Йордан Радичков
Неосветените дворове (20)

7

Снежната пустош няма ехо.

Колкото пъти спирахме, за да стреляме в нощта, гърмежите ни веднага се разсипваха без някакъв отзвук. В степите гърмежите се връщат отново при нас, там те се отразяват в плътните облаци, надвесени над степта; в тундрата един изстрел или човешки вик веднага се стопяват, сякаш ги попива пълзящата мъгла. Тази мъгла обаче има едно преимущество, тя е добър проводник на звуковете, своеобразен усилвател, и ако ви повикат от много далече, ще ви се струва, че ви викат от един хвърлей място. Питам евенките кога се чува по-добре: те ми казват — когато има повече влага в мъглата. При по-суха мъгла звукът не може да отиде много далече. Вероятно това е някакво наелектризирване, което подпомага звуковете. Ловецът твърдеше, че при много гъста и плътна мъгла, ако извикате, викът ви ще пътува много далече, може да стигне чак до хребетите, да ги обиколи и да ви срещне отново някъде, но много по-късно, когато вече сте забравили, че сте викали. Така понякога може и да се заблудите, ако повярвате, че някой ви вика, и напразно ще се лутате да го търсите. В такива случаи е най-добре да се върви мълчаливо из тундрата и да се изпраща само по някой и друг гърмеж срещу воя на вълците. При гъста мъгла евенкът има чувство, че вълците вървят по петите му и стягат обръча си от всички страни. То е, защото мъглата не позволява на никакъв звук да отлети към небето и всичко се стрелка, пълзи или се носи по повърхността на самата земя. Нещо подобно съм наблюдавал и у нас. На няколко километра от моето село минава влак. При слънчево време влакът не се чува. При силна мъгла, когато вече не можете да видите къщата на съседа, минаващият на няколко километра влак тъй силно се чува, че долавяте даже тракането на колелетата по железопътната линия. Същото е и с кучетата от овчарските колиби, разположени по съседните баири, и с кучетата на съседните села — техният лай се чува много добре. Разтревожени от чисто свои, кучешки тревоги, кучетата водят извънредно интересен диалог и понякога посредством тоя лай човек дори може да определи характера на селата. Лаят на гаганишките кучета е мрачен и достига до моето село, сякаш се е родил в тъмни подземия. Гаганица е село на философи, златотърсачи, самоубийци, село, оградено от каменоломни и бели димящи варници, притиснато под голата мишница на един хълм, наречен Кръстове. В това село преобладават черните кучета и от него най-често излизат побеснелите кучета. Когато гаганишките животни вият за побеснялото куче, кучетата на съседните села млъкват. Кучетата на Бистрилица, дето се е родила майка ми, са повечето сури, рунтави вълкодави с железни нашийници. Лаят им е гърлен, немногословен, те малко изтежко и по чорбаджийски съобщават това, което тревожи селото. Майка ми много се гордееше с лая на своето село. Нашите кучета бяха смесица, един чисто кучешки панаир, дето преобладаваха гаврошите. Независимо от това, какво ще се случи, те вдигаха еднакво голям шум. Не зная дали кучетата на съседните села можеха да се ориентират по лая на нашите панаирджии, но нашите във всички случаи се ориентираха по лая на съседните села. Като прибавим към тях лая на Живовци, който винаги ми е напомнял Баскервилското куче и страхливия лай на Горна Камена Рикса (тия кучета лаят тъй, че по гласовете им веднага можете да разберете колко силно треперят и едва ли не ще им се пръснат сърцата от страх), та като си представим целия този кучешки диалог в една бяла и плътна мъгла, можем да сметнем колко много звуци при слънчево време се разнасят из пространството, без да стигнат до ухото ни. Може би Конан Дойл е наблюдавал същото явление, за да се реши да пуска Баскервилското куче през блатата и тресавищата, когато земята дими и мъглата усилва и приближава звуковете. Тук няма никакъв мистицизъм, просто една игра на природата, която винаги се повтаря, понякога тъжна, понякога весела. По-стари хора са ми разправяли, че в мъгливи нощи чували как край селото преминавали самодивски сватби, чували те подвикванията на самодивите и самодивската духова музика. Вярвам, че са чували, но това са били сватбари от съседни села и невидимият свят на една сватба оттатък баира, дето окото не може да проникне, прониква чрез звука. Но тук, в тундрата, няма до какво да проникнем. Когато спирахме и изстрелвахме по някой патрон и се разтъпквахме около всъдехода, нищо не ни отговаряше. Тундрата мълчеше, обгърната от млечен мрак. За да тече времето по-бързо, започнах да мисля за моите села и за моите кучета, опитах се да чуя тракащия влак и да зърна някъде димящите варници.

Светлините продължаваха да ни водят и ние пъплехме по белия гръб на тая земя, подобно бръмбар, ту забързан, ту спрял се в колебание, за да опипа с дългите си мустаци по-нататъшния път. Тъй и ние ту бързахме, ту спирахме и светлините опипваха наоколо, търсейки посоката. На едно място до брега на реката ловецът слезе да разгледа няколко чифта еленови рога, потърси около тях някакви следи, или пък белези, само нему известни, и насочи машината надясно. Преминахме Кунга̀, излязохме на другия бряг и оставихме реката зад себе си. По-нататък ние вече не спирахме, Зоо каза: сега, сега! Беше вече много късно, едва се държахме в трещящата машина.

Наближаваше полунощ, мракът почна да се сгъстява. Пътувахме по много равно място без прорези и падини, съвсем леко изгърбено. Фаровете изтръгнаха от нощта ниска гора, безлистна, гората се раздвижи, повдигна се и увисна във въздуха. Това бяха елени. Първите отстъпиха и ни погледнаха със сънените си очи. Зад тях засипаното със сняг стадо стана от студените си легла, раздвои се и ни направи шпалир, за да мине по него машината. В дъното се виждаше тъмна купа — жилището на пастирите. Отникъде никаква светлина не прозираше, еленовъдите спяха. Няколко кучета тичаха към нас, за да задоволят любопитството си, видяха ни и ни поведоха обратно към юртата.

В юртата светна квадратен отвор и там се показа човек. Нашите светлини изгаснаха, машината млъкна, евенките от всъдехода наскачаха и почнаха да се тупат взаимно с евенка от юртата. Този евенк бе бригадирът Чиряев, възрастен мъж с много дълбоко изрязани бръчки, лицето изглеждаше непроницаемо, неподвижно, сякаш вкаменено веднъж завинаги. Това бе първото впечатление, по-късно лицето се раздвижи и разтопи своята вкамененост. Като разбра какви сме и що сме, Чиряев застана тържествено и съчини една песен с приветствени думи и с тая песен ни покани да влезем в тордоха̀та (евенките наричат юртата тордоха̀). Едно дете надникна от отвора, както мишле наднича от дупката, и се скри.

Влязохме в тордоха̀та през един отвор, повдигнат на капак, колкото да се вмъкне човек вътре. Вътре имаше още четирима мъже, насядали на постелите, една жена, жената на Чиряев, и едно момиченце на пет години на име Шура. Дванадесет човека можехме да разрушим коженото жилище, ако стояхме прави, затуй насядахме край стените, само жената шеташе права и разпалваше огъня. Детето се бе свило зад една купчина кожи, малко изплашено от чуждото присъствие.

Тордоха̀та беше широка, но ниска. Ако човек е по-висок, би могъл дори да надникне през връхния отвор. От горе до долу тя бе цялата обкичена с дивечови кожи, почистени от мазнината и окачени вътре да съхнат. Парафинова свещ и огънят бяха единствената светлина. Димът и искрите на огъня отиваха право в широкия отвор и се смесваха горе с падащия сняг. До вратата, отделено с платно, бе леглото от кожа на Чиряевото семейство. В краката на семейството имаше сандъци с провизии и канчета, до тях бе кожата, върху която спи Шура. Нататък кръгът продължаваше с прострените кожи на другите пастири. Всяко легло се състоеше от няколко еленови кожи, върху еленовите кожи бяха съшити заешки. Постилката и завивката са от заешки кожи, защото тази кожа е мека и човек може да се увие хубаво в нея и да се топли. Върху завивката се хвърлят още някоя и друга еленова кожа за тежест. Пастирите спят полусъблечени. Ние спяхме, тъй както сме навлечени с дрехите, с ушанките, и тъй се отрупвахме с кожи, че едва дишахме.

Тържествено разпоредителен, Чиряев прати навън хора за дърва, за месо, за кожи. Той изпя още една приветствена песен, в която ни убеди, че тордоха̀та е широка и че в нея има топлина за всички ни. Тордоха̀та наистина бе много топла, макар че снегът я затрупваше и се мъчеше да надникне и да влезе отгоре през дупката. Огънят топеше падащия сняг и не позволяваше на студения въздух да се спусне в жилището. Човекът, дето излезе за месо, се върна и докато режеше едрите късове, за да ги туря в димящото ведро, ни съчини една песен горе-долу със следното съдържание: Аз отидох да донеса еленово месо и сега го режа на големи късове, за да се нахранят гостите. Ето че цялото месо е вече във ведрото…

Шура излезе иззад своето прикритие (ако това изобщо беше прикритие) и в очите й сега се четеше повече любопитство, отколкото страх. Тя развиваше донесените от нас бонбони, като ги трупаше на купчина върху леглото си, а пъстрите книжки нареждаше една до друга и понеже нейното легло не стигна за книжките, се прехвърли върху съседното. Един час по-късно Шура вече подскачаше свободно пред краката ни и си разреши да поседи на непознати колене. Шура е сираче, осиновено от Чиряеви. През пролетта пастирите тръгнали от своето селище Хараулах — много стада и много пастири: Хараулах има двадесет и седем хиляди глави добитък. Чиряеви взели самотното дете със себе си, стигнали до брега на океана и сега се спускаха по обратния път на юг. Те ни предложиха да тръгнем с тях, след три седмици ще бъдем в селището, а от селището вече много лесно ще се промъкнем на юг през тайгата, там има много богати ловни области, има големи параходи, които ще ни пренасят извънредно бързо от едно място на друго. Казваме на пастирите, че е много хубаво да пътуваме така, но ще ни трябва цяла година, защото ние ще трябва да минем през Байкалските и Алтайските степи и да стигнем чак до планините Алтай, дето има южни елени марали, тибетски якове, и е възможно да срещнем и прочутия снежен човек. Евенките поклатиха глави и казаха, че няма да срещнем човека. Днес съжалявам, че не послушахме пастирите да тръгнем с тях и да пътуваме цяла година на юг, чак до монголската граница, ами трябваше да се пренасяме из въздуха и по тоя начин останаха непрочетени много страници от голямата северна книга.

Снежен човек няма, каза Чиряев, има само скитащи хора. Той ходи шестдесет години по тая земя и е срещал само скитащи хора. Геня каза, че снежният човек също скита по снеговете. Е, тогава той е също скитащ човек, му каза Чиряев, и ни покани да пием чай с еленово мляко. Чая пихме от панички, подслаждахме го с една-две лъжици еленово мляко. Еленовото мляко е гъсто и много сладко. Евенките ни разказаха, че това мляко се дава на децата, разредено с вода, то е много силно мляко и ако човек изяде повече от него, може да умре, затуй се разрежда с вода. Освен еленово мляко евенките дават на децата да смучат еленовите рога. През лятото, когато има слънце и рогата на елена растат, животното натрупва в тия рога витамини. Те са нещо като резервоар, еленът напълва резервоара си и през зимата се подхранва от рогата. Затуй рогата на северните елени са големи — в тях той си носи летните запаси (както камилите, да кажем, пренасят вода през пустините в своите природни резервоари). Пастирите секат рогата на елените и дават на децата да смучат сок от тях. Така децата се предпазват от рахит и от скорбут.

Както тундрата носи върху гърба си живия свят, тъй еленът носи върху гърба си човека. За евенките еленът е всичко. Той е неговата храна — пастирите ядат изключително еленово месо, дивечът много рядко е гост на трапезата им, — той е неговото впрегатно животно и тегли нартите — направени от еленова кожа — през тундрата, като премества жилището му; той е неговият кон, с който пастирът върви подир стадата или ходи на лов; той му дава своето силно мляко, дето може да убие човек, той дава на евенка кожените мокасини, шапката, той го облича, той е неговото легло и неговата завивка, той е самото му жилище, издигнато върху снежната пустош. Еленът дава ремъците за кучешките впрягове, от еленова кожа е ласото, с което се хваща еленът, и най-после от еленови сухожилия са вървите, с които се шият мокасините.

Това животно ще ви нахрани сега, макар и да е късно, защото евенкът не ще ви позволи да си легнете, преди да изядете един килограм варено месо и да пиете канче бульон за възстановяване на силите. Питам колко месо дневно изяжда един пастир. Полагат се три килограма. Евенките почти не ядат хляб. Чиряевата жена изпече две съвсем миниатюрни питки без всякакъв квас, но и тези питки не бяха изядени. Ние всички ядохме само димящото месо на млад елен. С Геня много се затруднихме, защото ножът бе единственото оръжие за хранене. Евенките улавяха варения къс и започваха с много бързи движения на ножа отдолу нагоре да го режат на тънки ивици. Те работеха непрекъснато и докато ние се оглеждахме откъде и как да почнем, няколко ребра вече бяха оголени. Чаках всеки миг нечий отрязан нос да се търкулне към огъня, но подобно нещо не се случи. Като се помъчихме да подражаваме на пастирите, с Геня се отказахме и си припомнихме как се е хранил първият човек — с ръце и със зъби.

Да не пропусна едно свещенодействие: Чиряев с тържествена песен започна да смесва спирта с вода, вдигаше стъклата срещу огъня, оглеждаше ги, доливаше пак, пак ги гледаше срещу огъня, като всичко това се описваше в неговата песен. Той ни благослови, че с идването си ще припомним на евенките вкуса на спирта, невкусван толкова отдавна. Мъжете отпиваха със свенлива радост питието и вкаменените им лица и бръчките им омекваха постепенно и те тъй се разнежиха, че ми напомниха цвете, отворило свенливо чашката си пред някой блед лъч в полумрака на своето съществуване.

Те се опиваха тихо, облегнати на кожената стена на тордоха̀та, и Чиряев наливаше пак и при всяко наливане поглеждаше дупката на върха на коженото жилище, за да го зърнат оттам очите на шаманския бог. След спирта Чиряев ни разказва, че най-големият грях е човек да се затвори някъде или да се скрие някъде. Човекът трябва да живее открито, както открито живее цялата твар в тундрата. И дори когато трябва да се защити от студовете, ще остави открит тавана на тордоха̀та си, за да може, като минава по пътя, шаманският бог да надникне в жилището и да поседи горе на дупката, загледан в хората. Понякога на човек може да му хрумне да направи нещо лошо, дето би се срамувал от него. Когато човек ще извърши някаква срамотия или нещо ужасно, той ще се помъчи да се скрие — в дупката, в пещера, на тъмно, без никой да го види, сам шаманският бог да не може да го открие. И понеже тая работа хората я вършат най-много в къщите, то за да се предпазят от грехове, остават тавана открит за божиите очи и божиите очи винаги могат да погледнат как живееш в своята тордоха̀.

Ние не знаем кога шаманският бог ще прелети над тордоха̀та и кога неговите очи ни наблюдават. Всеки случай той най-много седи горе през нощта, за да бди над спящите. Нощем над спящите бди бог, а пред вратата на спящите бдят кучетата. Нощем всички са равни в съня си, както звездите са равни на небосвода — само полярната звезда е единствена в своята неподвижност и стои на върха на звездния свят, винаги будна, същински звезден бог.

Чиряев засилваше тържествеността на песните си след всяка изпита чаша спирт, после отстъпи, за да могат другите да покажат изкуството си, и мнозина от тях пяха за полярната звезда, за рога на елена, а един изпя песен за мокасините си, дето му топлят краката. Те пееха поединично, хоровите песни са непознати за евенките и всеки сам си съчиняваше песента — прости песни с прости думи, почти като разговор. Един от пастирите няколко пъти излиза навън, за да нагледа елените и да види не ще ли се проясни небето и няма ли да се покаже полярната звезда над нас. Елените спяха, звездата я нямаше. Евенките заизваждаха кожи, да ни ги подаряват, и Чиряев, като възпя тарбагана, извади неговата кожа и ми я даде за спомен: нека моята жена си направи шапка, най-хубавите шапки са тарбагановите, защото тарбаганът е едно от най-хубавите животни, коремът му е като старото злато, носът му е черен, украсен с черни мустаци, и гърбът му напомня стадо елени, пръснато на паша из тундрата… Тази кожа пазя и до днес, тя е събрала в себе си всички цветове на тундрата. Докато децата ми бяха по-малки, се плашеха от тарбагана, но мисля, че сега вече тарбаганът трябва да се бои от тях, защото почна да става нещо като домашно животно, което всички мачкат и си вземат от него косми за талисмани.

Звездата, звездата! — извика евенкът, дето беше навън, и ние всички излязохме да видим полярната звезда.

Тя беше над нас. С Геня стояхме пред тордоха̀та, вдигнали глави нагоре, сякаш за първи път виждахме звезда. Малко странно изглеждаше, че не я виждаме там, където сме свикнали да я виждаме винаги, и Малката мечка стоеше, привързана почти в средата на небето. Евенките пък гледаха нас, малко странни сме им се сторили вероятно, че тъй дълго зяпаме полярната звезда, и ни казаха, че трябва да бъдем тук, когато се появи Северното сияние — като голяма луна то залива цялото небе, осветлява цялата тундра и се вижда как светлината му се движи по снега и шуми, шуми. Наистина ли шуми? — попитах, като си спомних думите на Шамшурин в Чурапчанската тайга. Разсипва се и шуми, казаха евенките. Шуми, защото голямата луна ходи по снега, а всичко, което ходи по снега, вдига шум; и самият сняг шуми. Питам ги дали е истина, че евенките били семе, посято от Северното сияние. Те не знаят дали е истина, може би това е било отдавна, във времена, които никой не помни. Евенките са монголоиден тип, но силно мургави — представете си смесица между жълтата и черната раса, направете от тая смесица дребен човек със скъсени крака, и ще получите един приблизителен евенк. Може пък наистина да са посети от Северното сияние в много далечни времена и като са падали на краката си в тундрата, краката им от високия скок са станали по-къси. На евените например краката са по-дълги. (В съседство с евенките живеят евените, до евените — ненците.) Сега евенка го посяват в тордоха̀та.

Пастирите почнаха да мятат кожените си ласа върху гората от еленови рога. Хванатият елен се втурваше сред стадото, като търсеше сред другите животни прикритие, а пастирът стискаше здраво ласото и се хлъзгаше по корем по снега. С Геня също опитахме да хващаме елени с ласо, защото Геня обичаше да опитва всичко, и беше много хубаво за зашеметените от спирта и от умората глави да ни блъска снегът и да се носим по заснежената тундра. После измъкнахме Шура от тордохата, турихме я на една кучешка нарта и почнахме да обикаляме коженото жилище, като се мъчехме да я обърнем. Шура много се смя, че хора трябва да теглят нартата, след като наоколо клечат толкова кучета и има толкова много елени за впрягане. Не успяхме да я обърнем, затуй вдигнахме нартата във въздуха, но Шура пак си остана там, сякаш беше пришита за кожите. Евенките приклякваха от смях и се тупаха с длани по еленовите ботуши.

Петро вече не можеше да гледа от умора, изнесе кожи от юртата и каза, че ще отиде да спи във всъдехода, ще легне до мотора, моторът тъй бил загрят, че ще го топли чак до сутринта. Другите ни спътници също един по един се набутаха в тордоха̀та, а ние с Геня и Чиряев обиколихме цялото еленово стадо, животните се надигаха лениво и щом отминавахме, пак лягаха в снега. Край нас вървяха кучетата и от време на време попоглеждаха Чиряев в очите, но Чиряев нищо не им казваше; те вероятно чакаха някакви заповеди. Когато се върнахме към смълчаната тордоха̀, видяхме отново Петро — той се измъкваше с кожите си от всъдехода, моторът на машината бил изстинал и зъбите му почнали да тракат от студ върху студеното желязо.

Вмъкнахме се тихо в тордоха̀та. Свещта бе духната, само слабата жарава на огъня осветляваше спящи хора, ръце, подложени за възглаве. Зоо спеше по гръб, протегнал едната си ръка към огъня да я топли и я беше забравил протегната; Данилович бе свит, забил главата си в кожената стена. Другите евенки спяха все в едно и също положение — в дъга, както в дъга е самото жилище. Шура спеше при майка си. Геня щеше да спи при Данилович, а ние с Чиряев се разположихме на леглото на Шура, Чиряев ме набута от външната страна, до стената, той легна от вътрешната страна, до огъня. Зоо спеше, нямаше кой да ни превежда, та само се гледахме в очите и се усмихвахме, после си кимнахме за лека нощ и Чиряев веднага заспа.

Завих се презглава и чувах отвъд тънката стена как скимтят или се прозяват кучетата, чувах ударите на еленови рога, докоснати в просъница. Махнах заешките кожи от лицето си, понадигнах се на лакътя си, за да огледам пак тордоха̀та. Жаравата все повече посивяваше и жилището почна да става по-тъмно, само долу се виждаха разхвърляни хора сред кожите, тук и там се подаваше крак, тук и там ръка, някъде част от лице или част от нечий тил. Ловецът, дето ни доведе, правеше понякога движение с ръка, сякаш отпъждаше нещо от лицето си.

Мисля си — ето че в една от нощите на моя живот аз лежа в тордоха̀ под самата полярна звезда. Заешките и еленовите кожи ме топлят, до себе си чувствувам непознатия гръб на Чиряев, през отвора — гдето човек трябва да гледа звездите и слънцето — сега вали сняг. Снегът загаси постепенно огъня, спящото, разхвърляно под кожите човечество избледня и аз видях горе шаманския бог; той седеше в дупката и люлееше краката си, загледан разсеяно в спящите. Буден ли си? — попита ме той.

Буден съм! — казах му. Един буден е достатъчен, каза ми той, тогава аз ще вървя. Той каза това и се плъзна по полегатите стени на жилището. Кучетата го изпратиха с прозявка. Навън се чуха удари от еленови копита, вероятно животните почваха да стават от краткия си сън и да разравят с копита снега, за да търсят под него ръждивия мъх. Мислех си за самотния ловец, дето остана в малкото кожено жилище в онзи вдлъбнат полог при завоя на Кунга̀. Вероятно шаманският бог вече седи на върха на тордоха̀та му и гледа ту него, ту спящите северни кокошки, прибрали нозете си в перушината, за да ги топлят; ту примъкващия се към спящите кокошки писец. Бог не ще ги събуди, бог никога не се намесва в работата на природата, бог само наблюдава. Да спори или да се съревновава с природата е работа единствено на човека.

Нашата тордоха̀, догарящият огън, разхвърляните тела на спящите, будуващите кучета и елените навън са също тъй малък спор и съревнование с природата. Снежната пустош се стреми да спре всякакво движение и да скове всичко в студ. Тя успява да скове дори голямата река Кунга̀, дори океанът замира под ледовете, а ето че човекът пъпле по нея, пали огъня си върху снега и сънува откъслеци от своя живот, увит в топлите кожи. Ръката на Чиряев търси насън смъкнатата заешка кожа и се мъчи с нея да ме завие презглава, той и насън носи със себе си грижата за непознатия човек, дошъл в неговата тордоха̀. Кучетата навън скимтят и се мъчат да стоплят снега под себе си, но снегът е неподатлив. Замръзващият сняг излъчва топлина; топящият се сняг отделя студа от себе си, затова кучетата се местят край жилището, като с гърба си се облягат на кожата, а с корема си лежат върху изпускащия топлина сняг. Но щом снегът почне да се топи под животните и става по-студено, те се преместват отново, скимтейки от недоволство.

Скимтенето се отдалечава. В тоя миг не ми трябва нищо друго освен един приятелски, топъл гръб. Разбира се, друго беше в Чурапчанската тайга, там огънят стигаше до небето, можеш да се изпечеш целият на него; той бе толкова силен огън, че ако го хвърлехме в езерото, щеше да го изпари в същия миг и пак нямаше да изгасне. Тук в тордохата огънят е оскъден, дървата са малко, те се карат от много далече и са стигнали с шейните чак до океана и се връщат пак, за да дават топлина из пътя. Спомням си ботушите на якутеца, дето ги намерих сутринта вместо възглавница под главата си, после видях кръстосани еленови рога, върху които се покачи енергично един червен петел и започна да кукурига… Ами че това беше нашият петел! Когато бях малък, той ме гонеше и ме биеше из двора, а като пораснах, аз почнах да го гоня и да го бия из двора, за да му го върна. Сега опърничавият петел стоеше в тордоха̀та и кукуригаше.

На сутринта, разбира се, нямаше никакъв петел. Имаше кръгъл отвор към небето — през него небето сипеше вътре сняг, — имаше увиснали кожи, разпънати с пръчици, имаше голямо бяло огнище, студено и снежно, и половината от хората бяха засипани със сняг, заедно с моя Чиряев. Тогава разбрах защо той не ме остави до огъня, ами ме натика до кожената стена, дето отвън кучетата търсеха малко топлина от човешкото жилище и също тъй се притискаха. Един по един хората наставаха. Нямаше го само Петро. Той влезе, за да ни каже, че като го навалял снегът и станало студено, се върнал пак в студения всъдеход, там поне сняг нямало. Чиряевата жена почна да мете бялото студено огнище, а аз казах на Шура, че съм чул как е дошъл един червен петел от моята земя и е кавал кукуригу, за да може да се съмне в тундрата. Защото, ако тази птица не каже кукуригу, изобщо няма да съмне. Ни Шура, ни евенките повярваха, че в нашата земя има птица, дето събужда сутрин хората, и че хората могат чак толкова много да се доверяват на птицата! Няма такава птица, казаха евенките!