Робърт Б. Паркър
Шанс (39)

Тридесет и осма глава

Седях в офиса си с вестник в ръце през един дъждовен ден, когато в кантората ми влезе шофьорът на Шърли Вентура и отръска мокрия си шлифер от дъжда.

— Разбрах, че си искал да говориш нещо с мен — каза той.

— Аха — кимнах.

Джеки си съблече шлифера, окачи го на закачалката зад вратата, после свали шапката си, отръска и нея от дъжда и внимателно я закачи на друга кука, така че да не капе върху шлифера.

— Може ли да седна? — попита ме най-сетне.

Кимнах към един от столовете за гости и той се настани на него. Беше едър и хубав мъж с гъста и дълга тъмна коса. Бе облечен в бяла риза без яка, закопчана догоре, и черно сако. Погледът му внимателно обходи кантората ми.

— Нищо особено — последва кратката му оценка.

— Е, по-добре е, отколкото вън на дъжда — отвърнах.

— Вадиш ли добри пари?

— Понякога.

Джеки се замисли върху чутото. Чаках.

— Моите познати — рече той след кратък размисъл — казват, че си мъжко момче.

Кимнах. Джеки отново заоглежда стаята.

— Шърли интересува ли те още? — попита ме по едно време.

— Да.

— Знаеш ли, че беше много гъста с Марти Анъхийм?

— Не.

— Да. Често я карах при него.

— Тя ли искаше да я караш? — попитах.

— Да. Тя не можеше да шофира.

— Искаш да кажеш, че не са й давали да кара кола или че не е знаела как?

— И двете. Според мен майка й никога не й е разрешавала да се научи.

— Тя ли ти каза, че се вижда с Марти?

— Неее. Тя ми нареждаше да я закарам до Копли Плейс. Казваше ми, че отива да купи някои неща, затова да мина да я взема след час. Обаче аз, нали се сещаш, не работех за нея. Служител съм на Джулиъс. И не съм просто шофьор. Трябваше да се грижа за нея. Сам Бог знае, че тя не можеше, не знаеше как да се грижи за себе си. Видя я какво направи в ресторанта тогава, нали? Затова я пусках да се отдалечи и я следях. Тя влиза в големия магазин, застава до асансьорите, дето е водопадът. След малко идва Марти, двамата започват да се разхождат из магазина, разговаряйки, и така може би около половин час, после тя си тръгва и аз я откарвам у дома. Преди да тръгне за Вегас, започна да се среща с него по два пъти седмично. Не знаех какво да правя. Ако я бях заговорил за това, щеше да побеснее, да отрича и накрая да ме изхвърли като нищо. Ако кажех на Джулиъс, тя щеше да ревне на майка си и малкото момиченце на мама пак щеше да излезе чистичко като ангелче. Така че във всички случаи се виждах как изхвърчам от работа, а може би и осъден от Джулиъс.

— И си траеше.

— А ти какво би направил?

Свих рамене.

— Карах я там, където ми наредеше — продължи Джеки. — Следях я къде ходи. После я връщах вкъщи цяла и невредима. Правех това, което можех, Спенсър.

— Но защо все пак не си е хващала някое такси? — попитах аз.

Джеки се изсмя:

— Човече, ама ти май нищо не разбираш, а? Тя не можеше да направи нищо сама. Дъртата винаги беше с нея. И правеше всичко вместо нея. Ставаше това, което тя кажеше. Шърли си седеше у дома по цял ден и си играеше на кукли. Никога не излизаше от къщи сама. Никога не си е хващала такси сама. И сигурно не знаеше как се прави.

— Двамата с Антъни живееха с родителите й?

— Ами да. Огромна къща в Пойнт ъф Пайнс. Шърли си имаше собствен апартамент в задната част на къщата. Когато се омъжи за Антъни, той просто се нанесе при нея и толкоз.

— Тогава защо ми разправяш всичко това?

— Откакто я убиха, все си мисля… Чух, че Марти бил във Вегас, когато са я убили. Не знам дали той я е затрил, ама си мисля… Умувам какво е кроял Марти. Защо се занимаваше с Шърли? Ти знаеш ли? Искам да кажа, щеше ли да се занимаваш с нея?

Поклатих глава и промърморих:

— Любовта е сляпа.

— Любов? Марти Анъхийм? Ти ме уби! Беше намислил нещо и колкото повече разсъждавам за това, толкова по ми се струва, че то означава проблем за Джулиъс.

— Може и да си прав — казах.

— Е, аз работя за Джулиъс. Почнах работа при него още щом се уволних от морската пехота. Винаги е бил точен с мен. Знаеш как е. Работиш за някой човек, значи си на негова страна, не е ли така?

— Чувал съм, че е така — кимнах.

Джеки отвори уста да продължи, но някаква мисъл го спря.

— Бъзикаш ли ме нещо?

Поклатих глава:

— Не.

— Добре. Та такъв ми е проблемът. Не мога да кажа на Джулиъс, че дъщеря му се е лигавила нещо с Марти Анъхийм. Той просто няма да иска да го чуе. Старата и тя няма да ще да го чуе. За бога, само да я видиш! Ходи из къщата в черно с кукла в ръцете, мамка му! Тръпки да те побият.

— Не можеш да идеш и при ченгетата — предположих.

— Не, разбира се.

— Затова дойде при мен.

Джеки сви рамене:

— Не можах да се сетя за никой друг.

Кимнах. Той бе изплакал болката си. Двамата седяхме и мълчахме, дъждът барабанеше по прозореца и криволичеше по стъклото в кристалночисти струйки.

— На някого другиго от вашите дали не можеш да кажеш? — попитах го по едно време.

— Не — поклати глава Джеки. — Джулиъс държи всички карти. А останалите просто работят за него. Когато Шърли се омъжи за Антъни, помислихме, че той ще е номер две. Но излезе абсолютен некадърник.

Помълчахме още малко.

Най-сетне аз проговорих:

— Не знам какво да правя с тази информация, Джеки. По дяволите, даже нямам представа какво означава. Но рано или късно ще се сетя и ще направя нещо.

Джеки поседя още малко, без да каже дума. После стана, облече се и си сложи шапката. След това ме погледа две-три секунди, кимна и излезе все така безмълвно.

Станах, спрях се пред прозореца и се загледах навън към улицата, блеснала под дъжда, към колите, сновящи напред-назад с енергично работещи чистачки. Тревата бе все още яркозелена и лъскава от есенния дъжд и някъде там — зад дъждовната завеса, скриваща половината град — имаше някой, който беше наясно какво става. Аз обаче не бях. Не знаех и кой беше наясно.