Йордан Радичков
Неосветените дворове (9)

8

Веднъж в тайгата ни срещна някой си Сергей Кузмич, совхозник от Якакѝт. Беше ходил с внучето си за гъби и носеше две ведра с гъби, а внучето носеше едно ведро. Същият този Сергей Кузмич каза, че бог ни праща и че ние трябва да отидем в къщата му, за да ни покаже на своята жена, макар че не сме негри. Аз, казва той, съм бил във войната чак до Полша и Чехия и съм виждал негър, а жена ми не е виждала негър и не е пътувала с влак; не само с влак не е пътувала, ами никъде не е пътувала.

Пътят ни беше към златните и слюдените райони, но решихме да се отбием на една чаша чай в къщата на Сергей Кузмич. Той остави ведрата с гъбите и ни помогна да съберем мравчена киселина, колкото ни беше потребно. Тая мравчена киселина лекувала стомасите и венците, та ние също търсихме мравуняци. Тайгата беше осеяна гъсто с огромни мравуняци, които стигаха до пояса. Край мравуняците бяха изправени шишета с вода, мравките се давеха във водата и пускаха своята киселина. Тъкмо тая вода се пие, тя притежавала някои целебни свойства. Не си спомням да имахме тогава някаква нужда от нещо целебно, но пътешественикът винаги опитва всичко, в това число и сока на удавените мравки.

Селището Якакѝт я имаше, я нямаше петдесет къщи, строени от масивно дърво. Дървото бе почерняло, бе станало смирено и кротко и цялото селище лежеше кротко и се топлеше на слабото есенно слънце. Комините на къщите димяха и точеха дълги синкави струйки в безветрието. В нечий двор работеше ковач и чукът му огласяше цялото пространство. Аз и ковача ще доведа, ни каза Сергей Кузмич, да види и той. Всичко в това селище излъчваше спокойствие. Човекът бе взел съвсем малко парче от тайгата, бе я изкоренил, бе изравнил земята, бе построил къщите и тайгата стоеше малко отдръпната назад, строга, но не мрачна.

Сергей Кузмич ни каза, че те са в постоянна караница с тайгата и че тайгата трудно отстъпва назад. Но малко по малко ще отстъпи, тя тепърва щяла да отстъпва, а пък селището ще се разширява, че един ден може и град да стане. То и сега би могло да стане град, но няма къде да построиш къщите, къде да туриш улици, не се строи направо върху гората. Гората отвсякъде заобикаляше Якакѝт, но Якакѝт си дишаше кротко и тихо под слънцето и само дето ковачът чукаше, но щом минахме покрай него и домакинът му каза, че го кани с нас на една чаша чай, той веднага остави чука си и тръгна тъй, както си беше — с престилката, с опушените ръце, — а рунтавото куче, дето клечеше в краката му, веднага тръгна подир него. Те не са негри, каза Сергей Кузмич на ковача, ти да видиш негрите колко са черни, като въглени са черни, но са от друга държава и си личи. Той ни обясни, че ковачът също тъй не бил виждал негри и че не бил пътувал никъде, защото е куц; то се виждаше, че е куц.

И двамата бяха невероятно синеоки и светли. Дори кучето ми се струваше извънредно светло, бих казал, че изглеждаше русо. И тук, и там из дворовете, дето се виждаха хора, всичките бяха все руси и синеоки, та цялото това население ми изглеждаше малко нереално. Бях свикнал с мургавите якути, но тук никъде не зърнах якут. Якакѝт бе совхоз на руски заселници, които трябва да секат тайгата, да разширяват пространството около себе си, да създават ниви и пасбища, да почнат да засаждат картофи и зеленчук върху тая заледена земя. Но мигар ледените гърди могат да родят нещо!

Стопанката попита негри ли сме, докато се ръкуваше с нас и криеше със свободната си ръка своята широка славянска усмивка в шепата, а Сергей Кузмич й каза, че не сме негри, и й описа какви точно са негрите. Той ги описа по най-невероятния начин, тъй че и на мен ми бе интересно да мога да видя негър тъкмо тъй, както и той го вижда. Щом седнахме в къщата им, стопанката веднага почна да шета край зиданата печка, а Сергей Кузмич вдигна един капак в средата на стаята и слезе по една стълба надолу. От дупката лъхна студ. Той ни повика да надникнем и ние надникнахме в тоя огромен хладилник, дето стояха продуктите за цялата зима. Стените на мазето бяха заскрежени. До самите стени, там, дето е най-студено, бяха наредени туршиите с гъби и сладката от горски плодове. Домакинът почна да подава отдолу, а ковачът поемаше и туряше всичко в ковашката си престилка. Водката обаче Сергей Кузмич не му даде, а я изнесе сам, като внимаваше да не я чукне някъде. Тичай сега за Лома̀ко, каза той на внучето. Ще ви запозная с Лома̀ко, той е артилерист.

После Сергей Кузмич се впусна да обяснява как всяка къща в Якакѝт си има такъв голям хладилник като неговия, че самите къщи стоят върху леда и нито една не поддава, защото са строени само с дърво, че тия якутски изби запазват цяла година всякаква гъба, всякакво сладко и всякое парче месо или риба. Да се чудиш как върху тоя лед лятно време цъфтят тревите и как от тоя лед горските ягоди ще съберат толкова много аромат.

Опитайте сега аромата на тия сладка, после опитайте горещите блини, дето стопанката ги изважда от пещта и ни ги поднася заедно със зачервените си усмихнати бузи. А, сеща се домакинът, елате да видите картофите. Той ни изведе навън в градината и ни показа няколко изсъхнали стъбла, като се кълнеше, че израснали чак до коляното му и цъфнали, но после се спекли, налягали върху земята и кога разровил, никакъв картоф нямало на корените. Ето, вижте!

Той изтегли няколко стъбла, но на корените им наистина нямаше никакъв картоф. Студено му е на корена, нищо не ще да роди. Ковачът също тъй ни обясни, че картофът обича земята да е по-топла, тъй както и всеки плод. Само че другите плодове се греят на слънцето, а картофът трепере и корените му треперят в тая земя, та затуй не ще да роди. Ама той щял да роди. Подир години сигурно ще роди, земята ще се разбърква, ще се разбърква, ще й се хвърля тор от добитъка, та даже ще почне да дими, както топло димят торищата, и тогава тя няма къде да иде, ами ще роди. Желязото, че е желязо, каза ковачът, и него като го биеш студено, нищо не излиза, ами става чупливо, губи си жилите. Картофът също тъй си губи жилите и напразно си източва стъблото, и напразно цъфти. Над земята той може да си върши цялата работа и да е съвсем редовно всичко у него, но в земята да не умее нищо да прави.

Двамата почват да спорят: Сергей Кузмич казва, че картофът умее, той не е вчерашен, но че земята му е много студена, а ковачът казва, че той умее, ама другаде, тука нищо не може да направи и стърчи като празна приказка в градината. Питам го, защо като празна приказка? Ами тъй, казва ми ковачът, като празна приказка. Човек, дето е човек, гледаш го, сума приказки изприказва, а работа за една копейка не свършва. Тъй и картофът — от пролетта, та до есента — сума нещо се изтегли нагоре, а коренът му и една копейка не струва. Да, но лукът свърши, му възразява Сергей Кузмич и за по-голяма убедителност измъква една глава лук, голяма колкото копче, и ние отиваме отново всички в стаята, за да изядем тоя лук и да се убедим, че съвсем истински и много добре приляга на сельодката. Ковачът забеляза, че лукът е като истински, но не е тъй лютив, какъвто трябва да бъде всеки лук. То е, защото взема по-малко отрова от земята, му каза Сергей Кузмич. Той даже и от земята не я е взел, ами по-скоро от въздуха. В тая земя според него нямало никаква отрова, защото никъде тук не растели отровни гъби. Ако се посее отровна гъба, тя веднага ставала неотровна — значи, в тая земя няма отрова. Толкова много гъби се ядат, но в Якутия отровен от гъби няма.

Сините им очи вече бяха добили лъскав гланц от водката. Тая земя цена нямала, щом падне сняг, шест месеца не ще срещнеш никаква локва, снегът стои здраво под краката ти и ти вървиш шест месеца с валенките и чуваш под нозете си само туй: скръц, скръц, и гледаш как тайгата изсипва безшумно от себе си товари от сняг. Това е самата истина, казва ковачът. Той дори не направи забележчица на Сергей Кузмич, макар че обичаше да му прави забележчици.

По едно време навън се разнесе тропане, някой като че заплашваше да изпотроши стълбите. Туй е Лома̀ко, каза Сергей Кузмич и стана, за да отвори вратата, но Лома̀ко вече я беше отворил и се навеждаше да влезе в стаята. Той като че не влизаше в стаята, ами сякаш искаше да я облече върху себе си, както се облича дреха. Щом влезе Лома̀ко, и в стаята стана тясно, той седеше почти като зидана печка и си мислех, че всеки миг столът под него ще стане на трески.

Лома̀ко беше вторият гигант, когото срещах в Якутия. У него всичко беше едро, кокалът му, дланите му, усмивката му като се усмихнеше, всички изчезвахме в тая усмивка. Бе светъл като другите, също тъй синеок, изпи на един дъх водна чаша с водка и за мезе му беше достатъчно да си помирише само ръкава на палтото. Аз не съм те питал, подзе Сергей Кузмич, ти, Лома̀ко, дали си виждал негър. Лома̀ко бил виждал негри и други народности е виждал, той е артилерист от войната. Тоя човек, мислех си, може да носи на гръб цяло оръдие. Той е бил артилерист, но някога, през войната. Сега, вече пет години, Лома̀ко е председател на совхоза и пет години якакитци водят война с тайгата. Те я секат, изтребват я и разорават замръзналата земя, за да направят ниви, да садят зеленчуци, да отглеждат крави. Децата, казва Лома̀ко, искат прясно мляко да пият, децата искат да ядат зеленчуци, па покрай тях и ние, възрастните. Стопанката каза, че е хубаво, като има сметана. Не само хубаво, каза ковачът, ами е много хубаво! Те направили един парник и в парника почнали да зреят домати. Съвсем истински червени домати, бузести и пълни с витамини. Те ще направят такива работи в гората, че да се чудиш и маеш. Разбира се, гората много бавно отстъпва, стои си, каза Лома̀ко, като планина насреща ни, но ние по малко и търпеливо я преместваме. Виждате ли колко назад сме я отместили?

Ние пак поглеждаме навън, за да видим строгата тайга, дето се е отдръпнала и гледа студено селището. Тя още ще отстъпи назад, толкова много ще отстъпи, че след някоя и друга година трябва с бинокъл да я гледаме. Сергей Кузмич напомня, че имал бинокъл. Не, тъй е думата, казва Лома̀ко, а ако искате, сега да ви покажем как се воюва с тайгата, как я сечем и изтребваме. Ами чаят? — пита стопанката. Как може в една руска къща да не се пие чай! После чая, първо да видим тия битки на русите с гората.

Лома̀ко върви тромаво. У него и говорът е малко тромав, и жестовете са малко тромави; изобщо той е от хората, дето не бързат, премерват думите и жеста си, вероятно и работата тъй премерват, защото с прибързаност нищо не ще направиш в тия диви гори. Ето тоя път, сочи Лома̀ко, две години бе път, после стана канавка, защото потъна в земята. Ледът под него се топи, земята го поглъща и ние трябва да просичаме нов път, той също потъна, а този сега е третият, по него машините могат да вървят.

По третия път излизаме на една просека. Половината от тая просека представляваше огромни пънове на лиственица, обърнати нагоре с корените, другата половина бе изравнена. Туй бяха само няколко декара земя. Просеката бе оградена с дълбоки ровове, пълни с вода, и разораната нива изглеждаше малко повдигната. Изравнената половина след още няколко преоравания и торене щяла да бъде засята. Наоколо стояха машини, подобни на танкове, с железни предпазни брони отгоре. Тия машини изсичали тайгата и листвениците се сгромолясвали отгоре им, но от туй на машините нищо им няма, защото те са направени специално за изтребване на гора. После другите машини, ония, влекачите, измъкват пъновете из корен и прочистват просеката. Лиственицата е много трайно дърво, нейният пън може да стои триста години в земята, без да изгние, защото туй дърво е много богато на смоли. Ако един труп на лиственица се хвърли в реката, ще потъне веднага. Ами как тогава свличат трупите по реките? Сергей Кузмич разказва как на едного хрумнало на всеки четири трупа лиственица да привързва един труп бреза и брезата като леко дърво, като тапа, поддържала лиственицата и тъй пътували керваните… Но понеже е студено, казва Лома̀ко, всички корени в тая земя гният бавно, всички паразити умират бавно и самата земя узрява бавно, за да може по-късно да ражда. Ковачът и Сергей Кузмич отново почват да разговарят за картофите, как били посадени в градината, как цъфнали и т.н.

Като наблюдавах тия светли северни хора как крачат из тясната просека, наречена нива, си спомних за първите руски заселници в Якутия и за онова малко парче земя (дето брадатите го искали) колкото една волска кожа. Тая просека наистина напомняше само една волска кожа в безкрайните гори на Севера и по нея сега тъпчеха и опитваха между пръстите си земята тримата руски заселници. Тя постепенно ще се разширява, ще се уголемява, та наистина след години ще има да й се чудим как толкова много е пораснала тая волска кожа.

Питам Лома̀ко много ли са совхозите като техния. Много са, казва ни той, някои са по-стари, повече земя са цивилизовали край себе си, цели острови от растителност са създали, много свят прехранват и много стоки отделят за пазарите. Тая година Якакѝт освен доматите и нещичко друго е посадил, сега ще минем да видим и него.

Той не казва какво са посадили якакитци, па и другите двама не казват, само клатят глави и все ни викат: ще видите! По обратния път те ни разказват колко е трудно да водиш война с тайгата. Имало совхози, изсекат една ивица от гората, а като почнат другите ивици, то първата отново почва да расте, тайгата си взема това, дето човекът й го е отнел, хората пак почнат да секат и да я унищожават, ама и тайгата е упорито нещо, навлиза направо в нивите, души нивите, опустошава ги. То не е като на целинните земи, да ореш и да сееш, ни дърво има, ни пън има. Друга работа е на Север!

Якакитци ни отведоха съвсем близко до селото в една градина със зеле. Зелето беше може би цял декар. Ето какво били посадили те тая година! Градината бе оградена като крепост срещу зайците, та само тук и там се виждаха покриви от къщи и димящи комини. Зелето бе синкаво, покрито с онзи матов слой, наричан от нашите селяни сметана. Зеле със сметана показва, че зелката е завита добре, угоена е и сърцето й е твърдо като камък. Ковачът заподскача из градината между зелките, навеждаше се над тази или онази, опипваше ги с ръце и по едно време почна да ни вика към себе си. Тръгнахме внимателно между зелето и отидохме при ковача, а той сияеше като дете и ни сочеше една зелка до краката си. Наведе се, премери зелката с ръце, после се изправи и си премери главата. Колкото моята глава е голяма, каза ковачът! Гледай, Лома̀ко, колкото главата ми е голяма, просто да не повярваш. Как няма да вярвам, каза Лома̀ко, то си личи, че е голяма колкото човешка глава. Там даже има една по-голяма. Къде? — попита ковачът. Я виж на оня край, дето е забит един кол. Ковачът веднага отиде при кола. По-голяма е, каза той. Малко е по-голяма, ама е по-голяма. Ще дойдете ли да видите и нея, а? Ами да отидем да видим и нея!

Видяхме и нея и тя наистина беше по-голяма.

Имаме и няколко светли зелки, каза Лома̀ко. Аз съм ги видял тях, каза Сергей Кузмич. Едната се е пукнала. Нещо отвътре я е напънало и се е пукнала по средата. Личи си как се е пукнала.

Тръгнахме да видим и белите зелки, а през туй време в градината започнаха да се струпват якакитки. Жената на Сергей Кузмич казала на съседките, че от другата страна на Черно море дошли нещо като негри, дето разправял за тях Сергей Кузмич как ги е видял през войната, и че те дошли специално да видят зелето на Якакѝт. Че кога са разбрали за зелето на Якакѝт, та чак от другата страна на Черно море! И как са разбрали?… Сигурно някой е казал. Жените почнаха да ме питат как сме разбрали чак у нас, че при тях е поникнало зеле, и аз им казах, че всички живеем под едно небе и лесно е да разбереш къде какво има, тъй както по миризмата можеш да разбереш пекат ли се блини в това селище, или не се пекат. Жените казаха, че се пекат, то си личи, че селото мирише на блини. После ме попитаха дали у нас има такова зеле и аз им казах, че ние също имаме зеле, но че не е чак такова като тяхното. Какво друго можех да кажа, като гледах тоя синеок и светъл народ, който стоеше струпан в зелевата градина, който е сякъл гората, вдигал е къщите, разоравал е тая вледенена земя, обръщал е всяко парче десетки пъти, засявал е и не е получавал нищо, окопавал е картофи и е получавал празни коренища, същият тоя народ стоплил най-сетне малко парче земя, набучил из него разсада и всяка зелка, застанала замислено на своя крак, е мъдрувала над туй, да расте ли, или да не расте в тая северна земя, дали да направи само малко шума, или да се потруди да завие шумата си, и докато се е колебаела и е мислела, тя, без сама да усети, е пораснала, завила се е, направила си е сърце над кочана и стои сега набъбнала и готова. Сърцати зелки, те стояха синкави и неподвижни, сред тях стояха жените, сред жените стоеше Лома̀ко и двамата със Сергей Кузмич разпалваха махорката си. Ковача го нямаше, неговата престилка се мяркаше зад оградата, той тичаше да донесе нож.

Беше много шумно, защото спореха коя зелка да отсекат. Спореха жените, разбира се. Лома̀ко ги гледаше снизходително, а Сергей Кузмич ги убеждаваше, че няма защо тъй много да шумят, защото зелето не обича голям шум около себе си и предпочита тишината. Обаче жените си шумяха.

Дойде ковачът със своя нож. С тоя нож мамонт можеше да се заколи, ако се появеше някъде из горите и тръгнеше към зелето. Но понеже в момента отникъде не се виждаше мамонт, Лома̀ко плю на ръката си, хвана здраво ножа и тръгна към оная зелка, дето се бе пукнала и дето според уверенията на Сергей Кузмич нещо отвътре я напирало. Лома̀ко хвана с една ръка зелката, замахна с ножа, зелката каза: хр! — и само белият й крак остана да стърчи върху земята. После Лома̀ко обели външните листа (ковачът ги събра в престилката си) и започна да разрязва зелката. Сърцето й е напирало отвътре, каза Сергей Кузмич, вижте я, тя цялата е само сърце. Наистина, цялата беше само сърце.

Всеки си взимаше от Лома̀ко по един резен и всичко започна да хруска това студено хубаво зеле. Жените го ядяха бързо и го хвалеха бързо, а мъжете го дъвчеха бавно, сякаш опитваха качествата на непознато питие, и казваха от време на време: хм! хм! — и в това хм! хм! имаше само одобрителни нотки.

Тъй тоя ден, на път за алданското злато, ние пихме мравчен сок и разгледахме почитаемото зеле на Якакѝт. Тая зима освен на блини Якакѝт ще мирише и на истински борш.

Не е само до борша работата, казва Сергей Кузмич. Важното е, че земята роди! А как няма да роди, обръща се бавно към него Лома̀ко. Толкова любов сме й дали на тая земя. А, жени, пита той жените, нали сме дали любов на тая земя?

Жените — може би те най-добре знаят какво значи да се даде любов, за да може да се роди — прикриват усмивките си, коя зад шепа, коя зад кърпата си, но макар че прикриват усмивките, клатят глави одобрително, а една от най-задните редове подхвърля: где и на нас по толкова да бяхте давали. Любов или зеле? — пита ковачът и допълва, че е ненаситно човешкото око и че жена му го коряла на младини, че се занимава повече с чука и наковалнята, а по-малко с нея. Ами ако аз се занимавам с жена си колкото с наковалнята, казва ковачът, тогава хич няма да погледна наковалнята.

Туй било в млади години.

Сега май че е останала само наковалнята, казва му Сергей Кузмич. А на теб да не би нещо друго да е останало — пита го ковачът и Сергей Кузмич му казва, че не се знае още, а жените казаха хорово, че се знае. Тогава Сергей Кузмич, както си стоеше, приклекна внезапно и подскочи право нагоре като петле. Трябва да му се признае, че бая високо скочи.

Не зная дали жените се убедиха от тоя скок, но Сергей Кузмич беше доволен от себе си. Лома̀ко продължаваше да ни убеждава, че в земята освен семе трябва да се посее и любов, иначе тя ще роди копелета.

То не е само със земята, ами с всичко е така, и в света е така; ако в света освен семе не посееш и любов, той ще роди копелета.