Йордан Радичков
Неосветените дворове (17)

4

Ако тръгнем с хеликоптер, той може да се разбие в първия скрит в мъглите хълм, затуй се отказваме от него и след няколко дни умуване решаваме да проникнем в тундрата с всъдеход, защото в Тиксѝ няма нито кучета, нито елени. Водач ще ни бъде един евенк, наричам го Зоо, негов помощник Данилович, също евенк, много дребен човек и голобрад. Зоо беше едър и силен за расата си, по-късно го наблюдавах как поваляше хванатите с ласото елени, без да мръдне от мястото си, сякаш беше забит в земята. Всъдеходът се управляваше от едно двадесет и три годишно момче, русин, току-що отслужило войник и останало на работа в Арктика. Казваше се Петро и през цялото пътуване из тундрата го виждах все с една детска усмивка — ту свенлива, ту виновна, ту малко горда в зависимост от това в какво положение изпадахме. Всъдеходът беше руска верижна машина, тя можеше да се катери и да се спуска при наклони от четиридесет и пет градуса, да преминава през тресавища и да плува през реките и езерата, без да търси брод или да ги заобикаля. Резервоарите на машината бяха напълнени, макар че имаше почти цяла работилница за поправки из пътя, те ни стигнаха за връщане. Освен горивото в машината имаше дълги прътове с железни куки на края, за да може, ако закъсаме в някое езеро, да тласкаме машината като сал.

Натоварихме продукти, брадви, дърва, евенките туриха няколко еленови кожи, взехме неприкосновения запас спирт, аз навлякох всичките пуловери, плетени от майка ми, преди да тръгна за Сибир, и се похвалих на евенките. Евенките се посмяха и ни откараха в една база, там с Геня оставихме нашите дрехи, те щяха да бъдат удобни през зимата в Москва, но не и в тундрата. Обухме меки панталони, върху тях нахлузихме памуклийки, ватата им бе дебела може би два пръста, после увихме много дебело нозете си с мъхесто зебло, после обухме високи ботуши. Палтата ни бяха също памуклиени и върху тях облякохме по един огромен кожух, който може да служи нощем и за завивка. Времето не беше чак толкова студено, бе началото на арктическата зима, но за всеки случай трябваше да бъдем добре екипирани, можеше да ни се наложи да спим на открито. Всъдеходът беше отворен отвсякъде, за да се вижда на всички страни. Един подвижен, допълнителен прожектор щеше да ни подпомага при нощните преходи. Скоростта на машината бе двадесет и пет километра в час. Освен всичко това всеки от нас носеше по две пушки, едната двуцевка, другата малокалибрена карабина за вълци.

И тъй с двадесет и пет километра в час петима човека напуснахме Тиксѝ. Тръгнахме рано, в шест часа сутринта. Зад нас остана Стручков, който ни махаше с димящата си лула, зад нас остана още съненото селище, потънало в сумрака на арктическото разсъмване. Обърнах се напред: бяхме почнали да изкачваме едно възвишение, машината се изкатери с ръмжене, коригира пътя си по платото и продължи по него на запад. Вляво се мяркаха стоманени кули и един привързан балон, който дремеше неподвижно над тях; бе някакъв бивак, построен във връзка с международната геофизична година. Данилович каза, че колкото пъти минавал по платото и гледал балона, толкова пъти му се искало да гръмне насреща му с пушката. Откакто минала геофизичната година, той все тъй си стоял привързан над кулите.

Платото се наклони, стана жълто, от тази страна върху него нямаше сняг, облаците, изглежда, още не бяха успели да наръсят навсякъде тундрата, та тя малко изглеждаше шарена — острови сняг, острови жълт мъх, черни острови. Черните острови бяха езерата, но те се мяркаха все встрани от пътя ни. Тук тундрата не беше равна. Хълм до хълм се редяха и долина до долина, ние ту се катерехме, ту се спускахме в долините и после пак се катерехме и пак се спускахме и при едно от тия спускания пътят ни бе преграден от голямо езеро. Стой, извика Данилович, и скочи, щом машината спря. Той се сниши и почна да тича из снега, като правеше голяма дъга, и малко издалече се приближаваше към езерото, дето стърчеха високи скали. Но преди да стигне още скалите, Данилович се плесна с длан по ботуша и прехвърли пушката на рамото си.

Все още не виждах нищо. Погледнах Зоо, той местеше погледа си по повърхността на езерото. Гъски, каза евенкът и посочи с ръка. С мъка видях птиците. Те бяха черни и летяха ниско като черна черта върху черните води на езерото. Докато гледахме тях, Зоо подскочи и извика нещо на Данилович, но онзи не го разбра, защото Зоо си взе пушката и почна да се прицелва. Тогава Данилович се обърна и видя, че иззад скалите лети второ ято гъски. Те бяха по-близко до нас, летяха над езерото и се открояваха ярко на белия фон. Данилович си свали пушката, но отказа да стреля, птиците заминаха много напред. Тогава той отиде да обходи скалите и ни каза, че даже гагарка няма наоколо. Машината се спусна по склона, разплиска водата в езерото и почна да плува по нея. Тя беше тежка, почти като танк, но плуваше леко, веригите й се движеха като гребните колела на старите паровози. Водата в езерото бе черна. Всички езера, през които плувахме по-късно, бяха само от черна вода. Чашите на тия езера са от черен камък и той дава цвета на водата. Бреговете са изсечени остро, пропадат отведнъж, без всякакъв наклон. Изкатерихме се от другата страна и вървяхме дълго по една долина. Вляво от нас хълмовете бяха бели, покрити със сняг, вдясно ни гледаха мрачно черни каменни възвишения. Те се издигаха все по-високо и по-високо и върховете им почнаха да побеляват. После възвихме на юг, каменните грамади се отдалечиха, засенчиха ги облаци, но облаците не стигнаха до нас. Машината изкачваше стръмен склон, като се движеше малко диагонално по хълбока му. Това изкачване продължи много дълго и Зоо определяше посоката на око, като коригираше Петро. Всъдеходът е страшно шумна машина, изключено е да се разговаря в нея, трябва да си съдерете гърлото от викане, за да кажете нещо. В известен смисъл това е удобство, защото човек не се занимава с приказки, а може спокойно да разглежда тундрата.

Пред нас бе девствен сняг, още много тънък, та тук и там стърчеха кичури треви, зад нас тъмнееше широката диря на машината. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-широка гледка се откриваше пред очите. Тундрата стана по-светла, на юг през облаците прозираше светло кълбо, което ту се удължаваше, ту добиваше формата на бъбрек, ту се свиваше, като пулсираше постоянно. Там някъде зад блуждаещите облаци бе слънцето, но още не можеше да надделее и да освети тундрата. То ни освети малко по-късно, когато вече бяхме стигнали на билото и Зоо търсеше място, където да спрем за закуска.

Спряхме, преди да почнем спускането от другата страна. Бяхме се изкатерили много високо, нашият хълм стърчеше над всички останали — снежни купи, струпани една до друга, за да си пазят завет. Пред погледа се спускаше остра стръмнина, долу бе вече равно и жълто — там не бе паднал сняг. Възвишенията вдясно се смаляваха, заглаждаха постепенно кривите си и изчезваха в равнината. Много далече напред блестяха ярко остро изрязани върхове, същински приказки. Това бяха Верхоянските хребети. Никога през живота си не съм виждал толкова далече; в разредения въздух погледът стигаше до безумно далечни гледки и дори зад Верхоянските ледени хребети съзираше синкавите гърбици на други групи. Това бяха мигновения, разкрити скъпернически от облаците — те ту ги скриваха, ту отново ни ги показваха. Долу през равнината един облак се луташе и макар че вятърът духаше от север, той вървеше пряко вятъра, защото нашият хълм му пазеше завет. Облакът стигна до нашия хълм, опипа го и продължи да върви покрай него. Той беше под нас и ние всички гледахме как изсипва снега от себе си. Товарът му олекваше постепенно, той се повдигаше постепенно, изравни се заедно с нас, сякаш щеше да дойде на закуската ни, но вятърът го грабна, уви го като дюшек и го понесе над равнината. Всички облаци, които срещахме по-късно, вървяха все на юг, защото в тундрата духа само един вятър.

Казвам, че гледката беше безумна поради мащабите си. В южните области или в тайгата облаците стояха много високо (толкова високи облаци в България не съм виждал) и по този начин създават илюзията, че небето е много високо. Българското небе е по-приглушено. Тук нямаше високи облаци, но небето изглеждаше фантастично, защото слънцето, дето прозираше, не бе огнено кълбо, а самият купол на вселената. Слънцето стоеше на небосвода, като изтегляше от далечините си своята светлина, и всеки лъч стоеше като колона. Посредством тия светли колони то се крепеше върху земята и цялата гледка напомняше небесна юрта, а самото слънце стоеше горе като таван на юртата или като неин отвор, през който би трябвало да ни гледа шаманският бог.

По-късно, като разглеждах юртите със също такъв светъл отвор отгоре и с тънки ребра, които започват от отвора и стигат до земята, ми се струваше, че човекът тъкмо от тая небесна гледка се е подсетил, за да направи по същия начин и жилището си. Тази небесна юрта много пъти се разруши по пътя ни и много пъти се съгради отново, в зависимост от напора на северния вятър. Дълго време не можех да свикна с гледката, защото в България нашият пейзаж е по-интимен, изпълнен с много гънки, по-близък до очите, по-затворен и това естествено се е отразило и на мисленето ни. Тук почувствувах как мисълта стига само донякъде, като търси да бъде спряна от някаква преграда, но преградата там я няма и тя ще трябва да се хлъзне още напред, да се гмурне в облачните пояси и да се покатери по сребърните, пълни с ослепителен блясък върхове, после да продължи още нататък и да почне да се катери по слънчевите колони — от ръждясалата земя, та чак до самото слънце. Зная, че човешката глава е тясна и малка за жестовете на мисълта; жестовете на мисълта в тундрата ми изглеждат като детски усилия да се обгърне тая необхватност. Добре, че вятърът разруши всичко и намали гледката, ние попаднахме пак в един по-затворен кръг, но мислите ми останаха разпръснати, та не знаех как да ги събера отново около себе си, да са ми подръка. Мислите на човека са неговите слуги, ще ги прати тук или там да огледат нещо, да научат нещо, да чуят или да видят и да се върнат веднага, запъхтени от тичане, за да докладват; тук, в тундрата, те си остават загубени и кой знае колко ще има да се лутат, докато се върнат при нас! Затуй в България ми е по-стабилно, па и на всички ни е по-стабилно в малките долини, дето ще надникнем предпазливо и ще пратим слугите да видят какви ветрове духат, и ще гадаем ще задухат ли нови ветрове, особено както гадае изплашената от себе си интелигенция, която, кажи-речи, само в това изразходва цялата си енергия. А пък то безветрие, безветрие… Сега вятърът ще ни духа все в гърба, каза Данилович, и ще вървим все в посоката на дивите гъски. Питам спътниците си за колко време можем да стигнем до далечните ледени върхове. За две денонощия, ми казва Зоо. Ако пък пътуваме с елени, за една седмица. Днес ние все ще пътуваме и планините все там ще си бъдат, а когато стигнем Кунга̀, ще видите, че те малко ще се отдръпнат и ще отидат по-далече. Там земята тъй е нагъната, че изглеждат по-далече.

Половин чаша спирт на всекиго и отново на път. Всъдеходът се спусна по стръмнината, но не можа да слезе направо по нея, имаше опасност да се хлъзнем като шейна, Петро го върна назад, тръгна диагонално на хълма, но почвата беше податлива и се свличаше — трябваше дълго да криволичим и да избираме по-стабилните места, докато слезем в низината. В низината Петро остави лостовете на мира и ние тръгнахме все в права посока, пряко тресавищата. Веригите разкъсваха тънката кафява кожа на тундрата, това бе много продължително и по едно време ми се стори, че не пътуваме, а стоим в една бучаща машина, на едно и също място — толкова еднакво бе всичко около нас, а и някакъв сив пръстен затвори в обръча си остатъка от тундрата и никакво възвишение вече не прозираше. Зоо се ориентираше по летенето на гъските и ни предупреди, че скоро ще стигнем някаква река, където преди месец е имало еленови стада.

Досега не бяхме видели нито един елен. Данилович казва, че елените не пасат из тия места. Мъхът, с който се храни еленът, расте за двадесет и пет години. Там, където стадата са минали веднъж, ще минат втори път едва след двадесет и пет години, за да пасат отново; тъй че евенките не водят стадата подире си, а вървят подир стадата, защото елените много по-добре от човека разбират къде да търсят паша… Как бързо никнат тревите у нас и колко мъченически, за четвърт век, никне кафявият мъх на тундрата! И то не е никнене, ами е бавно натрупване на ръжда.

Стигнахме безименната река, минахме я и едва бяхме излезли на другия бряг, когато Петро спря машината. Той стреля, подпрял пушката на защитното стъкло. Данилович вече бе стъпил на веригата и също гръмна, а Геня се заплете в двете пушки, като не знаеше коя от тях да вземе — двуцевката или другата, за вълците. С вълчата пушка той също скочи от машината подир Зоо.

Над нас се завъртя някаква голяма птица — северен коршун. Крее, крее, викаше коршунът и шумеше с крилата си над машината. Но никой не му обърна внимание, защото всички бяха заети с едно ято северни яребици. Яребиците бяха на десетина крачки от машината. Когато Петро застреля първата птица и тя се обърна по гръб, другите се отместиха две-три крачки и почнаха да гледат застреляната яребица, учудени, че вече не се движи. Пушките изгърмяха пак и три яребици останаха неподвижни. Живите се отместиха още няколко крачки, но не хвръкнаха, а почнаха да гледат учудено хората, които ги стреляха. Слязох с пушката си, но не стрелях. Няколко яребици се повдигнаха от земята и прелетяха ниско над нея, хвърчеха като кокошки и пак кацнаха, за да не могат да литнат вече никога. Коршунът се спусна ниско и Данилович го прогони, като измъкна почти изпод носа му една убита яребица. Коршунът се завъртя, пак слезе ниско до Данилович, като не спираше да крещи. Данилович се ядоса, замахна и го удари с убитата яребица. Птицата извика: крее, крее, завали се във въздуха, докосна земята с крила и полетя над реката. Защо не го застреля? — попитах Данилов. Ами че за какво ми е да го стрелям! — каза Данилович и продължи да събира избитите яребици.

Това бяха все летошни пилета, вероятно никога не са виждали човек през живота си и никога не са чували пушечни изстрели. Те тъй загинаха, до една, и бяха нахвърляни върху дървата, които карахме със себе си за огън. Това бе втората ни среща след гъските. Северната яребица има окраската на тундрата и е много трудно да бъде забелязана, само опитното око може да я открие. Зоо каза, че ги ловят най-много през зимата, когато падне по-дебел сняг. Ловят ги с мрежи, както се лови риба, като ги гонят по снега. Яребицата лети ниско, на метър височина от земята, тя повече тича по тундрата, като използува всички гънки и прикрития, и тъй, незабележима за окото на хищника, преминава големи разстояния. Ако тя се вдигне във въздуха, коршунът ще я настигне веднага. Затуй птицата повече време се гуши върху земята, разчитайки на сляпата случайност да не бъде забелязана, и чак когато може да я настъпите с крак, ще се отмести и ще издаде присъствието си.

Сега вече голата тундра не ми изглеждаше тъй пуста — само мъх и езера.

След лова на яребиците трябваше да спрем някъде, да напалим огън и да запарим чай. Зоо помисли и каза, че е най-добре да обядваме подир един час, като стигнем някакво езеро, там вероятно ще намерим патици, ще направим лов и ще имаме и повече птиче месо. Няма да е лошо, ако заедно с яребиците изпечем и малко гагарки. Според него гагарките още не са почнали да прелитат на юг към тайгата и колкото повече навътре отиваме, толкова по-голяма е вероятността да намерим в езерата тия патици.

Продължихме по пътя и стигнахме едно езеро. Слънцето се опита да построи небесната си юрта, даже изправи няколко светли колони в небесата, но не можа да ги закрепи и те се сгромолясаха безшумно върху тундрата. Заваля сняг. Данилович цепеше дърва край всъдехода, за да запали огън. Петро и Зоо отидоха от другата страна на езерото, където се бяха струпали гагарки, и почнаха да ги стрелят. Гагарките не се вдигнаха във въздуха, а след всеки изстрел се гмуркаха във водата и доста дълго време прекарваха там, преди да се появят на най-неочаквано място. Геня отиде при една издатина навътре в езерото и тъкмо гръмна, иззад него подскочи някакво животно. То бе наполовината сиво, наполовината бяло. Данилович размаха брадвата и завика подир животното.

Беше писец. Тичаше много бързо с криволичения и тялото му бе огънато като лък. Напомняше донейде лисица. С настъпването на зимата писецът побелява (през лятото той е сив) и тогава започва неговият лов. Събрахме се всички там, дето се бе крил писецът. То бе няколко кичура блатна трева, той си бе направил леговище в тоя малък нос от суша и оттам е дебнел гагарките, за да ги улавя. В леговището му имаше много перушина от гагарки, но нито една кост. Значи, край езерото имаше и други любители на гагарки. Геня бе стъпил само на една крачка от писеца, без да го забележи, там личеше следата от ботуша му и чак когато, обърнат с гръб, е стрелял, животното е решило да бяга. Защо си е избрало тъкмо тази врязана в езерото суша?

Докато стояхме край леговището на писеца, видяхме, че убитите патици плуваха бавно към нас. Вятърът все тъй духаше от север и правеше малки вълни по езерото. Повърхността на водата се движеше на юг и носеше към нас убитите патици. Вероятно нощем, когато птиците заспят в езерото, вятърът ги носи в съня им към тази издатина и писецът дебне търпеливо кога плячката ще се доближи… Гагарките стигнаха до леговището, Петро донесе един от прътите с кука на края и ги измъкна на сушата. Продължихме да стреляме по езерото, докато на края останаха само няколко живи гагарки и те се гмуркаха непрекъснато под водата, та бе трудно да се избият. Данилович вече бе разпалил огъня и предлагаше да спрем стрелбата. Геня бе минал от източната страна и стреляше, обърнат към нас, а куршумите рикошираха с плясък от водата и свистяха над огъня. Зоо му каза да престане да стреля от тая страна.

Щяхме да се съберем вече край оскъдния огън, дето се топлеше чаят, но Петро забеляза, че няколко патици бяха останали в средата на езерото. Там имаше малко растителност, избитите птици се бяха заключили в тая растителност и се полюляваха. Бяха четири или пет. Петро каза, че ще отиде да ги вземе.

Той запали всъдехода, избра място, за да влезе в езерото, и стигна много бързо при патиците. Там спря, с един от прътите събра гагарките и без да обръща машината, се опита да се върне на сушата заднишком. Машината обаче се завъртя и направи един кръг. Петро ни погледна с детската си усмивка, сега тя бе малко неловка, и обърна лостовете. Сега машината тръгна напред, но повтори същия кръг в обратна посока. Той помисли известно време, раздвижи всички лостове, но машината продължи да прави едни и същи движения, сякаш беше омагьосана. Момчето изгаси мотора и ни каза, че едната верига е блокирала. То взе един прът и се опита да натисне с него, та дано помести машината, но сам човек бе невъзможно да тласка машина, която тежи колкото танк. Петро прибра пръта си и остана да мисли в средата на езерото. За първи път видях усмивката да се изтрива от лицето му. За нас и да не говоря — отдавна бяхме престанали да се усмихваме.

Зоо каза, че носи отговорност за нас пред всички жители на Тиксѝ и пред всички жители на тундрата. Данилович забеляза, че е много хубаво, когато човек не може нищо друго да направи, да носи отговорност за другите. Колко ти струва тая отговорност? — питаше го той. Нищо не ти струва, затова носиш отговорност. Не мога да кажа, че с Геня бяхме тъй мрачни, както мрачни ставаха евенките. Напротив, като че бяхме на ръба на някакво приключение и то ни гъделичкаше с неизвестността си. Разбрахме се, че тук никой за никого не отговаря, а отговаряме взаимно за всичко, каквото може да се случи.

Като изпод земята се появи пак писецът, край една могилка, прави нещо около нея, гледа ни дълго, сякаш ни се смееше, и понеже стояхме неподвижно, той малко ни доближи. Ядосан, Данилович му гръмна, но звярът си развя опашката и избяга, произнасяйки някакви звуци, прилични на цвъртене. Виждате ли, каза Зоо, писецът се смее на Данилович, вика му: глупакът Данилович, ще ми хване опашката. Ами, не се съгласи Данилович, той вика: глупак Зоо, иска да носи отговорност в тундрата. После те разговаряха малко на своя евенски език и пак млъкнаха. Писецът си показа отново муцуната, този път отдалече — изглежда, че не беше доволен, гдето сме го прогонили, и че толкова голям шум вдигнахме край леговището му. Данилович се разходи край езерото, попита Петро има ли си цигари, Петро каза, че има; а кибрит има ли? Петро каза, че има и кибрит, и Данилович го посъветва да изпуши една цигара.

Петро се възползува от съвета му и почна да дими във всъдехода.

Данилович напсува писеца, напсува гагарките, дето се бяха закачили в средата на езерото, и на края попита какво да правим. Какво можехме да направим ние, четирима човеци на сушата? Всъдеходът ни лежеше в средата на езерото като мъртва гагарка. Вали сняг, никъде жива душа не се вижда, никакъв шум отникъде не се чува. Лицата на евенките застинаха, добиха такъв израз, че по този израз нищо не можех да разбера. За първи път срещах толкова нечетливи лица. Срещал съм всякакви лица, най-невероятни, по-невероятни от всякаква книга, но замисленото лице на евенк срещах за първи път. В него нищо не трепваше и в очите нищо не трепваше, бръчките стояха вкаменени.

Геня разказа как аз съм останал на сала в езеро Чопо в тайгата, а евенките казаха: със сал е лесно, всъдеходът не е сал, за да гребе Петро с ръце и да стигне брега. Сетих се тогава за една приказка — за неволята, дето синовете отишли в гората, счупила им се колата и те викали: Невольо! Невольо! — а като не дошла Неволята, седнали и си поправили колата. Може би и ние трябва да повикаме Неволята.

Невольо! Невольо!!!… Никаква ти Неволя отникъде, ами само писецът пак щръкна нахално и Данилович ходи да го гони и го гони много далече. Но това, че Данилович гонеше и ругаеше писеца, никак не ни помогна и ние се смълчахме, сякаш не стояхме на брега на езерото, а като че бяхме паднали ненадейно в дъното на безизходицата.

Петро ни посъветва да пием чая, огънят загасваше и чаят щеше да изстине. Но можехме ли ние да пием чай на сушата, а Петро да седи във водата и да ни гледа оттам как сърбаме чая? Не се тревожете за мене, успокои ни Петро. Всички запаси от храната са тук, аз ще ям суха храна, а вие пийте там чая. Това беше добре и ние почнахме да пием чай и спирт на брега, а другата ни половина — Петро — ядеше студено месо, кашкавал, риба и хляб в средата на езерото. За първи път виждах подобен обед — затъналият във водата да се нахрани царски, а ние, от сушата, да сърбаме само голия чай. Добре, че спиртът бе останал на сушата, та няколко глътки събудиха отново духа ни.