Робърт Б. Паркър
Шанс (48)

Четиридесет и седма глава

Хотелът беше доста по-привлекателен от „Сиърс Рубък“. Имаше малко фоайе с няколко игрални автомата и бар, където в момента бяхме седнали. Отсреща се помещаваше магазин, специализиран в продажба на всякакви сувенири, свързани с Деби Рейнълдс. Плакати с портрета й в естествена големина, снимки в рамки, касети с филмите й, екземпляри от книгата й, ключодържатели, шапки, чаши и още много, много неща. Барманът ни каза, че Деби всяка вечер излизала след представлението си, приказвала с феновете си точно на това място и раздавала автографи.

— Дай тогава да свършваме работата, преди да е приключило представлението й, че и ние да вземем по един автограф — сухо отбеляза Хоук.

— Или да се щракнем с нея и да отнесем снимката на Лий Фаръл — добавих аз.

Бърнард Дж. Фортунато влезе в бара и седна до мен. Беше все още с панамата си и розовата вратовръзка. От устата му стърчеше клечка за зъби.

— Как я караш? — поздравих го.

Той бе вперил одобрителен поглед в Хоук.

Представих ги един на друг.

— Дано да си толкова добър, колкото изглеждаш — каза Бърнард.

— Или толкова лош — усмихна се Хоук.

Фортунато кимна и се обърна към мен:

— Още е тук. Преди около час се качи в стаята си и оттогава не е слизала. Стая петстотин двадесет и едно. Вече разпитах администратора.

— А има ли заден изход отнякъде? — попитах.

— Трябва да излезе или през фоайето, или по пожарната стълба, спускаща се от другата страна, откъм „Стрип“.

Посочих с ръка, за да се уверя, че съм разбрал:

— Там ли?

— Да — кимна той.

Погледнах Хоук, който също кимна и стана, без да каже и дума.

— Къде има вътрешен телефон? — поинтересувах се.

— Ей там във фоайето, близо до рецепцията.

Платих и двамата с Бърнард Дж. Фортунато излязохме във фоайето. Вляво от нас беше рецепцията, а вдясно от нея — цял ред телефони. Администраторът беше млад мъж в синя риза с къси ръкави, който пушеше със скучаещ вид, без да вади цигарата от устата си. От време на време се извръщаше назад и я изтръскваше в пепелник, който не се виждаше оттук. Всъщност може да тръскаше и на пода.

— Колко му бутна да го преслушаш? — попитах Фортунато.

— Стотак — отвърна той. — Ще го видиш в сметката.

Имаше и огромен щанд със справочници и списания за Лас Вегас, рекламиращи по лъскавите си корици живота на звезди от едър калибър, за които аз, какъвто си бях неграмотник, не бях чувал никога. Е, Деби Рейнълдс все пак я знаех.

— Обади се на Биби — обърнах се към Бърнард. — Кажи й кой си, че работиш за Марти и искаш веднага да се видиш с нея във фоайето.

— И тя тутакси ще хукне по пожарната стълба, а приятелчето ти ще я причака долу.

Кимнах. Той вдигна слушалката, набра номера и каза каквото му бях наредил. После млъкна, заслушан в отговора, след което добави:

— Вие не ме познавате, но се казвам Фортунато и работя за Марти Анъхийм.

Пауза.

— Да, така е — подзе отново той. — Знам, че е ваш съпруг.

Отново пауза, придружена от ловкото местене на клечката от единия край на устата в другия.

— Както желаете — рече Бърнард. — Аз съм във фоайето. Искам да се видим. Така че аз ли да се кача или вие ще слезете?

Намигна ми.

— Не, не, сестро. Положението е такова. Или ти слизаш долу, или аз се качвам горе.

Заслушан в отговора, кимна:

— Хубаво, но ако те няма след петнайсет минути, на шестнайсетата ще ме чуеш да чукам на вратата ти.

Затвори и се ухили.

— Май иска време да се посъвземе — каза той. — Вика, че току-що излизала от банята. Трябвало да се облече и след петнадесет минути щяла да слезе.

— Може и да не лъже — отбелязах аз.

— Естествено. Залагам десетачка, че Черньо ще ни я доведе след по-малко от три минути.

— Името му е Хоук — рекох безизразно.

— Не се обиждай де. По дяволите, аз понякога сам се наричам пони!

Погледнах часовника си. После зачакахме. Голяма група хора, навярно току-що докарани с автобус от Канзас, се тълпяха пред входа. Свиха вляво и следвайки гида си, поеха по коридора вдясно, където представлението на Деби набираше инерция. Тъкмо се източиха всички, Хоук влезе вътре, хванал внимателно Биби за лакътя. От момента, в който Фортунато бе затворил, бяха минали точно две минути и четиридесет и три секунди.

— Дължиш ми десетачка — грейна той.

— Не съм се обзалагал.