Робърт Б. Паркър
Шанс (47)

Четиридесет и шеста глава

— Мислиш, че Марти иска да те очисти, защото непрекъснато си пъхаш носа в неговите работи? — попита Хоук.

— Аха — отвърнах кратко.

Намирахме се на 11 000 метра над Западна Пенсилвания в отделението за първа класа (нито Хоук, нито аз успявахме да се сместим удобно в туристическа класа) на полета за Далас, откъдето щяхме да направим връзка за Лас Вегас. Някак си преживях излитането. Масичката пред мен бе свалена. Бях си поръчал скоч със сода, стюардесите сновяха нагоре-надолу по пътеката и сервираха хапването, всичко бе наред.

— Не се прави на много отворен — лениво продължи Хоук. — Пъхахме си носовете насам-натам, ама не стигнахме доникъде. Само дето ни стана ясно, че камъните в торбата се разместват. И какво можем да направим според това?

— Например можем да кажем на Джулиъс — предложих аз.

Сервирането бавно ни приближаваше. В самолетите хапването винаги бе в огромни количества и всякога го очаквах с нетърпение.

— Ти какво, мислиш, че Джулиъс не знае? — попита Хоук.

— Подробностите може да не са му ясни.

— А на нас са ни ясни, така ли?

— Марти не знае какво сме научили — казах аз. — Знае само, че много си пъхаме носовете и няма да се откажем.

— Тогава как така не се опита да очисти мен?

— Вероятно си мисли, че като ме премахне, ти ще се откажеш. А може да се е канел след това и теб да очисти.

Хоук отпи от шампанското и помисли.

— Не съм чул някой да казва, че Марти е хитър — обади се накрая той. — Обаче дори и на него би трябвало да му е ясно, че убийството ти по-скоро ще разбуни кошера, отколкото да го успокои.

— Може да няма нищо общо с мафиотските работи — промърморих разсеяно.

Една стюардеса с огромна руса прическа сложи пълния с храна поднос на масичката ми. На табелката на гърдите й пишеше: ЧЕРИЛ. Хапнах малко. Хоук любопитно ме загледа, докато дъвчех.

— Какво е това? — попита ме без особен интерес.

— Май пилешко — отвърнах. — А твоето?

— Идеално са го притоплили тоя стек — обърна той глава към подноса си. — И според теб не му се иска да намериш Биби?

— Аха — изфъфлих с пълна уста.

— Защо?

— Защото мисля, че той е убил Шърли Вентура. А Биби знае това със сигурност или поне толкова, че като ни го каже, ще го разберем и сами.

Хоук замислено сдъвка хапката си и я преглътна.

— Питал ли си се някога защо в самолетите не сервират просто по някой и друг хубав сандвич? — произнесе той все така замислено. — А те тъпчат с пет блюда, притоплени в микровълновата фурна и имащи вкус на добре сварен картон.

— Често — кимнах аз.

Хоук отпи от шампанското си.

— Ако има някой убит и наблизо се е навъртал Марти, почти няма никакъв риск, ако заложиш, че той го е направил — рече той.

— А освен това да не забравяме, че между тях е имало нещо — добавих. — Шърли се е срещала с Марти доста често. Номерът на хотела му е бил в нея, когато е била убита.

— А и да не пренебрегваме това, че между него и нейния старец също е имало нещо.

— Което пък навярно има общо с разместването на мафиотските пластове в града.

— Биби наистина може да знае нещо — кимна Хоук.

На минаване край нас Черил се спря и попита моя човек:

— Хареса ли ви яденето, сър?

— Добрите коне умират трудно — отвърна той. Стюардесата се усмихна.

— Още малко шампанско?

— Глупаво ще е да откажа.

Черил веднага извади бутилка отнякъде и му напълни чашата.

— Ще го занеса в хладилника, за да не се стопли — каза тя.

— Чудесно — кимна леко Хоук.

— И ще поглеждам по-често дали нямате нужда от нещо — добави момичето.

Загледан в нея, докато се отдалечаваше, ми се стори, че бедрата й се полюляваха вече по съвсем друг начин.

— Черил май се влюби в теб, а? — подметнах аз.

— Да — отвърна Хоук.

Преживяхме някак и кацането в Далас. На слизане от самолета Черил пъхна бележка в ръката на Хоук. Той й се усмихна и я мушна в джобчето на ризата си. Двамата се помотахме из летището и после хванахме самолета за Вегас.

— Май видях Черил да ти пъха номера си или само така ми се стори? — обърнах се към него, когато вече бяхме във въздуха и можех спокойно да отпусна стиснатите си до болка челюсти.

Хоук бръкна в джобчето на ризата си, разгъна листчето и го погледна.

— Трите имена, адреса и телефона — кимна той.

— Пише ли „Ако искате да прекарате приятни мигове, обадете се на Черил“?

— Глупости, разбира се, че не. Да не е кол гърла?

— В Бостън ли живее?

— Не, в Далас.

— Кофти.

Хоук сви рамене:

— Може би на връщане ще се отбия.

— Ще е много глупаво, ако не го сториш — заявих. — Лестър ще ни вземе ли от летището?

— Аха — отвърна Хоук. — Освен ако не се разбием при кацането и не се изпотрепем до един.

— Вярно — кимнах мрачно аз.

Поръчах си скоч със сода на старшата стюардеса, която имаше дълбок кадифен глас. Беше съвсем леко понатежала жена с посребрени тук-там коси и очила със зелени рамки, висящи на резедаво шнурче от врата й. Хоук поиска шампанско и тя се запъти да изпълни поръчката.

— Може и тя да ти даде бележка — рекох.

— Ако го направи, този път ти си наред — отбеляза той.

Като си изпих питието, бутнах облегалката назад, затворих очи, но не заспах, както и никога досега не съм могъл да го направя в самолет — просто лежах и се мъчех да измисля най-добрия начин за измъкване, в случай че претърпим авария при кацането. В осем без десет тихоокеанско време самолетът направи уморен кръг над безшумните светлинни експлозии, изригващи отдолу като че ли от самата чернота на нощното небе. После неусетно се плъзнахме по пистата на „Маккарън“ и бавно се приближихме към ръкава. Пак оцеляхме.

Лестър ни чакаше и точно в девет без двадесет вече седяхме в бара на хотел „Деби Рейнълдс“, очаквайки Бърнард Дж. Фортунато.