Робърт Б. Паркър
Шанс (23)

Двадесет и втора глава

— Е, това е — каза Антъни. — Сега вече знаеш.

— Сега вече знам.

— Не е това, което си мислиш. Обичаме се.

— Така си и мислех — кимнах.

— Свърша ли с тази работа тук, отиваме някъде и се женим.

— А Марти какво мисли по въпроса? — попитах.

Биби бе притиснала корема си с ръце, сякаш й беше лошо или студено. Когато зададох въпроса, тя се сви още по-силно.

— Какво мисли Марти — няма значение — отвърна Антъни. — Свършваме си работата и се омитаме оттук.

— А ти какво мислиш? — обърнах се аз към Биби.

Тя поклати глава.

— Мисли, че това е супер — отговори вместо нея Антъни.

— Някой от двама ви изобщо притеснява ли се, че Марти Анъхийм може да ревнува, да се опита да ви намери и да извърши опит да… ъ-ъ… коригира поведението ви?

На Биби като че ли й стана още по-студено и кокалчетата й побеляха от усилието да се свива.

— Точно затова ви хванах двамата с Хоук — каза Антъни.

Не обърнах внимание на коментара му.

— Снощи Антъни с теб ли беше? — попитах Биби.

Тя кимна.

— Цяла нощ?

Отново кимване.

— От полунощ до четири и петнайсет?

Кимване.

— Не — намеси се Антъни. — Биби, помниш, че играх блекджек до четири и петнайсет. Хоук ме видя. След четири и петнайсет бях с тебе.

Биби кимна.

— Точно така — проговори тя. — Вярно е.

— Ммм, че хубаво — промърморих равнодушно.

— Е, сега вече си готов. А аз трябва да се връщам на масата, докато не съм изстинал.

— Естествено — кимнах. — Хоук го няма там. Така че спокойно можеш да си седиш пред очите на всички.

— Мислиш, че Марти е дошъл?

— По-добре е да се държим така, сякаш е тук — казах.

— А ти няма ли да тръгнеш с мен?

— Смятам да постоя още малко и да си поговоря с госпожа Анъхийм — отвърнах.

— Не ме наричай така — обади се Биби.

— Човече, ама нали уж трябваше да ме пазиш?

— Трябваше да те върна при жена ти — спокойно възразих аз.

— Е, това вече свърши — каза той.

Изправих се. Биби седна. Антъни ме изгледа, хвърли поглед към часовника си, после към вратата и запристъпва нетърпеливо от крак на крак.

— Идваш ли? — попита ме.

— Не.

— Човече, ние тук си дрънкаме, а аз усещам как изстивам — едва не проплака Антъни.

Чаках. Той погледна Биби.

— Трябва да се връщам на масата — каза й.

Тя кимна. Той прехвърли погледа си върху мен.

— Да. Добре. Слизам долу на масата. Никой няма да се опита да прави тъпотии точно в средата на казиното.

Усмихнах му се насърчително. Антъни потъпка още малко на едно място, после се отправи към вратата.

— Долу съм — каза той.

Вратата се затвори зад гърба му и в стаята се възцари тишина. Биби седеше на дивана и ме наблюдаваше. Огледах се наоколо. Нямаше къде да седна, без да преместя някоя купчина безразборно нахвърляни дрехи. На Биби като че ли й беше все едно дали ще стоя прав, или ще седна.

— Искаш ли кафе или нещо друго? — предложи тя. — Мога да се обадя да донесат.

— Не — отвърнах. — Защо просто не слезем долу да обядваме?

— Ами ако някой ме види?

— Биби — помъчих се да прозвуча респектиращо аз, — някой е убил Шърли Вентура-Мийкър на едно запустяло място, само на половин километър оттук.

— Кой го е направил?

— Не знам, но всичко вече е различно. Ще се наложи да те видят доста хора, докато това се изясни.

— Кое?

— Това — кимнах. — Каквото и да е то… Хайде да отидем да хапнем.

Протегнах ръка да й помогна да стане. Без да ми обръща внимание, тя се надигна, поколеба се за миг, после се отправи към вратата пред мен. Не каза нито дума, докато слизахме с асансьора, докато минавахме през казиното, докато сядахме в ресторанта — в същия, в който тази сутрин бяхме закусвали със Сюзън. Мислите ми се отплеснаха нататък. Щеше да кацне след около час. После ще мине през Хенри, ще вземе Пърл и ще се прибере. Ще нахрани кучето, ще разопакова багажа и ще окачи всичко по закачалките, за да не се мачка, ще се изкъпе, ще си облече пижамата, която обикновено си слага в мое отсъствие, ще се мушне в леглото заедно с Пърл и половин кофичка студено кисело мляко с шоколад и ще се загледа в някой филм. Кучето ще се зарови под завивките, а Сюзън ще заспи, без да усети и без да изключи телевизора.

— Хей, Бостън — възкликна сервитьорът, — как е?

Беше Боб от Дорчестър. Биби си поръча чаша бяло вино. Аз — безкофеиново кафе. Тя помоли да й донесат чийзбургер и пържени картофки. А аз си поръчах нещо, наречено „Римска салата“. Нямах представа какво е, но Вегас явно бе завладян от Древния Рим, така че реших да бъда в крак с модата.

— За какво искаш да си говорим? — попита Биби, след като Боб се отдалечи с поръчката.

— За теб.

— О, боже! — изпъшка тя. — Знаеш ли колко пъти съм го чувала това?

— Разкажи ми за себе си.

— Да бе! Знаеш ли какво означава то?

— Понякога означава „Разкажи ми за себе си“ — кимнах.

— А през повечето време „Хайде да се чукаме“.

— Разкажи ми за себе си, за Марти и за Антъни — настоях аз кротко.

Боб донесе кафето и бялото вино. Гледах Биби. Беше хубава жена с много големи зеленикави очи и широка уста. В очите й не бе останал почти никакъв живот. Освен белега под лявото око, имаше и някакво удебеление в основата на носа, малко, но все пак достатъчно, за да му придаде боксьорски вид. Моят беше горе-долу такъв. Зъбите й бяха бели и равни, може би произведение на добър зъболекар. И от нея лъхаше, едва ли не осезателно, на сексапил. Сюзън винаги ме питаше как го разбирам. Никога не можех да й обясня точно как става, но щом го усетех и подложех усещането на проверка, почти винаги се оказвах прав.

— Какво толкова има за приказване — рече тя без капка емоция. — Бях с Марти, сега съм с Антъни.

— А как беше с Марти?

Биби сви рамене.

— Марти е доста опасен тип — опитах се да я стимулирам аз.

— Той е свиня — безстрастно съобщи тя.

— Да, такъв е. Затова ли го напусна?

— Да.

— А защо се омъжи за него?

Боб се върна с „Римската салата“ и с чийзбургера. Моето приличаше на най-обикновена салата, само дето в нея имаше зелени маслини и по края бяха наредени дребни като черешки доматчета, сърцевина от артишок и стърган морков. Всичко това — с плеснат отгоре лист червена маруля.

Биби отхапа малко от чийзбургера.

— Беше ли свиня, когато се омъжи за него? — не се отказвах аз.

Тя внимателно сдъвка хапката и я преглътна. После си взе картофче и го изяде.

— Винаги е бил свиня — отвърна накрая. — Но аз невинаги съм го знаела.

— Добре ли се отнасяше с теб?

— Спукваше ме от бой — гласеше отговорът.

Всичко, което казваше, излизаше някак делнично и безинтересно, като че ли вече изобщо нищо нямаше значение и на нея й бе адски скучно да ми го разправя.

— Е, значи е бил последователен поне в едно — мрачно отбелязах.

— Според мен му харесваше да го прави — продължи тя със същия безстрастен глас. — Възбуждаше го.

— Често ли го правеше?

— Аха.

— И ти не го напускаше?

— Не.

Кимнах и си взех малко от салатата. Биби спря да яде и зарея поглед някъде покрай мен, сякаш цялото й минало се бе събрало край лявото ми ухо.

— Нямах никакви пари — продължи тя. — Той държеше всичко. Нямах дори кредитна карта. Веднъж седмично ми даваше пари да пазарувам — двеста долара, и след това проверяваше всички касови бележки и искаше рестото.

Мълчах. Ако практикуваш това често, няма начин да не си изградиш усещане кога събеседникът ти е в началото на дълга изповед. Най-доброто в този случай е да му дадеш време и да чакаш да го запълни.

— Не разполагах с кредитна карта. Дори и да имах къде да отида, не можех. А аз нямах и къде да замина. Той не ми даваше да работя. Знаеш ли, че никога в живота си не съм имала работа? Омъжих се за Марти веднага след като завърших училище.

Биби поклати глава. На лицето й не бе изписано нищо, обаче гласът й бе пълен с горчивина и самоирония.

— Гимназия „Феърхевън“, хиляда деветстотин седемдесет и седма, съвсем подходящо… Срещнахме се в Кейп, в един бар, където често ходехме с приятелки, защото не ни питаха на колко години сме. И там той ме свали. Беше опасен тип. Всички ги беше страх от него, освен мен. Мислех си, че е интересен. Истински мъж.

Биби се загледа в чийзбургера си с отнесен поглед.

— И веднага се оженихте?

— След три месеца.

— Деца?

Тя издаде някакъв звук, който — ако бе по-малко горчив — може би щеше да мине за смях.

— Марти не искаше деца. Казваше, че не желаел да ми разваля фигурата. А според мен не е искал да мисля за нищо друго, освен за него.

— Хм — изхъмках аз. — Фигурата ти наистина не е развалена.

Усмихна ми се механично, за да покаже, че е оценила комплимента.

— Караше ме да се записвам в разни клубове, да се абонирам за фитнесзали, аеробика, такива неща. Казваше, че искал да съм хубава.

Боб се завъртя към нас и ми доля кафе в чашата. Сведох мрачен поглед към нея. Все пак бе по-добре от нищо. От друга страна обаче, едно мартини „Абсолют“ с лед би било още по-добре. И колкото повече Биби Анъхийм говореше за брака си, толкова повече ми се искаше да си го поръчам.

— Обичаше да ме шамаросва — продължи монотонно тя. — И след това да правим секс. Наричаше го загряване.

Кимнах.

— Големи проблеми имаше с вдигането. Не съм сигурна дали изобщо можеше да го вдигне, без да ме поразмята из стаята преди това.

— Може да не му е било приятно, че си го знаела.

— Да, не му беше. Викаше, че аз съм била виновна. И че нямал проблеми с курвите.

— Вероятно именно защото са такива — казах.

— Не знам нищо за това — поклати тя нетърпеливо глава. — Той ходеше много по курви. Прекрасно. Това означаваше, че мен няма да ме пипа. Да, но копелето веднъж ми лепна трипер.

Мълчах. Биби седеше неподвижно, потънала в миналото си, загледана в пищната бутафория на ресторанта зад гърба ми, но вероятно не я виждаше.

— И тогава се появи Антъни — каза след малко, помълча още няколко секунди и със същия отнесен поглед пак продължи: — Странно нещо е животът. Марти ни запозна. Преди това не ме бе запознавал с никого, но с него го направи. Сигурно е смятал, че Антъни е безопасна игла. Не е страшен тип като него, какво толкова? Освен това беше женен за дъщерята на Джулиъс Вентура. И Марти сигурно си е мислел, че Антъни едва ли ще се осмели да направи нещо.

— Двамата бяха ли приятели?

— Около Марти винаги се навъртат много хора. Обаче според мен никога не е имал приятели. Всички се страхуваха от него.

— Тогава какви са били отношенията им?

Тя продължи да гледа с немигащ поглед някъде покрай мен, сякаш не бе чула въпроса ми, после бавно завъртя глава и го фокусира върху мен.

— Теб страх ли те е от Марти?

— Не.

Погледа ме още малко, без да отмества взор от очите ми, после бавно кимна.

— Да, може би наистина не те е страх — промълви с все още вперен в мен поглед и след малко добави: — Марти и Антъни бяха сключили някаква сделка.

— Знаеш ли каква е била тази сделка?

— Не.

— Имаше ли Джино нещо общо с нея? — попитах.

— Не мисля.

— Предполагам, че сделката вече е развалена.

Биби кимна.

— Ако Марти те намери тук, какво ще стане? — продължих с въпросите.

— Ще убие Антъни. Вероятно с голи ръце. Много обича това. А мен ще заведе у дома, ще ме спука от бой и всичко ще тръгне постарому. Само дето оттук нататък ще ме бие още по-жестоко.

— Значи трябва да се погрижим това да не стане — заключих. — Антъни може ли да му се опре?

— Боже господи, не, разбира се! — Погледна ме изненадано, за първи път проявявайки някакво зачатие на емоции. — Никой не може.

— Все някой ще може — казах равнодушно. — Обичаш ли Антъни?

Тя отново горчиво се засмя:

— Повече от Марти.

— Значи той е далеч над него — позволих си да коментирам аз.

— Беше. Но сега всичко отиде по дяволите. — Биби отново се върна към монотонния си глас. — Той трябва да разбие банката или там каквото е намислил да прави, ние стоим тук, докато това стане, и ето че изведнъж тъпата му жена се появява, убиват я, а Марти ще чуе за нас и ще разбере, че съм тук, и…

Сви рамене.

— А може би не — казах.

— Няма може би не — поклати глава тя. — Не можеш да го спреш. Той ще ме намери и ще направи онова, което е намислил, и никой не ще му попречи. Никой не може да го спре.

— Аз вероятно мога.

Тя поклати глава и продължи бавно да я клати, без да спира — наляво, надясно, наляво, надясно. Сълзи набъбнаха в очите й и закапаха по бузите. Сведе глава и вече не виждах сълзите, а само едва потрепващите рамене. Протегнах ръка през масата и я сложих върху нейната. Биби не помръдна, само главата й продължаваше да се поклаща ту наляво, ту надясно, а раменете й потрепваха неравномерно. Май не ми вярваше.