Робърт Б. Паркър
Шанс (29)

Двадесет и осма глава

Когато се върнах в хотела, заварих Хоук и Биби в стаята си.

— Антъни го няма — посрещна ме Хоук още от вратата.

— Така ли? — уморено реагирах аз. — Разказвай.

— Отиде в спалнята да полегне — започна той. — Включи телевизора, остави вратата открехната. След двайсетина минути тя отиде до тоалетната. Него го нямало. Веригата на вратата към коридора беше свалена. Трябваше или да тръгна да го търся, или да остана при нея.

Биби бе приседнала в крайчеца на едно от креслата близо до Хоук.

— Е, в края на краищата той не ни нае да го държим под ключ — отбелязах.

— Същото си казах и аз.

— Останаха ли му някакви пари? — обърнах се към Биби.

Тя поклати глава:

— Взел е общите ни пари.

— Общите?

— Бяхме отделили пет хиляди долара. И да загубеше, и да спечелеше, с тези пари щяхме да заминем и да ги използваме като начало. Бях ги сложила в моя несесер. Той липсва.

— Нещо друго?

Биби пак поклати глава.

— А аз си мислех, че това е мъжът — каза тя, вперила поглед отнесено пред себе си. Гласът й бе тих и равен, този път без признаци за сълзи. — Мислех, че това е мъжът, с когото ще оправя живота си, който ще ме измъкне от Марти. С когото ще се установим в някое малко градче в Орегон, на брега на океана, ще отворим магазинче или нещо от този род… Може би книжарница. Обичам да чета. Той щеше да разбие „Мираж“, щяхме да заминем за Орегон и да отворим книжарница.

— Останаха ли ти някакви пари?

Тя поклати глава. Лицето й не изразяваше нищо, очите й — също. Ако изпитваше някакви емоции, това личеше само по отпуснатите й рамене.

— Аз щях да се занимавам с нея, да чета новите книги, да препоръчвам на хората хубавите. Щях да си взема котка… в книжарницата, да я гледам как спи на книгите… Много хубаво се протягат, като се събудят, и ходят, сякаш се хлъзгат, виждал ли си?

— Имаш ли някакъв план? — попитах я.

— Дори и да загубеше всичко — продължи тя, сякаш не бе ме чула, — пак щяха да ни останат петте хиляди. Това бе мое предложение. Някак си усетих какъв е и исках да разполагам с мои пари, ако загуби, за да имаме поне с какво да стигнем до Орегон. А там може би щях да си намеря някаква работа… сервитьорка или нещо от този род. Знам, че той никога не би се хванал на работа, не и на редовна. Но ако успеех да се добера до Орегон, това нямаше да има никакво значение за него.

— Ако се върнеш в Бостън, Марти ще те намери — промълвих.

Тя кимна:

— Не искам да се връщам в Бостън.

— Няма да ти прости това изпълнение с Антъни — продължих.

Биби сви рамене.

— Щом не искаш в Бостън, накъде смяташ да поемеш? Орегон?

— Вече отпада. Той съсипа и това.

— Все пак трябва да поемеш нанякъде — настоях.

— Има ли значение накъде, след като нямам никакви пари?

Бръкнах в десния джоб на панталона си, извадих парите на Джулиъс и й ги подадох.

— Тук трябва да има около пет хиляди.

— Няма да мога да ти ги върна.

— Защо казваш, че няма значение накъде ще поемеш? — оставих аз забележката й без коментар. — Нали искаше да отидеш в Орегон?

— Не. Не сега.

— Имаш ли роднини някъде?

— Не искам да ги виждам — отвърна тя. — И те нямат желание да ме виждат.

— Значи сте наравно. Какво ще кажеш за Лос Анджелис? Ходила ли си там?

— Не.

— Следователно е крайно време да отидеш — заключих.

Станах и проведох няколко телефонни разговора, облегнат на стената и зареял разсеян поглед към заспалия вулкан. Хоук се бе настанил на дивана, вдигнал крака на масичката за кафе, и се бе отпуснал назад, полузатворил очи, сякаш спеше. Аз обаче знаех, че не спи.

Приключих с разговорите, върнах се на дивана и седнах до Биби.

— Добре. — Вперих поглед в нея. — В пет часа следобед излиташ за Лос Анджелис. Самолетът каца там в шест и две минути. Двамата с Хоук ще те откараме до летището. В Ел Ей ще те посрещне мъж на име Чоло. Пред себе си ще държи табела с името си, за да го познаеш.

— Чоло?

— Точно така. Освен това там живее едно ченге, казва се Самюелсън. Ще ти го напиша. Ако имаш нужда от полицейска помощ, обаждаш се на него. Той ще знае коя си.

— Какво ще прави този Чоло с мен?

— Ще се грижи за теб — уверих я. — Можеш да му имаш абсолютно доверие.

Тя кимна.

— Не искаш ли да посъбереш багажа си? — Огледах се из стаята.

Отново кимване.

— Може ли да е само една чанта, за да сме по-подвижни? — попитах я.

— Да, добре — кимна тя за трети път, но не помръдна от мястото си.

Хоук бавно отвори очи и й се усмихна.

— Хайде, ще ти помогна — каза той.

— Да си събера багажа? — вдигна вежди Биби.

— Да.

— Не можеш да ми помагаш да си събирам багажа!

— Не мога ли?

— Божичко, не, разбира се!

— Давай тогава да тръгваме — надигна се той.

Тя също се надигна. Всички отидохме в стаята й, влязохме и седяхме при нея, докато си събере багажа.

— Мислил ли си какво име да дадеш на това малко синьо петънце на скулата ти? — попита ме Хоук.

— Рекох да изчакам, докато порасне и само си измисли име — отвърнах намусено.

— От Марти ли е?

— Ъхъ.

— Е, днес никой не е съвършен — кимна съчувствено той.

Биби излезе от спалнята с чанта на рамо и застана до вратата.

— Окей — казах аз.

— Ами сметката в хотела? — попита тя.

— Ще оставим Антъни да му мисли — отвърнах.

Първо излезе Хоук, след него Биби и накрая аз. Оставихме я сама да си носи чантата, защото ако започнеше търкал, на никого от нас не му се искаше да му се мотае в ръцете.

Търкал обаче нямаше. Вмъкнахме се в колата на Лестър, спряна пред входа, и отпрашихме за летището.

На контролния пункт подадох оръжието си на Хоук, влязох заедно с Биби и я отведох до изхода. Преди да излезе, тя се поколеба, спря и се обърна към мен.

— Какво ще правите сега? — попита ме. — Искам да кажа, след като отлетя?

— Мислех да седнем и да се напием здравата — отвърнах.

Тя кимна замислено, после се усмихна и ме целуна много внимателно по бузата, след което се обърна и излезе. Останах на изхода, докато самолетът излети.