Йордан Радичков
Неосветените дворове (1)

Споменът за Сибир ще тича винаги по петите ми, но преди да се върна към спомена, искам да благодаря на всички съветски институти и частни лица, които направиха възможно това пътуване, и на моя сибирски спътник, московчанина Георги Гачев.

Всеки пътешественик се стреми да напише благородни книги за своето пътешествие: Данте мина през ада и написа божествена книга за неговите страхотии; Гогол по най-благороден начин ши шинела на Русия, всичко ти с ибришим, с двоен ситен шев и всеки шев той след това минаваше със собствените си зъби, като правеше с тях разни фигури. Какво би могъл да напише един съвременен пътешественик за Сибир?

Сибир поразява човешкото въображение. Лишен от всякакво съчинителство, той с колосален произвол натрупва пред вас неправдоподобности, тъй че е невъзможно нито да ги отместите, нито да ги преодолеете, а трябва да търсите пролуки и да се провирате през тесните пукнатини; е, и сядате след туй да криволичите нещо в своите тетрадки, като че се провирате наистина през пукнатините, и това, дето го криволичите, би трябвало да бъде описание, мисъл, спор, или пък съревнование. Но как посредством тия криволици може да бъде направено дори подобие на виденото! Животът е винаги по-строг от измислицата, пред него ние стоим голи като пред военна комисия.

Сянката ми се полута по мъртвите сибирски полета, два месеца се търкулнаха като кълбо и неговата прежда остана разпръсната между Ледовития океан и Алтайските планини, забъркана и уплетена в тундрата и тайгата на Якутия, в еленови стада, в златни и диамантени области. Много пъти се опитвах да събера разпиляната прежда в едно кълбо за читателя, но все безуспешно. Затуй реших на края, че ще е най-добре да хвана отново нишката и да се върна с нея пак по обратния път.

Но човек може да се върне по обратния път единствено чрез думите. За подобен поход той впряга всичките познати думи, всички ония опитомени думи, дето сме ги превърнали на кираджийски коне и всеки ги бие с камшика си, както му дойде, макар че те без всякакъв възторг си махат опашките, а по-скоро от досада ги махат — гледай си работата, конярю! Понякога улавях диви думи и ги впрягах, преди да са успели да ме стъпчат, но те разбиваха страховития впряг, изпокъсваха ремъците и потъваха в тъмните гори и пасбища на въображението. Аз ги дебнех, но и те ме дебнеха и в повечето случаи пропадаха, преди още да ги зърна — дочувах само отдалечаването на техния бяг. Опитомените думи лежеха кротко на пътя, преживяха и гледаха всичко с безизразните си, лишени от всякакво любопитство очи.

Понякога те се задъхваха по стръмнините, падаха на колене, старите им хълбоци биеха до пръсване. В такива мигове ми се струваше, че думите ме гледат с човешки очи, уморени и хлътнали, почнали да посивяват от годините. Тогава си спомнях за човека, дето конят му паднал на средата на пътя, той го изпрегнал от каруцата, сам се впрегнал в нея и я изтеглил на върха. Огледал човекът стръмнината под себе си, огледал натоварената каруца и си казал: „Глупав човек съм! Аз едва изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!“

Спомнях си за тоя човек, но не можех да разпрегна на средата на пътя. Думите зъзнеха с намъшена козина на студа, несвикнали с климата, някои падаха по пътищата, други подивяваха и хващаха горите или тресавищата, трябваше да ходя подире им да ги мамя и много от тях се връщаха, подвили неловко опашки. А имаше и думи, дето не вършеха никаква работа (всичко най-добре се проверява в походи). Те вървяха без всякакво напрежение и без всякакво желание, просто вдигаха прахоляци по пътищата, пречеха на другите, мотаеха се из краката им, объркваха впряговете; имаше и думи, готови винаги да се подмажат, през целия поход те само това правеха, винаги са подръка, винаги ще изтичат някъде услужливо, винаги ще ви гледат в очите, та ги усещате даже и ако не ги гледате. И понякога успяваха тия подлеци, подмазваха се. Други вървяха просто на тумби, на тумби, изоставаха много, заради тях трябваше да спираме често из пътя, да ги изчакваме: не зная кефа ли бяха тръгнали да си гледат, или ни гледаха сеира!

Криво-ляво ние завършихме сибирския поход. Думите клечат сега около мене с побити крака, почиват си и примигват на светлината. Също както човек примигва, за да пропусне светлината в очите си или да изстиска от тях светлина. Благодаря ви, мои думи, благодаря ви и ви целувам всичките по муцуните!