Йордан Радичков
Неосветените дворове (8)

7

Беше непознат ловец. Той ядеше димящ заек и обясняваше някому, че белката трябва да се стреля в окото, ако не искаш да развалиш кожата й. В първия миг ми се стори, че ловецът е висок колкото тайгата. Беше светъл и синеок. По-нататък видях още неколцина гиганти, някои се занимаваха с нашето ведро, други търсеха сол в колибата. Сред гигантите имаше пет или шест якути, те връзваха дълги чували. Цялата непозната група не надминаваше петнайсетина човека и половината от тях ядяха нашите зайци, вадеха ги направо от ведрото, разкъсваха ги и ядяха прави. Човекът с димящия заек ме попита за нашите, но аз не знаех къде са нашите и на свой ред го попитах те кои са и той ми каза, че са ловци и че от една седмица са в тайгата; минавали пътьом през Чопо, ще се нахранят и после ще продължат. Те почнаха да дерат своите зайци и да пълнят нашето ведро, за да оставят това, което са изяли, и също тъй накопаха див лук. Попитах ги дали с тях не е Захаров, ловецът на мечки, а гигантът с димящия заек каза, че Захаров ходи винаги сам, цели месеци прекарва в тайгата и ловува обикновено в слюдените райони. Тук някъде, казах на гиганта, под нас или под колибата, има мамонт. Той ми каза, че трябва да се копае, за да се намери мамонтът; най-добре е да се търси мамонтът край реките. Водата подмива бреговете и като вървиш по реката, ще видиш, че тук или там стърчат зъбите му или главата му. Реките са изровили досега… Той не довърши мисълта си, защото внезапно обърна своята пушка и стреля в гората, като придържаше остатъка от заека със зъби. Гръмна и продължи — реките са изровили досега най-много мамонти. Къде стреля? — го попитах. Гръмнах един заек, ми каза той. Ей го там, дето лежи.

Докато говорихме после, го наблюдавах. Мисълта му бе пред колибата, а погледът му блуждаеше непрекъснато, местеше се из гората, опипваше и за първи път забелязах в кротките сини очи някаква острота, пак тъй синкава, същинска чертичка, турена там, за да знаем, че и нещо друго присъствува в очите. При всяко трепване на гората тая чертичка се разширяваше или стесняваше, тя пулсираше с някакъв свой пулс, различен от пулса на сърцето, различен от ударите на слепоочията. Почнах да сравнявам тоя едър и светъл сибирец с якутеца с лодката. Якутецът също тъй стоеше буден или стъпваше леко с леката си походка, сякаш се луташе насам и натам, съсредоточен в работата си, но това никак не му пречеше да пресява тайгата било денем, било в мрака, дето стената е тъй плътна зад огъня, че непривикналото око не ще открие нищо в него освен антрацитов блясък.

Той откриваше чуждото дишане и движение, тъй както мисълта прониква в мрака на своите бездни, за да измъкне от тях диви идеи, излезли на паша в нощните й владения.

Мислено започнах да сравнявам синеокия и с другите ловци от нашия бивак. Семьон имаше очи на дете, природата много дълго си бе играла с тях, докато ги направи, докато ги лъсне хубаво, след туй им бе турила един непроницаем гланц, че колкото и да се опитваш да се задържиш в тия детски очи, се хлъзгаш по тях като насекомо върху стъкло, а Семьон те гледа леко усмихнат, всички гънки на лицето му са изпълнени със смях, та дори патиците, простреляни от пушката му, зърват пътьом неговите очи, хлъзгат свистящите си пера по тях и подвикват: хааааа! Нищо не се задържа върху тия очи, всяко отражение веднага се подхлъзва и пада. И очите на приятеля му са същите, и очите на вързания ловец, дето стана и падна, макар че в тях има и малко матово, оставено там от годините. Туй матово им дава повече дълбочина и допуска слабо проникване в човека. Тия лъскави очи са очите на снайперистите. Ако двеста немци се отразят в тях, веднага ще се подхлъзнат и ще загинат подобно насекоми. И са загивали. Има якути, на чиято сметка се водят по двеста. Никакво движение по белия свят не може да се укрие от тия очи, те са в състояние да прекъснат и най-малкото трепване и да го накарат да застине неподвижно. Понякога тайгата ми се струваше като най-висша академия за снайперисти.

Нашите се върнаха, бяха претърсили част от гората и носеха много зайци със себе си. Те се разбраха с новите ловци и всички заедно влязохме в тайгата, за да продължим лова. Групата се раздели надве. По-голямата част отидоха навътре, водени от якутеца с лодката, а аз останах с още пет или шест човека, направихме верига и си избрахме прикрития. Другата група щеше да отиде навътре, да направи също верига и да почне да гони зайците към нас. Не мина много време, и ги чухме как почнаха да викат и да претърсват гората.

Първи от нас загърмя синеокият сибиряк.

Веднага, щом той изпразни пушката си, почнаха да гърмят и другите. Видях няколко заека, те не бягаха, а само се попреместваха към нас. Стори ми се далече да стрелям, казах си да почакам още да се приближат. Зайците се приближаваха неохотно, правеха по няколко крачки и се свиваха върху земята. Някои изпадаха в паника и почваха да се лутат или да се мятат наляво и надясно, търсейки прикритието на храстите. Подире им идваха викачите, после и самите викачи почнаха да стрелят и животните се озоваха в нещо като преса. Това бяха сибирските зайци русляци.

Руслякът побелява много рано.

Той отдалече усеща зимата, тъй както и дърветата я усещат още от есента, прибират постепенно соковете си в земята, разсъбличат се, за да олекнат и да могат да издържат върху себе си тежките снегове. Далече още преди да е паднал снегът, лиственицата цялата е оголена, цялата тайга става мрачна, потънала до колене в ръждива шума.

Заекът също предчувствува идването на зимата. Но в страха си да не закъснее и в заешката си прибързаност той толкова рано побелява, че седмици наред се търкаля и подскача като глупава прахавица върху ръждивата опадала шума. Не е хубаво човек тъй много и напрегнато да побелява за зимата, та да побелее, преди още тя да е пристигнала! Страхът да не закъснее със защитния си цвят и да бъде сварен неподготвен от събитията се превръща в ужас при това животно. Есенно време, преди да са паднали снеговете, в тайгата навсякъде може да се види страхът как подскача и се бялка из всички храсти и по пасбищата. За това си мислех, като гледах как ловците изтребват подскачащия страх. Той държеше ушите си изправени високо и където и да се завреше, веднага биваше открит, човешките очи го изтегляха за ушите, пушките го удряха смъртоносно и душата на страха веднага отлиташе към небесните селения — ако страхът има душа и ако изобщо има небесни селения. Някои се опитваха да се спасят с бягство, но всеки опит за бягство също тъй се наказваше със смърт.

Нямаше никаква надежда за спасение, дори сам бог да бе слязъл в тая гора — струва ми се, че пушките веднага биха опърлили побелялата му брада с възгласите: Рано ти е побеляла брадата, господи! Зимата е далече! Якутецът с гумената лодка се мярна между храстите — той стреляше, без да се цели, държеше пушката край слабините си. Някъде зад него зърнах и Семьон, той си беше поусмихнат и преди да гръмне, намигаше с едно око на заека. Заекът обаче не можеше да му намигне, ами го гледаше с двете си очи и тъй си лягаше, с отворени очи. Геня стреляше и броеше убитите. Седем — извика той; бе убил седем заека. Наблюдавах туй изтребление и по едно време в съзнанието ми се мярнаха познати хора. Те се появиха, изчезнаха и после нахлуха внезапно, като изместиха всичко останало, разпръснаха се из гората и храстите, гледах ги как подскачат, как притичват с къси пребежки — късокраки и дългокраки — през откритите поляни, как се завират във всяка възможна дупка или стоят клекнали в молитвени пози.

Грях ми на душата, но тъй видях някои познати хора, подобно тоя сибирски русляк, дето от страх да не закъснее за зимата е побелял толкова рано, че като погледнеш пъстрата гора, ще те ослепи с бялата си зимна кожа. Моите познати продължаваха да се паникосват, гонени от сибиряците, и чух, че сибиряците ми викат да стрелям, а аз все още държах пушката към земята. Ловците спряха да стрелят и ушите ми доловиха ситния якутски смях, както го бях чул, когато Шамшурин пропусна патиците и изрече по техен адрес такива думи, че ако патиците го бяха чули, щяха да се изчервят до ушите. Тоя ситен смях се носеше от всички страни, а моята пушка все още си стоеше надолу към земята.

Само на няколко крачки пред мене един заек клечеше с такъв вид, сякаш не ме забелязваше, като че ние бяхме два парахода, дето си плуват в различни посоки, и че аз няма да се интересувам от него, тъй както и той няма да се интересува от мене. Той бе твърде глупав, ако мислеше, че ще му повярвам на тая дребна заешка хитрост: та дори и да беше дошъл да ме потупа по рамото, пак щях да го застрелям, защото все ми напомняше нещо, за някого ми напомняше или за мнозина ми напомняше, натъпкани вътре в кожата му, дето се повдигат на пръсти, за да ме гледат уж разсеяно, като че не ме забелязват. Някой ме потупа по рамото, наистина, но това не бе заекът, защото той си клечеше все в същата поза: беше Семьон. Опитах се да се задържа в неговия поглед, но се подхлъзнах, хванах се здраво за пушката и стрелях. Заекът не мръдна. Той веднага стана на дрипа върху шумата.

Ни извика, ни се озъби, никакъв звук не издаде и никакви гърчения не преминаха през туй тяло. Тия зайци даже не трябва да се изтребват, ами пушките да се накачат по дърветата, да се нахвърлят из храстите и те сами ще гърмят, щом зърнат такова животно. Те бяха тъй изплашени, тия зайци, че като ги избивахме, даже зъб не обелваха за смъртта си. Страх, страх — вярно е, във всяка душа има страх, в заешката може би най-много страх да е стаен, но аз например помня лов на заек със селяни в едни угари. Селяните вдигнаха един едър заек, той почна да си мята крачищата из нивата, тогава проехтяха пушките и заекът се преметна във въздуха. Той извика от удара, почна да се върти и да се бие в земята и тъй много пищеше и толкова голям шум вдигаше около себе си, че макар и да се спуснахме към него, трябваше малко да отстъпим, докато той продължаваше да се мята и да пищи насреща ни. Струваше ми се тогава, че той се биеше в земята и ни псуваше всичките на майка, и тъй силно ни псуваше на майка, че да се чуе по целия свят. Заек, заек, ама и той може да те напсува!

Моята пушка се бе включила в общата пукотевица и вече не гледах кое как мре, а само дали е спряло да подскача и да се търкаля. Много е хубаво, кога човек отиде на лов, да си измисли някаква тема. Един мой съселянин, голям ловец на лисици, наричаше лисиците каракачанки. Той тъй и говореше: Има там една каракачанка, чувам я нощем, дето вика кау-кау, трябва да й окачим кожата на стряхата. Та той ходеше на лов за каракачанки. Друг един разправяше, че ако му дадат право, ще застреля кмета, пикьора, лесничея и комисията, дето преброява овцете, а може също така и акцизния заради мръсния му навик да пъха пръчката в бъчвата накриво, та да ти изкара виното повече литри и повече акциз да платиш. Но понеже за тая работа ще го осъдят, той ходи да стреля зайци из гората и пернат вреден дивеч за ловното дружество. Той също си имаше тема и казваше, че гаргите стоят по дърветата като акцизни. Други пък ходят заради мъжественост. Ловец и т.н., друга работа е. Тия, дето ходят за мъжественост, като разказват ловните си истории, все разправят, че пушката му изревала и еди-какво си паднало. На тях пушките им винаги изревават. Истинските ловци, когато искат да наподобяват гърмежа, казват само „чак!“ — това е звукът на ударника върху кабзата. Мой съселянин наподобяваше гърмежа с едно дълго: „танннннгаааааай“. Друг един разправяше, че пушката му при стрелбата казвала винаги: отче наш! Тъй се и изразяваше: пушката каза „отче наш!“ и заекът се преметна. Хубаво е наистина човек да си има тема, когато е на лов.

Но сибирските ловци като че си нямаха тема. Те си говореха в промеждутъците на пукотевицата, че по Лена пристигнали картофи, че отвъд Жиганската тайга почнали проучванията за воден бараж, палеха си цигари със забележките: много я пушиме тая махорка, или: аз пуша повече беломорка! Беломорката и аз я харесвам, но не московската, а ленинградската, по-меки са. Московската е по-стипчива и т.н., и т.н. Разговаряха за цигарите „Беломорканал“ с мундщуци и гърмяха. Тъй хората по време на жътва не говорят за житото, ами си разказват съвсем други истории или пеят жетварски песни. Един заек идваше право насреща ми, блъсна се в едно дърво, заобиколи го и продължи. Той се блъсна в краката ми, помириса ботушите, но изглежда, че не одобри мириса им, защото се обърна гърбом към тях и клекна. Той клечеше между краката ми и пет пари не даваше, че можех да замахна с капата си и с капата да го убия. Тоя заек наистина ме изненада малко и като се отместих, той също се отмести и клекна пак до ботушите ми. Доста дълго беше това, затуй го ритнах, той подскочи нагоре, повъртя се и си остана там на поляната. Сигурно беше късоглед. Всеки случай не бях виждал такъв заек, да се навира в краката ти. Ами че и между зайците може да се срещне нещо смахнато, не само между хората!

Якутите продължаваха да събират с пушките си заешката плява. Хрумна ми — защо не почнем да се прицелваме един друг из храстите, да видим чия шапка първо ще бъде отнесена. Някаква подобна история съм слушал за някакъв лагер. Надзирателите разрешавали на една група лагерници да играят нощем извънредно жестока игра. Те получавали карабина и по предварително жребие всеки от тия хора е трябвало да изтича в тъмнината до оградата, да извие там като вълк, а през туй време един от лагерниците е стрелял в тъмното по посока на виенето. Оня, дето бил вълк, след това вземал пушката (ако не са го улучили), а тоя, дето стрелял срещу него, отивал до оградата и виел в тъмнината. Представете си само какво бягане е падало за тоя, дето е виел като вълк, какво сляпо мятане е било, докато другият е стрелял напосоки към него. Изключвам тук зрелището за надзирателите; но е имало зрелище и за страхливците, които не са се включвали в тая игра. Защо все пак страхливите се боят от такава игра? Има хора с нищожен живот и колкото е по-нищожен тоя живот, толкова е по-голям страхът им. Като си припомням тая история, мислено прехвърлям познати хора, които биха се хвърлили в такова предприятие. Може би един или двама. Нашата игра загуби правилата си. Ако един от нас отиде да вие до стената в тъмното, ние всички ще се втурнем да го убеждаваме колко голяма глупост е всичко това, но ще го убеждаваме не заради туй, че е глупост, а защото после ние ще трябва да застанем до стената. Ами че как ще се изправим там, като страхът ни е парализирал целите!… Тая игра е наистина много жестока, но се съмнявам дали е от най-жестоките. В живота си съм наблюдавал подобна игра, на дневна светлина цяла група от хора се целят в някого независимо от туй, дали той е с гръб, или с лице към тях. Мигар туй не е по-жестоко от виенето край лагерната стена! И още по-жестоко е, че подобна история е лишена от всякаква мъжественост, тя е работа на страхливците; страхливецът е масов и жестокостта му е масова, мъжественият човек е рядкост. Какви мъже са били хората в лагера!

Ето какви глупави работи ми минаваха през главата, когато чух, че някой извика, и видях якутеца с гумената лодка да тича през храстите, вдигнал пушката високо над главата си.

Той тичаше към Семьон. Самият Семьон стоеше вкаменен с вкаменена усмивка, сякаш внезапно го бяха ударили с пръчка през лицето. Преди още другият да стигне до него, Семьон седна. През храстите тичаха други ловци, пушките млъкнаха, аз също се спуснах към Семьон. Когато стигнах до него, той вече лежеше по гръб, все със същата застинала усмивка на лицето, и изваждаше ризата от панталона си. Гърдите му бяха набити ситно със сачми. Някои от сачмите червенееха, някои изглеждаха синкави под кожата. Оня от пришълците, гигантът, дето ядеше димящия заек, почна да разпитва кой е стрелял срещу Семьон. Сега ще убие някого, помислих аз, като го гледах как се развърта по поляната. Но въпреки всичкото си развъртане ловецът беше безпомощен, защото не се знае кой точно е стрелял, много пушки са гърмели в тоя момент и самият Семьон каза, че искал да притича по-близо до някакви храсти, без да съобрази в тоя миг, че излиза право на огъня. Шамшурин почна да разказва как веднъж, тъкмо излезли на лов и още се приготовлявали в колибата, когато гръмнала пушка и наранила много тежко едного, та трябвало да направят веднага носилка и да се върнат веднага в Якутск; едва спасили човека.

Семьон каза, че сам ще се оправи. Той започна да изстисква с ръце сачмите. Те се връщаха много бавно и мъчително назад и вероятно бе страшно болезнена история, но върху лицето на ловеца стоеше все тая застинала усмивка. Той не направи нито една гримаса, само челото му се покри с едра пот и шията, чак до ключиците. Той извади всички сачми с изключение на една, за да си я има за спомен. Следобед обаче оставената сачма почна да го сърби много силно и след известно колебание Семьон извади и нея.

Това беше отново край огъня. Групата ни беше пораснала много, но и огънят бе станал много голям, тъй че всички можеха да се съберат около кръга му, и един от пришълците разказваше лагерни страхотии. Той бил няколко години в сибирски лагер. Беше дребен човечец, извънредно подвижен и пъргав и разказваше весело за страхотиите. Прави му чест, че когато напуснах Якутия, той дойде на летището да ме изпрати с няколко свои приятели, и ми каза, че е бил в лагер не като политически, ами за някаква криминална история. Самата криминална история била дълга, едва ли не колкото река Лена, та нямало смисъл да ми я разказва. Стана ми още по-приятен тоя подвижен и пъргав якут, защото не искаше да отнеса погрешен спомен от него.

Привечер трябва да се разделиме с езерото Чопо и пасбището, с нашия бивак, с живата и с горялата тайга, изпъстрена с червената рябина. Всичко е готово за път. Аз стоя обърнат към пасбището и горялата тайга и се мъча да доловя конски тропот или цвилене, но никакъв звук не се чува. Представям си как подир нас ще излязат отново стадата на пасбището, водени от своите жребци, припомням си боя, прелета на патиците, играта с кончетата, припомням си нощта и белите изпарения, замръзналия войник на Петър I, черната якутка, мамонта, дето се надига от ямата, съсела, дето ми бе казал сърдито: „Цр!“ Всичко ще бъде същото, било е същото и ще си остане непроменено под това далечно северно небе. Да тръгваме! — казват ловците. Ще тръгнем.

Повярвайте ми, цялата Чурапчанска тайга тръгна с мен, заедно с езерото, със стадата и дивеча, и дори чувах как патиците свистят с крилата си в поднебесната синева. Сибирската гнус се надигна от леговищата си и ни придружи по обратния път чак до река Лена.