Робърт Б. Паркър
Шанс (11)

Десета глава

В телефонния указател имаше сигурно десетина абоната с думата „Старлайт“ в имената. Елиминирах местата, където едва ли някога щяха да наемат сервитьорки, например „Старлайт Видео“ или пералня „Старлайт“, и стесних търсенето до „Старлайт Лаундж“ в Лин и едно крайпътно заведение, наречено „Старлайт Мемърис“ на плажа в Солсбъри. Мушнах в джоба си сватбената снимка на Антъни и Шърли и тръгнах на лов за сервитьорки.

„Старлайт Лаундж“ ми беше по-близо — до колелото край Лин Бийч, на разклона за Нахант. Бе строено непосредствено след края на войната и го бяха нарекли „Редууд“ — много стъкла и чамова ламперия, байцвана в червено, — изобщо от ония ресторанти, в които са сервирали пържени миди, хамбургери и фрапе, преди на мода да дойдат заведенията за бързо хранене и да ги изместят от бизнеса. След това го бяха превърнали в магазин за продажба на керамични градински статуи, после — в пицария, и сетне дълго време беше просто изоставена сграда, с изключение на един месец през зимата, когато на паркинга му бяха продавали коледни елхи. През 1989 година някой го бе боядисал в тъмносиньо, включително и прозорците, беше монтирал бар, бе пръснал вътре няколко евтини маси и столове, беше инсталирал на тавана въртящи се светлини, бе наел ято сервитьорки да работят голи до кръста и така се бе родило „Старлайт Лаундж“.

Беше още светло, когато паркирах отпред в 5:20 следобед. На паркинга имаше два мотоциклета и една бетонобъркачка, паркирана под ъгъл така, че заемаше половината паркинг, сякаш екипажът й е нямал търпение да скочи и да нахълта в заведението.

Вътре, както и отвън, „Старлайт Лаундж“ бе боядисано в тъмносиньо. Свалих слънчевите си очила и зачаках очите ми да се адаптират. Разноцветното кълбо в средата на тавана се въртеше бавно, пръскайки отблясъците си като конфети във всички посоки. Гърмеше хевиметъл. Не можах да позная групата, но и не очаквах да се сетя коя е. За мен всякаква рокмузика звучи така, сякаш някой троши стъкла.

От дясната ми страна се виждаше дълъг и почти пуст бар. Приближих се и се облегнах в края му. Един от барманите дойде да вземе поръчката ми. Беше мъж с широко лице и къдрава коса, с навити на яките ръце ръкави.

Сложи салфетка на бара пред мен и попита:

— Какво да бъде?

— Имате ли наливна бира? — попитах.

— Не. Само бутилирана.

— А да имате „Ню Амстердам Блек енд Тен“?

Барманът се ухили до уши:

— Ти май си правиш майтап.

— Какво имате тогава?

— „Будвайзер“, „Будвайзер“ светло, „Хайнекен“.

— „Будвайзер“.

Барманът тупна пред мен една бутилка, отвори я, сложи до нея чаша и отиде в другия край на бара. Огледах се. Момчетата от камиона бяха седнали на голяма маса в другия край на залата, пиеха бира и се закачаха безобидно със сервитьорките. В бара имаше още двама мъже с кожени якета и още четири сервитьорки. И всичките бяха с голи гърди, къси панталонки и огромни коси. В другия край на бара, облегнат от вътрешната му страна, клюмаше някакъв тип с кръгла глава и полегати рамене. Той също бе облечен в бяла риза с навити ръкави. Музиката гърмеше от две тонколони, скрити някъде из висините на полутъмната зала. Пиех спокойно бирата си. Барманът пак дойде.

— Искаш ли още една? — попита.

— Още не — поклатих глава. — Кой командва парада тук в момента?

— Парада ли?

— Аха. Управител или нещо такова.

— Ами… май само аз и Вик — отвърна барманът.

— Вик е онзи в другия край на бара, така ли?

— Аха. Той повече е бияч тук. Като стане напечено, идва и ми помага. Ама през по-голяма част от времето и един човек стига. Тука идват бираджии, не пият много твърдо, разбираш.

— А какво става, ако при бияча стане напечено?

— Веднага скачам и му помагам. Обаче на Вик не му трябва много помощ. На теб какво ти трябва?

— Частно ченге съм и търся един изчезнал — отговорих аз. — Искам да покажа снимката му на сервитьорките и да видя дали някоя от тях няма да го познае.

— Е, и?

— Не искам да си имам разправии с Вик или с теб — уточних.

Барманът сви рамене.

— Не виждам нищо лошо — промърмори той, извърна се към Вик, повика го с глава и отново се обърна към мен: — Да покажеш някакво разрешително или нещо подобно?

Извадих портфейла си и му дадох да го види. През това време Вик се приближи към нас, без да бърза, с подчертано лениви движения и незаинтересован израз на лицето. С една дума, няма нищо, с което да не мога да се оправя. Отблизо той се оказа по-нисък от мен, но масивен и с дълги ръце. Късо подстриганата му коса бе започнала да се прошарва. Около очите имаше едва забележими белези, носът му бе широк и сплескан.

— Тоя пич е частен детектив — посрещна го барманът. — Иска да поразпита наоколо за някакъв изчезнал тип. Рекох му, че няма проблем. Ти какво ще кажеш?

— Показа ли ти нещо? — попита Вик с тих хрипкав глас.

— Аха. Редовен е.

— А видя ли му желязото? — продължи Вик и барманът се ухили.

— От дясната му страна, на колана — отвърна той.

Вик кимна одобрително, без да сваля изучаващ поглед от лицето ми.

— Май ти се налага да се биеш от време на време — забеляза той.

— Аха.

— Труден начин да си изкарваш хляба.

— Има и приятни моменти — възразих.

— Така е — съгласи се той с тихия си стържещ глас. — Има. Кого търсиш?

Извадих снимката.

— Казва се Антъни Мийкър. Изчезнал е преди около седмица. И може да си има нещо с някоя от вашите сервитьорки.

Вик и барманът се взряха в снимката. После се спогледаха.

— Да — кимна Вик. — Това е Антъни.

— Тони Кухата лейка — добави барманът.

— Кажете ми нещо за него — помолих ги.

— Знаеш ли кой му е тъст? — попита ме Вик.

Сервитьорката, която обслужваше масата на момчетата от камиона, викна от другия край на залата:

— Вик!

Той се извърна с лекота и се облегна на бара, обърнат нататък.

— Тоя зяпльо ме хваща за циците — кимна момичето към дългокос младеж в опръскан с цимент работен гащеризон.

Той и тримата му приятели се кискаха, сигурни в численото си превъзходство.

Вик бавно заобиколи бара и тръгна към младежа.

— Едно-единствено правило има в това заведение и то е да не се пипат сервитьорките — обясни барманът. — Забранено е. Ха́ си им позволил, ха́ са почнали да ги чукат направо на пода. И тук ще заприлича на зоопарк, ако не е Вик.

— Дали няма нужда от малко помощ?

— Вик? Глупости! Само гледай.

Вик спря на около метър и половина от масата и каза с тихия си хрипкав глас:

— Вижте, може само да гледате, обаче не и да пипате. Ясно?

— Хей, Вик — обади се младежът, продължавайки да прави майтап на приятелите си. — Ама тя си ги размахва под носа ми бе, човек. Как може да не си гризнеш малко?

Вик кимна:

— Вие, момчета, сте нови тук. Не сте знаели. Сега вече сте наясно. Пипнете ли сервитьорка още веднъж, ще трябва да си тръгнете.

— А ако не искаме да си тръгнем? — попита го младежът.

Вик каза нещо съвсем тихо, което оттук не се чу. Хлапакът се наведе напред, без да става от стола си.

— Какво рече?

Вик го светна в лицето с ъперкът, който сякаш не измина повече от десетина сантиметра, обаче изхвърли младока от стола и го просна по гръб на пода. Вик отстъпи полукрачка назад и застана в идеална за мълниеносна реакция поза, отпуснал ръце до краката си. Замаян, хлапакът остана за миг на пода. Останалите трима седяха като заковани на столовете си. Всички вероятно бяха печени хлапета в техния квартал. Но там побоищата не започваха така. Най-напред се разменяше някоя и друга остра забележка, после идваше ред на заплахите, след това единият ще бутне леко другия и веднага ще се намери трети, който да застане между тях. Само в десетина от случаите можеше да се стигне до размяна на три-четири юмручни удара, но и тогава ги разтърваваха бързо.

— Мислите, че не мога да се оправя и с четирима ви ли? — попита ги Вик със спокойния си стържещ глас.

Не виждах лицето му. Обаче момчетата го виждаха и явно прочетоха нещо на него. Никой от тях не каза и дума. Дългокосият хлапак седна и сложи ръце на коленете, все още заслушан в камбаните в главата си. Вик се обърна и дойде при нас.

— Точно той ме нае — казах аз.

— Тъстът на Тони Кухата лейка?

— Да.

— Джулиъс Вентура?

— Да.

— От къде на къде човек като него ще хваща такъв като теб да му върши работата?

— Сигурно се прекланя пред таланта ми.

Дългокосият младеж най-сетне се изправи и се приближи с несигурна крачка към Вик.

— Ти ме тресна, гадняр такъв — изрече хлапакът високо и ясно.

Вик го погледна без интерес.

— А искаш ли да опиташ още веднъж, когато съм прав и с лице към теб?

Вик обърна към мен безизразен поглед, после отново се извърна към хлапето. Останалите трима се бяха изправили до масата си и като че ли бяха готови да се притекат на помощ на Дългокоско.

— Дай да те светна малко за някои неща — обърнах се аз към хлапака. — Виж се как си застанал. А след това виж каква поза е заел той. Схващаш ли? Само дето нямаш кръгове на мишена, изрисувани по лицето. Виж го сега него. Забелязваш ли идеално балансираната му стойка? Изглежда така, сякаш се е облегнал небрежно на бара, обаче виждаш ли къде са ръцете му? Ето това е разликата между аматьора и професионалиста. И ако ще се правиш на отворен, няма да е зле да схващаш от пръв поглед тая разлика.

Младежът ме гледа известно време втренчено, сякаш се мъчеше да се съсредоточи. Май беше леко пийнал още преди Вик да го удари. И най-вероятно, дори и когато е в най-добрата си форма, мисленето не му се удава особено.

— А ти отворен ли си? — каза той накрая.

Но тонът му вече не беше хаплив. Говореше само колкото да каже нещо.

— Да, ама много затворен — отвърнах. — Хайде сега, иди да си седнеш на мястото.

— Някой от вас, пичове, иска ли да ми излезе на канадска борба? — изтърси изведнъж хлапакът.

Барманът изхъмка. Изражението на Вик изобщо не се промени.

— С ръце като твоите? Да не съм луд? — подхвърли той.

— И си адски прав — натърти младокът. — Ако някой от вас иска, веднага ще залепя ръката му на масата, без да ми мигне окото.

— Вярвам ти — примирително кимнах аз.

— Много ще съм ти задължен, ако отидеш при дружките си и ги успокоиш — обади се Вик. — Би ли ми направил тази услуга?

— Дадено — веднага отвърна хлапакът и тръгна заднешком към масата. — Ако решите да ме пробвате на канадска, винаги на вашите услуги. Ясно? Разбирате. Ако решите да ме пробвате… лепвам ръката ви на бара за нула време…

Гласът му постепенно заглъхна в неясно мърморене. Хлапакът се върна на масата и каза на приятелчетата си как е успял да срази Вик с предложението за канадска борба и как той се е измъкнал.

— Канадска борба — промърмори тихо Вик. — Канадска шибана борба.

— Хайде сега да ми разкажеш за Тони Кухата лейка.

Барманът отиде в другия край на бара да даде четири бири на една от сервитьорките.

— Все се перчеше с много пари — заразказва Вик. — Постоянно се задяваше със сервитьорките. Флиртуваше с тях, буташе им големи бакшиши. Но не ги опипваше, което беше добре. Хич не ми се искаше да изритвам оттук зетя на самия Джулиъс Вентура.

— Но би го направил — вметнах аз.

Вик сви рамене:

— Ако пипа келнерките — да.

— Обаче не го е правел — казах.

— Не. Той не създаваше кой знае какви проблеми. Винаги се държеше така, сякаш е опасен тип, даваше на всички да разберат кой му е тъст… Но никога не е създавал проблеми.

— А опасен ли беше?

Вик се усмихна меко.

— Слага оня канадски борец в малкото си джобче. И много обичаше да се хваща на бас за каквото ти хрумне. Да речем, по телевизията дават баскетболен мач. Той се хваща на бас кой ще направи поредната точка. Какъв ще бъде резултатът след минута, дали играчът ще вкара и трите наказателни удара, кой ще направи следващия фал… Направо луд. Хващаше се на бас с всекиго, със съседа си по маса, със сервитьорките. — Вик посочи с брадичка към бармана. — Обзалагаше се с Кино каква бира ще поръча следващият клиент. „Будвайзер“ или „Хайнекен“.

Беше към края на работното време и заведението бе започнало да се понапълва. Сервитьорките сновяха между масите, разнасяйки бира и купички испански фъстъци. На бара бяха седнали четирима-петима души. Повечето от клиентите бяха мъже, но имаше и маса с три жени. И трите бяха налапали цигари.

— Излизал ли е с някоя от сервитьорките?

— Да, с Дикси. Ето там онази, с рижата коса, дето тъкмо раздига масата.

— Имаш ли нещо против да говоря с нея?

— Не. Само ще те помоля да го направиш в задната стаичка. На хората няма да им е приятно да я гледат как бъбри, а те си чакат поръчката.

Той махна с ръка към остъклената с матово стъкло врата от другата страна на бара. На мястото, където би трябвало да бъде бравата, имаше дупка. Бутнах я и се озовах в нещо като склад, с подредени до тавана каси с празни и пълни бутилки бира. Под малкото прозорче на късата страна, вбито високо горе, имаше очукано бюро. От средата на тавана висеше една-единствена гола крушка. Облегнах се на бюрото и зачаках. След около минута вратата зейна и Дикси влезе вътре.

— Здрасти. Казвам се Дикси Уокър — представи се тя.

— Баща ти да не е запалянко на „Бруклин Доджър“?

Тя се усмихна.

— Сигурно. Всъщност истинското ми име е Франсис, но той винаги ми е викал Дикси.

— Казвам се Спенсър — представих се на свой ред аз. — И съм детектив. Издирвам Антъни Мийкър. Ти май си излизала с него?

— Да, има нещо такова… Може да ме гледате в гърдите, нямам нищо против. Свикнала съм.

Сведох поглед към гърдите й. Бяха доста малки, с дълги зърна.

— Благодаря, но не искам да се разсейвам от мисълта за Антъни Мийкър — отвърнах галантно.

Всъщност според мен жените, които се разкарват нагоре-надолу голи до кръста, изглеждат… не знам, не точно глупаво… по-скоро тъжно.

Дикси се усмихна.

— Разбира се — увери ме тя. — Просто исках да не се чувствате неудобно.

— Благодаря. Разкажи ми сега за Антъни.

— Ами… сигурно знаете кой е тъстът му?

— Да.

— Много се фука с това — каза Дикси.

— Значи си знаела, че е женен.

— О, да… да не би тези неща да ви смущават?

— Давайте само факти, госпожице — върнах я аз в правата посока.

— Голям човек е вече. Ако иска да си походи насам-натам, не е моя работа аз да го вкарвам в правия път, нали така?

— Беше ли забавен? — попитах я.

Дикси сви рамене:

— Там е работата я… Мислиш си, че е точно такъв. Сещате се какво искам да кажа, нали? Харчи пари като луд, винаги прави умни забележки. Обещава какво ли не…

— Обаче?

— Обаче не беше забавен. Вземе ме от работа, отиваме в едно негово заведение, пийваме вино, може и тревичка малко да си свием, после си свършваме работата. Той всъщност не харчи много пари. Просто ги залага. И когато не си губи парите по каквото там е намерил, приказва само за плановете си. Как си изработил система, как щял да отиде във Вегас и да ги размаже всички с нея… Скука.

— Точно затова са направили Вегас — вметнах аз. — За да могат такива като Антъни да го размазват.

Дикси се усмихна.

— Точно така. Казвах му: „Антъни, тия хора във Вегас нямат никаква сметка да те оставят да печелиш.“ „Да, ама аз си имам система“, вика. Щял да отиде, да ги разбие и да се върне богат.

— Казвал ли ти е каква е системата му?

— Да, той непрекъснато говореше за нея, обаче не му разбирах нито думичка. Пък и изобщо не му обръщах внимание.

— Атлантик Сити му е по-близо — отбелязах. — По дяволите, има едно място в Кънектикът само на два часа път с кола.

Тя поклати глава.

— Това му беше нещо като мечта — възрази. — Да отиде във Вегас и да го разбие. Нещо като негов… алабализъм… как се казваше, когато хората седят и медитират?

— Мантра — подсказах.

— Да, нещо такова беше.

— Кога се видяхте с него за последно?

— О, от доста време не сме се виждали. Май беше миналата година. Жена му разбра и всичко свърши.

— А според теб оттогава верен ли й е?

Дикси ме изгледа така, сякаш я бях попитал дали свинете летят.

— Той ми каза, че жена му е научила и че заради това прекратяваме, но според мен щеше да ме разкара и бездруго. Май беше си намерил нещо по-добро.

— Значи според теб си има приятелка и сега?

— Антъни винаги трябва да си има гадже. И тук не става въпрос за секса. Просто трябва да има някого край себе си, на когото да се хвали.

— Би ли напуснал жена си, как мислиш?

— Жена му е като билет за автобуса — каза Дикси. — Той има нужда от много пари, а не знае как да ги спечели.

— Антъни започва да ми прилича на гущер.

Тя се усмихна:

— Тони Кухата лейка.

— Е, как така си излизала с него тогава?

Дикси сви рамене. Мъничките й голи гърди кимнаха унило на жълтеникавата светлина на крушката.

— Ами… нямах какво толкова да правя… То и сега е същото.