаш ли почасова тарифа?

— Имам, разбира се — кимнах аз и се усмихнах на жената.

Тя обаче не ми върна усмивката. Беше прекалено заета с долната си устна.

— Е, и каква е? — попита отново Вентура.

Казах му я.

— За осемчасов работен ден ли става дума? — продължи той с въпросите.

— Става дума за всеки час, прекаран от мен в работа — отвърнах. — Може да са повече от осем. Докато спя, пари не вземам.

Младата жена бе всмукнала долната си устна и лекичко я хапеше с горните си зъби.

— А кой ти държи сметка за това колко часа работиш?

— Аз сам си държа сметка.

— Хм — изхъмка Вентура. — Доста добра сделка за теб, а?

— Доста добра — съгласих се.

Замълчахме. Отвън полъхна лек септемврийски ветрец и размърда листовете по бюрото ми. Младата жена издаде устната си навън, сякаш се канеше да подсвирне. Обаче не го стори, разбира се. Просто я подържа малко така, после отново я пое с горните си зъби. Доста забавна гледка.

— Чувал съм за теб — каза Вентура.

Кимнах скромно.

— Говорих с някои хора за теб.

— Аха.

— Като например с Хоук.

— И той е от „хората“ — забелязах.

— Каза ми, че си таралеж в гащите.

— Завижда — отвърнах. — Щото мацките ме харесват повече от него.

— Всъщност го помолих той да ми свърши работата.

— О! — безучастно подхвърлих аз. — Тази работа.

— Може би — рече Вентура. — Хоук казва, че щял да я свърши, ако и ти го сториш.

— Когато мога — отвърнах. — Искам всичко да е законно.

— В тази работа няма нищо незаконно — възрази Вентура.

— Ъхъ.

— Искаш ли я? Плащам тарифата без пазарлъци, допълнителни разходи — никакъв проблем. Ако искаш, в брой. Може би две-три седмици работа.

— Е, тогава защо Хоук вика, че няма да я свърши, ако аз не се заема?

Вентура сви рамене:

— Не ми каза.

— Вярно, че понякога не казва — отбелязах. — Думай сега каквото имаш.

Вентура хвърли кос поглед към жената.

— Мъжът на дъщеря ми духнал нанякъде — каза той.

— Тате — обади се най-после русата. — Не си сигурен дали е духнал. Може просто нещо да му се е случило.

— Това дъщеря ти ли е? — попитах аз.

— Аха.

Изправих се и протегнах ръка през бюрото.

— Здравейте.

Пое ръката ми и я стисна.

— Аха — каза тя. — Как я караш?

— Знаете името ми? — попитах.

— Е, как.

С бързо движение на езика тя отново облиза долната си устна.

— Името й е Шърли — обади се Вентура.

— Прекрасно име — отбелязах аз.

Долната устна отново бе в зъбите й. Пуснах ръката й и жената седна отново.

— Значи искаш да намеря зетя ти, а?

— Не го наричай така — каза Вентура. — Дъщеря ми го е взела. Аз нямам нищо общо с тази работа.

— От колко време го няма? — попитах.

— От три дни.

— Само от толкова и вече търчите при мен?

— На дъщеря ми й е мъчно за него.

— Викаш, че бил духнал. Тя казва, че може да не е. Някой от вас не иска ли да допълни нещо по този въпрос?

Шърли хвърли поглед към баща си. Вентура вдигна рамене.

— Пълен некадърник — каза безизразно той. — От дъжд на вятър му подхвърлям да свърши по някоя работа, но не го пускам близо. Защото е пълен некадърник. Според мен е духнал с някоя гъска, дето ще го изтръска и ще го захвърли, като свърши всичко.

— Не е вярно, тате. Антъни ме обича.

Вентура не каза нищо.

— Брачни проблеми? — подметнах аз.

— О, не, никакви. За мен той е готов да се изправи и на челна стойка.

— Тогава какво може да е станало?

Тя впери безизразен поглед в мен. После показа горните си зъби. Бели, блестящи и равни, сякаш залепени един за друг. Връхчето на езика й се стрелна изпод тях и загали долната устна. Очите й ме гледаха разсеяно.

— Не знам. Може да го е блъснала кола. И да е избягала след това. Нещо от този род.

Кимнах.

— Ченгетата?

Вентура изхъмка.

— Никакви ченгета — отвърна той.

— Изчезнал е човек. Защо не им се обадите?

— Знаеш по-добре от мен защо — каза.

— Но ти имаш хора — продължих аз. — Защо за такива семейни работи, и то за изчезнал само от три дни съпруг, отиваш при Хоук?

— Тук става въпрос за дъщеря ми. Искам най-доброто.

— За някакво си изчезнало мъжленце? Хоук? И той няма да го направи, ако аз не го сторя?

— Искаш ли я тази работа или не? Доста народ ще подскочи до тавана, ако им я предложа.

Изправих се, обърнах им гръб и се загледах навън през прозореца към Бъркли стрийт — там, дето пресича „Бойлстън“. Харесва ми тази гледка. По „Бойлстън“ можеш да гледаш, докъдето ти поглед стига, а също така и по „Бъркли“ чак до реката. В Блек Бей работеха много привлекателни жени, като по-голямата част от тях минаваха именно оттук, и аз с всички сили се стараех да не изпускам нищо от тазгодишната есенна мода.

Не харесвах Вентура. В прелестната главичка на дъщеря му май нямаше никой. Не вярвах ни на нея, ни на баща й. Нямах нужда и от пари. Не съществуваше никаква причина да се заема със случая, само че… ами че това ми беше работата. А и в коридора нямаше опашка, та да избирам.

— Имате ли негова снимка? — попитах, без да се обръщам, зареял поглед нататък по улицата.

— Да — отвърна Шърли зад гърба ми.

Обърнах се и отново седнах зад бюрото. Шърли бръкна в чантичката си, извади от нея сватбена снимка и ми я подаде. Ето я в целия й блясък — с бяла сватбена рокля, було и претенциозна тиара на главата. Той също в целия му блясък — със сив смокинг с черна яка, папийонка… Бе с тясно и остро лице, с остър нос и тесни цепки за очите. Черната му коса бе въздлъжка, гладка и блестяща от гела, сресана на средата, със сърцераздирателна къдрица, почиваща на челото му.

— Божествен е — казах аз. — Кога за последен път го видя?

— В понеделник сутринта на излизане от къщи — отвърна Шърли.

— Винаги ли е тръгвал по това време?

— Да. Антъни се отнасяше много сериозно към работата си. Чувстваше отговорността да е зет на татко.

Хвърлих поглед към Вентура. Той си замълча.

— Да не сте се карали, преди да излезе?

— О, не.

— Какъв е адресът? — попитах я аз.

— Адресът ли? — колебливо произнесе Шърли и се озърна към баща си.

— Защо ти трябва да знаеш къде живее? — попита ме той.

— Просто си помислих, че няма да е зле да започна най-напред оттам.

— Никак не обичам хората да знаят който и да е от адресите ни.

— Добре — кимнах аз. — Разбирам. Няма защо да ми казваш нищо. Просто ще си подам главата от прозореца и ще извикам: „Ей, Антъни.“ И той сигурно ще дотърчи веднага.

— Бизнесът ми е малко особен — каза Вентура. — Не обичам хората да си врат носовете наоколо.

Върнах снимката на Шърли.

— Тогава си вземете снимката и идете да се разходите. Щом ми възлагате да намеря Антъни, ще се наложи да си вра носа наоколо.

Шърли не помръдна от мястото си.

— Ще трябва да прегледам личните му вещи. Да поразпитам из квартала. Да поприказвам с хора, които го познават.

— Ще поприказваш, ама друг път — озъби се Вентура.

— Имаме апартамент — обади се Шърли. — На Пойнт ъф Пайнс.

Тя ми даде адреса. Вентура се изправи и дръпна снимката, която още протягах към жената.

— Хайде, Шърли. Сделката се отменя — каза той. — Това е семейна работа.

Лицето на Шърли почервеня, сгърчи се и по бузите й потекоха сълзи. Стисна ръцете си в скута, наведе глава — сякаш да види добре ли ги е стиснала — и захълца. Седях си на стола и гледах.

— Хайде — повтори Вентура.

Тя продължаваше да хълца, без да променя позата си.

— По дяволите, Шърли…

Тя хълцаше упорито. Седях си на бутнатия малко назад стол и чаках.

— Уф, мамка му! — изпъшка отчаяно Вентура, хвърли снимката на бюрото ми и отново седна.

Извадих от едно чекмедже кутия салфетки и я сложих в края на бюрото, където Шърли можеше да ги достигне. Тя се пресегна, измъкна две-три и си избърса очите.

— Подхващаме ли работата? — попитах Вентура.

— Да.

Шърли вдигна глава, усмихна му се и каза:

— Благодаря ти, тате.

Вентура кимна, без да я погледне. Гледаше право към мен. Със страховит поглед. Така, че да ми внуши колко е опасен. Обаче само си губеше времето. Отдавна знаех колко е опасен.

— Знаеш с какво се занимавам, нали? — попита той.

— Аха.

Впереният му в мен поглед стана още по-страховит, ако това изобщо бе възможно. Успях да се удържа на ниво.

— Ако научиш нещо… може и да се случи да… ъ-ъ… проблем някакъв или нещо такова… ще си държиш езика зад шибаните зъби, ясно?

— Досега не си ли имал случай някой да припадне, като го гледаш по този начин? — попитах аз с любопитство.

Вентура не отговори. Продължаваше да ме гледа.

— Ами… не знам… сещаш се, нали? Да ахне от ужас, да се свлече от стола с изплезен от страх език? Ето така.

Демонстрирах му какво точно имах предвид. Шърли се изкиска в салфетката, с която още си бършеше очите.

— Млъквай, Шърли, не е кой знае колко забавен — каза Вентура, без да отмества страховития си поглед от мен. — Знаеш го, Спенсър — продължи, говорейки вече на мен. — Никак не си забавен. Мислиш, че си. Смяташ се за голяма работа, нали? Да, ама не си. Дъщеря ми иска да намериш мъжа й. Добре, откриваш го, аз ти плащам, ти си вземаш шапката и си отиваш. Никакъв проблем. Ама ха́ си започнал да се заглавикваш нещо с мен, ха́ ти се е случила някоя случка, дето няма да е никак забавна.

Свлякъл се в стола с килната настрана глава и изплезен език, все още пародирайки смъртния ужас, аз отворих едно око и погледнах към Шърли. Тя отново се изкиска. Прибрах си езика шумно и отново седнах изправен.

— Хубаво — казах. — А сега е мой ред. В тази сделка има много неясноти, защото има много неща, които не ми казвате. Нямам нищо против това, свикнал съм. Ще се заема с работата. Но когато разбера какво сте скрили от мен и ако то не ми хареса, запазвам си правото да се откажа веднага.

Репертоарът на Вентура не бе особено богат. Страховитият му поглед отново бе на линия.

— Каква работа ти вършеше Антъни? — попитах го аз.

— Работеше за мен.

— И какво правеше?

— Каквото му наредя.

Погледнах Шърли. Очите й вече бяха сухи, макар че все още стискаше салфетките в двата си юмрука. Просто така, за всеки случай.

— Антъни беше по финансовата част — каза тя, стараейки се с всички сили да изглежда запозната с бизнеса на баща си.

Погледнах Вентура. Без да продума, той впери ответен поглед в мен.

— Аха — казах аз. — Да е женкар?

— О, не — убедено каза Шърли. — Никога не е бил такъв. Изобщо не беше такова момче.

— Хазарт?

Очите на Шърли едва забележимо трепнаха към баща й, после отново се вторачиха в моите. Беше толкова бързо, че не бях сигурен дали изобщо е станало.

— Не — отвърна тя твърдо. — Искам да кажа, да, сядаше да поиграе за дребни пари с приятели на по някоя и друга бира от дъжд на вятър, но така… истински хазарт, в никакъв случай.

— А изобщо някакъв порок? Какъвто и да е. Дрога, алкохол, много кафе?

— О, не. Погрешна представа сте си създали за него. Антъни е много добър и за мен е готов да направи челна стойка.

Продължихме в същия дух може би още четиридесетина минути. Аз задавах въпросите. Шърли отговаряше, Вентура седеше мълчаливо като каменна статуя и не сваляше от мен страховития си поглед. В края на тези четиридесетина минути стана ясно, че Антъни няма никаква причина да духва накъдето и да било. Напротив, налице бяха всички причини той да си стои вкъщи и да пие шампанско от чехъла на Шърли. А ето че бе изчезнал.

И тъй като бях врял и кипял в детективския занаят, замириса ми на гнило.