Йордан Радичков
Неосветените дворове (22)

9

Като препрочитам написаното дотук, виждам, че само съм се плъзнал по повърхността на тоя северен свят, че думите са криволичели, криволичели, пъхайки навсякъде муцуните си, помирисвали са всичко в слепотата на своя път, а Северът е останал далече от тях, чужд за сетивата им. Мигар това е Арктика! Мигар с тия криволици и стада от думи може да бъде поразено нечие въображение! Бели мечки плават върху ледени късове, загледани в сушата; сури елени вървят през тундрата, люлеейки царствените рога; мургави евенки, наклякали пред тордохѝте, се ослушват с големите си уши и търсят в пространството познати само на тях звуци; на изток бродят чукчи, на запад ненци кръстосват древната си земя, а Югът лежи отделен от големите ледени планини, които стават ту златни, ту сребърни под светлината на слънцето. Тук, из тия пространства, облечен в еленови кожи, броди северният златен идол.

Някога царска Русия нахлула на Север, за да вземе идола на номадите. Един полк влязъл в следите му и когато опустошил селището, не намерил в него никакъв златен идол. Номадите казали, че може би той се е преоблякъл в еленови кожи и тъй се е промъкнал сред враговете си, макар че те не знаели за такъв идол. Полкът, дето повярвал в легендата и се бил за нея, заминал, като отнесъл със себе си само рани. По обратния път войниците преглеждали всеки срещнат номад да не би в него да се крие идолът. Може би той и сега броди някъде в тундрата, облечен в еленови кожи, може би той се плъзга някъде с леката си шейна и подвиква на кучетата или пече на огъня своята дива гъска и съчинява песен за бягството си. Мислите ми отново се пръснаха, отидоха, видяха, върнаха се запъхтени, но нищо не ми казаха. Не е ли ловецът, който води със себе си оня червив елен? Не е той идолът, той е ловец от Хараулах. Мислите подскачат услужливо наоколо ми, изтичват напред за да ми посочат гагарка, клякат в снега и ме гледат благоговейно — подмазват се. Марш — казвам им и те се прибраха вътре в мене, свиха се малко виновно; наоколо опустя. Пляк, пляк! — каза пушката на Геня и гагарката остана със забита човка във водата. Ние се отдалечавахме все повече от тордоха̀та и странно бе, че Чиряев, дето разсичаше елена, наедряваше; едрееше и малкото чиряевче, и старата майка, застанала молитвено, оградена от елени и кучета. Защото ние се отдалечаваме а Чиряев все повече наедрява и размахва сатъра над поваления елен. Не е ли той златният идол на Севера, за когото е водил сражения руският полк, не е ли той тайнственото съкровище, прикрило себе си с еленови кожи, с шапка от тарбаган, приютило при себе си сирачето Шура, за да го топли на своя оскъден огън, да сече еленовите рога за него и да го носи в скута си, когато шейните тръгват на път?

Не, не е той златният идол, Чиряев е пастир от Хараулах, нали нощес слушах как диша спящото му тяло и долавях ударите на неговото сърце, когато спяхме под обща завивка. А може би е ловецът от Кунга̀, дето гребеше с лодката и внимаваше да не я обърне, защото веднага ще отиде на дъното — случайно ли е, че евенкът не може да се задържи на повърхността на водата! А може би е Данилович, дето подтичва чевръсто с късите си нозе и псува писеца, надникнал любопитно иззад бялата гърбица?… Видях Стручков от ледовото разузнаване: той димеше с лулата си, загледан в тундрата, дето лежеше една мъртва риба. Пляк! пляк! — каза пушката на Данилович. Пляк! пляк! — го настигаше Геня. Ррррр! — изръмжа пушката на Зоо и една гъска се откъсна от ятото.

Зоо беше по-далече от нас, той пръв бе видял ятото. Ние веднага се спуснахме към него и почнахме да гърмим, но птиците нямаха никакво намерение да висят на едно място във въздуха и недоволни, че тука много се гърми, отлетяха по пътя си. Седнах в снега, повече не ми се гърмеше. Ако някоя глупава птица, казах си, реши да прелети над главата ми, ще й гръмна. Моите спътници се пръснаха наоколо. В далечината се показаха хора и елени — евенките прибираха отлъчено стадо. Помъчих се да седя неподвижно и да се ослушвам с повредените си уши в тундрата, както това правят номадите. Предай се, дребно човече! — ми каза тундрата.

Предай се, дребно човече! Замри в моята бяла постеля! Това е постоянният вик, който бие с тишината в ушите ти; той удря студено и безстрастно очите, плъзнали се по снежната безкрайност. Предай се, казва човекът на птицата и праща въртящия се куршум на своята пушка, за да пречупи крилото на птицата. Човекът не се предава на тази пустош. Тя чувствува неговата непокореност в неговото движение, само̀ по себе си оскърбително за околната неподвижност. Ако светът стои, движението е оскърбление; ако светът се движи, застоят е оскърбление и предизвикателство. Реката отнася плоската лодка по течението, но ръцете на човека, удължени с две гребла, я задържат и тя тръгва нагоре бавно и мъчително и тежки капки пот тропат върху дъсченото й дъно, докато човекът се бори с бързеите, водовъртежите и собствения си страх от водата. Греби, греби, греби! Само мисъл тука е недостатъчна; към мисълта трябва и мускул! Греби! Греби!… Птиците гребат с тежките си крила въздуха, тъй много разреден, че едва се задържат в него. Човекът гълта жадно въздуха, тъй много разреден, че едва храни дробовете му. Греби! Греби! Ще почиваме на брега, когато видим отражението си във водата заедно с цялата тундра и с цялото небе. Тъй са се оглеждали и дедите ни, седнали на спокойната суша, а Кунга̀ е отнасяла отраженията им в Ледовития океан, и те и сега плават там, спокойни и замислени сред отразените елени. Греби! Греби! — казва с всеки размах птицата.

Земята, излегната по гръб, гледа безстрастно нейния полет. Един ден тя ще падне в страха си върху нея, простряла крила и обхваната от безразличие, меко ще падне върху нея, земята е сигурна, затуй не проявява никаква нетърпеливост. Аз също тъй съм сигурен, че ако погледна сега в слънцето, негов лъч ще падне върху очите му. Слънчевият лъч падна, Данилович подтичваше, да си прибере птицата. В очите ми се завъртяха виолетови кръгове от светлината, затворих ги… Как се е изхитрил човекът да удължи себе си посредством пушката, помислих, като гледах Данилович. И ако аз преследвам Даниловича за нещо, мога оттук да намеря сърцето му. Човек може да уголемява и да разширява себе си безкрайно, чак до звездите и да удари чело в тавана им, а после да се спусне пак по невидимата спирала и да почне да се събира в себе си, в своята малка кожа. Когато огромната работа на мисълта замре, тогава ние отваряме собствените си врати, за да навлезе и ни залее наносът на света, тъй дълго обработван и обръщан, че нищо златно в него вече не е останало.

Южните познания нямат никаква стойност на Север, този южен ботуш още от сутринта ме убива, затуй ще го събуя и ще пренавия зеблата, както пренавиваме мислите си, когато много почнат да ни убиват. Чудесно свърших работата, без всякакво бързане, даже подскочих няколко пъти в снега и потичах напред и назад, за да се убедя колко е меко сега на крака и колко е хубаво и леко на душата, когато никъде нищо не ви убива и никъде не ви стяга. Като нямаше кой да ме похвали, сам похвалих себе си и си казах, че в тоя миг аз нося бремето само на своята собствена отговорност — обществото не е отговорно за мене, аз не съм отговорен за обществото и душата ми се изпълва с лекота. Не мога да си обясня само как едно странно цвете на доверчивост поникна внезапно още с първата среща с евенките и аз виждам това цвете все повече и повече да се уголемява, изстисквайки червен сок от чашката си. Как се поражда взаимното доверие между хората? Някаква сила ли, дето още не и знаем името, действува тука! Бях много пъти свидетел в своето пътешествие как се посяваше и никнеше това изключително цвете и нито веднъж не видях цветето на враждата.

Не мога да нарека това любов, защото не се познаваме, но мога да го нарека човечен мост, легнал върху двата бряга на една и съща река. Как се ражда тогава омразата? Где пониква тоя душевен рак?

Тундрата мълчи.

Тих вятър върви на пръсти през нея, купчина пера се мъчат да се докоснат до вятъра, но не успяват да заминат с него, нито да се повдигнат отново. В далечината Чиряев продължава да работи със сатъра, обърнат гърбом към мене; от другата страна Геня изтрива запотените си очила и три птици минаха под носа му, без да ги види с късогледите си очи. Тръгнах бавно към тордоха̀та, ботушът, дето ме стискаше, сега изглеждаше по-лек от другия, пушката лежеше мирно на рамото ми, мирен дим се цедеше през божия отвор на коженото жилище. Снежната пустош ми се стори подредена като песен, би трябвало само да намеря нейния ритъм, но словото ми не достига за песен. За да изпея песен за тундрата, за ловеца, за евенка, качен върху елена, или за кучешкия впряг, би трябвало да я построя с лекотата на тордоха̀ от тънки словесни ребра, да я покрия със слънчева кожа и да туря вместо отвор самото пламтящо слънце. Но това би значело да построя сам със слова цялата тундра заедно с живия и с мъртвия й свят. Защото всичко тук е тундра и това, що се движи, и това, дето стои, построено от безплатния труд на природата. Неподвижният свят е неподвижен само за да можем по него да измерваме собственото си движение. Той не ни плаши, макар че би могъл, и ние също тъй не го плашим, макар че не бихме могли. Всъщност, колко е просто всичко в тоя момент!… Геня ме догони, за да ме попита, като ме гледаше право в очите — за какво мисля. Ами… там, позапънах се, ами там мигли, които се движат и се люлеят като небе и земя, носейки в мрежата си магията на погледа, както в мрежата се мята и бляска уловената риба. Женски очи, ако си чувал! Той бил чувал! Нозе, пълни със съзвучие — ако си чувал, — дето се отдалечават към тордоха̀та под лепкавите ни очи. През лепкавия сняг, казва Геня, дето залепва на очилата ми.

Геня бе много изненадан и поразен от Севера. Макар и скитник по душа, той бе запазил в себе си цялата домашност на Москва, не бе подозирал Севера и представите му се разрушиха още първия ден. Един русин никога не може да бъде сащисан от размаха на природата или на света, по-скоро сам той сащисва и поразява нашето въображение; но Геня бе изненадан и академическите му думи бяха бледи, за да изразят вълненията му. Като го гледах до себе си да бъбре за тундрата, мислех колко е голям недостатъкът на малките страни, защото те много бързо опознават себе си, и колко е голям недостатъкът на големите страни, защото те почти никога не опознават себе си и всяка националност пази ревниво от чуждия поглед свои, неосветени места, както всеки човек, и се лута пипнешком в тъмното, а ако вие се докоснете, той потръпва подобно билярдна топка и търси по сукното път към заветната дупка, за да избегне повторния допир. Цивилизованият свят винаги пази някаква тайна в себе си; северният свят не зная какво пази и едва ли би могъл да пази свои тайни сред откритата борба с природата, в своя суров и мъжествен живот. Там, дето има мъжество, всичко е открито. Само слабият човек е заграден с повече тайни, които се мъчи да прикрие с дрипавите си усилия… Може би тия номади пазят в себе си тайно златния идол и ние не можем да прескочим високите стени на тяхното мълчание.

Но ако стените не могат да се прескочат, трябва да се потърси пролука, дето човек ще се промъкне или ще надникне. Понякога хората сами пробиват такава пролука и вие можете да надникнете в тях. Спомняш ли си, питам Геня, онуй младо момче от Якутск, дето издаде тайната, която бе определена като тайна на нацията. Понякога човек може да издаде държавна тайна, без дори да се усети.

Една вечер в Якутск две млади момчета ни поканиха на своята маса в ресторант „Северний“. Масата постепенно се уголеми, набъбна от хора, Геня винаги се стремеше на масата да има много хора, хората са обикновено бъбриви, а пък тия млади момчета бяха повече от бъбриви, изпълнени с възторженост, особено едното от тях, което ни описа чудесиите на Якутия, майсторите на мамонтова кост и майсторите на танци, показа ни как само̀ изрязало фигура от мамонтова кост, определена за дамата му. Гърмеше музика, тържествени официантки разнасяха тържествени блюда с пържено конско ребро, цялото заведение бе шумно и бъбриво. По едно време нашият човек погледна към вратата и стана веднага; побави се известно време навън, пак се върна, беше малко нещо замислен. Помисли на масата, пи отново молдованско вино и отново излезе навън. Неговият приятел каза: той си има дама, дамата е навън пред вратата и го вика. Тя все го вика, но не иска да влезе тука. Защо не иска да влезе? — пита Геня. Защото са женени, казва момчето. Те са женени и тя му извива носа. Не го бие, а го хваща за носа и го извива. Мъже и жени — цялата компания — се намесиха в разговора и почна спор, дали му извива носа, или му извива ушите. Жените казваха, че е по-удобно да се извиват ушите, по-удобни са за хващане, и т.н., но момчето казваше, че му извива носа, защото жената няма да потърси това, което е удобно, а ще избере неудобното, и изобщо ние не можем никога да разберем дамите, то си било друг свят.

Момчето се върна пак, спорът бе прекъснат. То повече не излезе, но не беше вече същото момче, дамата му развали настроението. С Геня оставихме масата и излязохме на въздух, поскитахме по пустите улици, а на връщане към хотела видяхме двама човека, които се караха настървено на улицата. Бяха нашите момчета. Инквизираното от своята дама заплашваше другото момче, че ще го предаде в комитета и че то ще бъде наказано, защото пред чужденци е издало държавна тайна. Другото не се съгласяваше, че носът му е чак държавна тайна, а първото настояваше, че е държавна тайна и че целият свят сега ще знае, че в Якутия жените извиват носовете на мъжете си. Геня се намеси уж да потуши караницата, но само повече я разпали и на края помоли обидения да тръгне с нас и чак до хотела го поучаваше и искаше да му внуши, че това е само една шега. Той обаче държеше на своето и на сбогуване ни каза, че щял да направи изложение в комитета. По-късно ние помолихме Шамшурин да се намеси в тази наистина смешна история, за да не би да сметнат някои, че един нос може да бъде държавна тайна, па бил той и якутски… Ето на каква тайна се бяхме натъкнали по пътя. В подобни тайни много пъти надниквахме след това, дори научихме как Флавиян Попов пренася спирта в ботушите, защо Стручков рисува риби, защо АЯМ яде свине и хора, защо Кнопка е детска играчка и т.н., и т.н. Тук, в тундрата, не можахме да надникнем в ничия тайна, защото всичко е разположено под открито небе и дори самото жилище е отворено за очите на бога.

Пред тордоха̀та лежеше еленовата глава. Снегът валеше върху отворените й очи, без да се топи. Рогата бяха къси и животното бе легнало под ножа на пастира, защото никоя женска не ще го потърси с тия къси рога. На Север женската сама си избира елена, боят между мъжките е непознат. Женската си избира елена по големината на неговите рога. Като си спомня само как ние, хората, се свиваме, подтиснати и изпълнени с подозрителност, също както и еленът с къси рога се притиска и свива в костената гора на истинските мъжкари, мисля, че ножът е извадил от стадото точно това, което трябва да бъде извадено. Но наред с туй една отсечена еленова глава напомня донейде и човешка глава, та в себе си я сравнявам с отрязаната глава на Йоан Кръстителя, поднесена върху бялото блюдо на тундрата.

Чиряев бе свършил работата и навиваше кръгообразно ласото, за да го хвърли върху стадото. Той щеше да избере сега един елен за нас, да го имаме по пътя за храна. Животното, чиито рога закачи, бе белезникаво, Чиряев го опипа, но не го одобри и почна да навива отново ласото си. Той хвана това, което му трябваше, и извади ножа от колана си. Не мога да гледам как колят тия животни, затова се обърнах с гръб; чух само, че нещо изсумтя и падна тежко в снега.

За да покажем с Геня, че все пак и ние можем да вършим нещо, почнахме да запрягаме една шейна, но слонове да бяха елените, по-лесно май щяхме да ги запрегнем. Все пак криво-ляво поовързахме ремъците и взехме с нас Шура да я повозим, а след туй отидохме да възвърнем стадото по-близко до тордоха̀та, подвиквахме на животните, те ни гледаха учудено и продължаваха да ровят снега — никак не ни разбираха. Полутахме се и пак се върнахме. Стоим в снега вече и не бъбрем помежду си. Приличахме на двама непознати, застанали на автобусна спирка, чакат да дойде автобусът, за да замине всеки по работата си.

Да разговаряш прав в тундрата е малко смешно: да влезеш в къща и да се разположиш удобно за разговор, няма къде — тордоха̀та събира хората за храна и за сън. Да цепим дърва за огъня, дървата са отдавна нацепени, още от тайгата, преди да е започнал дългият поход. Да усукваме еленови сухожилия или да почистваме дивечовите кожи от мазнина също тъй не умеем. Остава ни само да стоим като пънове в снега и да гледаме как Чиряев и един евенк дерат елена. Добре, че храната вече беше готова, та Чиряевата жена ни събра отново край ведрото и с песни започна разреждането на спирта. Тордоха̀та сега ми изглеждаше още по-уютна, защото от стената ме гледаха моите деца, замижали на слънцето, и знаех, че златният идол е тук, облечен в еленови кожи и шапка от тарбаган, че ме гледа в очите и че ще го отнеса невредим със себе си заедно с тарбагановата му кожа, която има цвета на тундрата.