Йордан Радичков
Неосветените дворове (29)

5

Ако това беше човек, а не прилеп, бих казал, че е много силно развълнуван, че е преживял нещо ужасно. Той целият трепереше, буташе муцуната си в талисмана ми и цвъртеше непрекъснато. Потупах го леко по рамото, за да го успокоя. След известно колебание той млъкна, но продължи да трепере, макар че по-слабо. Не знаех как може да бъде успокоен един прилеп, блъснал се в слепотата си в пясъка край реката; па и не зная изобщо някой някога да е успокоявал прилепи. Казвам на шофьора — един прилеп падна, какво да го правя. Шофьорът е алтаец, може би разбира от прилепи. Хвърли го на дървото, ми каза той, ще се закачи на някой клон. Като се стъмни, ще се оправи сам. Геня слезе по една скала и дойде също да види моя прилеп.

Хванах го и го хвърлих към кедъра. Той цвъртя, цвъртя, виждаше се как пропада през клоните и пак тупна на пясъка. Може би е жаден, си казах, и е слязъл от кедъра на водопой. Мислех си да го отнеса до реката да пие вода и дори го вдигнах пак от пясъка, но тогава внезапно ми хрумна, че тая хвърковата мишка носи нещастие. Викам на моите спътници: Тоя прилеп не е на хубаво, щом посред бял ден се изпречи на пътя ни. Хвърли го тогава в реката, ми казва Геня. Сам той стои на брега и мята големи дървета в Катун, за да види как Катун ще ги удря в скалите, ще ги подхвърля нагоре или ще ги забива във водовъртежите си… Добре, ще го хвърля в реката.

Но преди да го хвърля в Катун, искам да ви разкажа какво представлява това водно чудовище. Реката се спуска по алтайската стръмнина, същински воден змей, скалистите брегове и големите канари, щръкнали в средата на коритото, стенат от неговите удари, завоите бучат и с мъка удържат напора, едва се крепят с каменните си корени. Във водовъртежите се виждат отломъци като купи сено, търкаляни и изглаждани от тая стихия. В спокойните места, пълни с водни въздишки, реката изглежда зелена, във водовъртежите тя избледнява, там, дето среща прегради, настръхва и побелява, премазва преградите и с шум се спуска по-нататък, без дори да се обърне назад и да погледне разбитите останки след себе си. Алтайските планини стоят строги и мълчаливи, студени и безпристрастни в тоя двубой между водата и камъка. Вместо барутен дим над цялата река се носи воден прах и тук и там просветва цветна дъга. Катун замайва главата. Понякога на човек му се ще реката да стихне, да млъкне, поне за миг да спре, да настъпи тишина. Но тя нито за миг не се спира, подире й идваха други води, набрали инерция, тласкат първите, а когато загубят инерцията си, първите води вече са набрали сили и теглят подире си цялата водна маса. Все със същия трясък чудовището се спуска в степта, врязва се мъжки в другия приток при Бийск и се стъписва и се укротява изведнъж, открило с изненада, че вече не е дивият Катун, а спокойната река Об, която трябва да крепи върху гърба си кораби.

Тъкмо в тая стихия исках да хвърля прилепа.

Запокитих го с все сила, та да падне чак в средата на Катун, дето реката вреше и се биеше с една неподатлива канара. Той изписка, стигна средата на течението, описа голям кръг и тръгна към сушата, без да размахва кожените си ципи.

Той се върна пак на пясъка. Постоя над него, тоя път не го потупах по рамото. Сетих се за заека в тайгата, дето дойде да подуши ботушите ми — тоя прилеп донякъде ми напомни оня смахнат заек. Не зная дали е хубаво да се убие прилеп, затова го взех отново, изкачих се на брега и отидох да го оставя в кедъра. Животното се укроти, повече не си показа муцуната, само от време на време цвъртеше. Ние обаче не му обръщахме внимание, набрахме си кедрови орехи от това прилепово дърво и продължихме да се изкачваме по планините.

По пътя си пак срещнахме монголски стада, после цигани, идващи от Монголия, черни и весели със своите лули, сподирени от деца и кучета; минавахме край стада крави, събрани за доене край реката, пътя ни пресичаха кервани коне, натоварени с гюмове, някъде из гората се мярваше препускащ конник, другаде виждахме цяла тълпа от коне да се катери стремително по някой склон или да се спуска по някой склон. Почти на всеки кон имаше по двама ездачи. Това бяха тънконоги, алтайски коне, извънредно стройни животни, главите им малки, изглеждат почти змийски върху тънките шии. Отпред на коня седи алтаецът, късоврат, широкоплещест, набит, има нещо биче в него, нещо непреодолимо; зад алтаеца, седнала ребром, е алтайката, също тъй набита и здрава жена. Конят с лекота носи товара си и препуска през планината с еленова пъргавост. По някое било виждахме да препускат въоръжени конници — това бяха ловци: те се появяваха като видение и подобно видение изчезваха от билото… Как ли би се водила война из тия планини, какъв ужас биха били те за нашественика и как ли той би спасил своята кожа от залепналите за конете ездачи, носени като вятър! До известно време виждахме конници, после те изчезнаха някъде. Бяхме се отбили от главния път, вървяхме по черни коловози, охранявани от строгата стража на лиственицата. Вече не се катерехме, пътят беше нанадолен. На едно място спряхме да огледаме околността, други пътища пресичаха нашия или по-точно влизаха в нашия и се спускаха заедно в една долина.

Почнахме да се питаме къде сме, в коя посока вървим и на края си казахме, че сме в Алтайските планини, на някакъв път, а пътят винаги ще изведе човека било в селище, било в лагер, било при скотовъди. Както и през степта, така и в планините ние не пътувахме до определено селище, за да го разгледаме и да продължим след това до друго значително селище или център. Ние тръгвахме сутрин, спирахме през деня на различни места, вечер случайни пътища ни отвеждаха в непознати селища, търсехме места за нощуване, хората ни приемаха в къщите, деляхме заедно каквото имахме, сутрин се прегръщахме с тях, разделяхме се и дълго след това носехме в себе си мириса на техните къщи. Тъй попаднахме и в Алтайските планини. В Барнаул седнаха да ни чертаят един маршрут, толкова сложен, че на края Геня каза: Има ли нещо, което да е покрито в тайна из тия места? Има, казаха му, но нали не сте шпиони. Казах, че всъщност сме си малко шпиони, че навсякъде, където сме минали, гледаме да открием човек и веднага започваме да го шпионираме. Ако видим балистична ракета, ще я прескочим, но ако видим човек, веднага ще се втурнем към него. Ами тогава най-добре е да тръгнете из степите и планините, пътищата са много, навсякъде живеят алтайци — вижте ги! Само в едно селище барнаулските ни приятели се бяха обадили по телефона да ни посрещнат и да ни уредят нощуването, но ние не нощувахме на определеното място — мисля, че в Смоленск беше това. С Геня се разхождахме, по едно време той гледа в някакъв двор двама човека дялат дърво. Добър ден! Добър ден! Дялате ли? Дяламе. Яаа, какво хубаво дърво, каза Геня и влезе в двора. Мога ли да подялам? Може, разбира се, работата винаги люби глупака. Геня си плю на ръцете и почна да дяла дървото. Ония ни питат: Татари ли сте? Не сме татари. Да сте грузинци? Не сме грузинци, кво ще правят тука грузинци? Ами идват тъдява, вино продават по пазарите. Не продаваме вино, не сме помирисвали Татария — и им казваме кои сме. Ами докато седим на издяланото дърво и бъбрем, да вземем ли малко водка? Може да се вземе, билкова или от старата? Всякаква може, стига само водка да е. После ние отпиваме водка, бъбрем на двора, свечерява се. Кучето на стопанина се прибра, клекна на прага, стопанката шета в къщата, вижда се силуетът й. Ами да влезем в къщи тогава, да ми видите къщата, татари в моята къща не са влизали. Той май все ни смяташе за татари. Влязохме в къщата, а нишката на разговора ни тъй дълга, че до полунощ не можем да я намотаем. Късно е, ще вървим! Къде, казва стопанинът, ей тука ще подремнем, я колко място! Посвихме се, подремнахме, когато си отваряме очите с Геня, слънцето се вдигнало бая високо… Тъй ние пътувахме из степите, а и не само из степите, тъй беше през цялото ни пътешествие и нито веднъж не ни споходи мисълта, че сме се загубили или че сме объркали пътя и че ще ни се случи нещо неприятно. Навсякъде живеят хора, навсякъде излиза мирен дим от комините на къщите, навсякъде ще откриете следа от човешко стъпало. Веднъж тръгнахме по някакъв път, след време пътят свърши и ни изведе в едни конопища. В конопищата цяла армия алтайки, скубят конопа, връзват го, трупат го на купи. Жив мъж не се мярка из конопищата, ни казват жените ние какво правим тука! Ами, за да се мернеме, казва им Геня и им обяснява, че отиваме в алтайската столица — Горноалтайск. Тъй както вървите, ни казват жените, в Китай може да стигнете, ама в Горноалтайск никога. Те ни обясниха откъде да минем за Горноалтайск, половин ден нашият джип се тътра през царевици и стърнища и излязохме в… Тройцк.

Мисля, че по тоя начин пътешественикът преминава по най-непосредствената сърцевина на един свят, през самия му живец, без да е прихлупен от нокътя. Нито ще хваля, нито ще клеветя Русия. Тая страна е толкова много клеветена, струва ми се, че е най-клеветената в света, та дори една похвала, изречена за нея, ще прозвучи пак като клевета. Ето и сега, пиша и си припомням всичко, част от душата ми е разпръсната из безкрайните пространства, някаква топлина трепти в мене, някаква вътрешна светлина пъпле из гънките на душата ми и усещам колко е хубаво да застанете в края на дългия път и да видите всичко по него, чак от другата страна на хоризонта.

Но нека не съзерцавам повече, а да се обърна към долината пред нас и да тръгна през тясната просека надолу към нея.

Просеката се разшири, гората малко оредя, показаха се поляни, блесна малка река и една дълга цвеклова нива. Повървяхме край нея, петима конници излязоха срещу нас, но се спряха и веднага пропаднаха в някакъв валог. Изглежда, че преследваха нещо. Спряхме колата, излязохме навън, но конниците вече бяха отишли далеч, не ги виждахме, а чувахме само техните подвиквания. Някакви тежки птици се разхвърчаха, покръжиха малко и пак кацнаха по дърветата. Конниците не преследваха птиците и тъй и не разбрахме какво преследват, и то така стремително, че конете можеха да се избият в дърветата. Видяхме ги още веднъж — това не бяха коне, това бяха по-скоро хрътки, спуснали се из гората да догонят някакъв беглец.

Други ще срещнем — успокоихме се ние и продължихме по пътя си, все из тая малка, закътана долина. Планината започна да отстъпва, за да може долината да се разшири, и на едно място видяхме високи огради. Зад оградите се виеше дим. Пътят ни стигна до тая ограда, през портата видяхме да стоят неподвижно или да се разхождат лениво марали. Това бяха елени, много по-едри от северните, с широки рога. Спряхме колата, моторът изгасна и в тишината чухме нечий вопъл.

Беше почти човешки, отвсякъде се носеше стенание, нечий глас се извисяваше над другите и секваше внезапно, сякаш невидима ръка удряше невидимото лице на гласа. Това бяха вопли, стенания, призиви и тъгуване на мъжки марали, запрени в тоя непристъпно ограден лагер. Алтайци дойдоха, отвориха ни вратите и пъдеха обикалящите наоколо марали, готови да се стрелнат през отвора. Няколко мъже разнасяха цвеклова шума и я хвърляха пред муцуните на елените, но те дори не я помирисваха.

Защо са запрени тия марали тук и защо блуждаят и стенат из това оградено място, без да поглеждат храната? Тия марали са запрени тук, защото сега е любовният сезон на елените. Това са стари марали, те не бива да дават повече поколение, младите марали сега водят женските стада из дълбоките алтайски гори. Животните са тук от един месец и от един месец нито едно от тях не се е навело да вземе храна, те блуждаят непрекъснато в клетката си и се ослушват дали няма да чуят тропота на идващите самки и дали на техния призив ще се отзове някой… Осъдените ще прекарат тук целия любовен сезон и ще бъдат пуснати отново на свобода, когато кръвта им стихне в жилите и когато всяка самка усети, че под сърцето и вече кълни новото семе, и с богородична кротост започне да се разхожда из гората.

Понякога казваме за някой човек, че бил страдал мълчаливо като животно. Като гледах маралите, мислех, че по-скоро те страдат като човек и че дори с воплите си надвишаваха неговото страдание. Човекът стене измъчван само от физическа болка. Душевната болка той пази дълбоко и скрито в себе си, неговото чувство за срам не му позволява да вика открито сред смълчаните край него хора, защото всички ние, дето сме се струпали един до друг и мълчим, и се попоглеждаме бегло в очите, знаем, че всеки в себе си таи някаква болка: та и дори когато се смеем и сълзи излизат от очите ни, пак чрез това се мъчим да скрием болката или да я посипем временно, да приглушим огъня на палещото огнище. Маралите не скриваха себе си. Отсечете копитата им, те ще ви гледат мълчаливо в очите; отсечете рогата им, те ще мълчат и ще ви гледат, без даже да трепнат. Но когато кръвта е закипяла, когато душата е развълнувана от тъмни стихии и страстта хвърля мътна пелена, пред животното остава единствено дивото, това диво снове или се притулва из планините, маралът го усеща с всяка пора на кожата си, той целият е устремен към това диво; и ако човекът тури ограда, за да затвори животното, то тази ограда ще бъде един от кръговете на ада, препълнен от страдание. Вгледайте се, ослушайте се и ще видите и ще чуете как прелива това стенание и тоя копнеж през високата ограда и как без всякакъв отглас попива отсреща по ливадите и се разпръсва, издъхвайки из гората… Има едни пилета — бройлери, — у тях е развит единствено инстинктът за хранене, те не се размножават, не дават поколение, но денонощно се хранят и много бързо стават големи пилета, готови за трапезата на своя откривател, човека. Ние ядем тия кретени, тия птичи полуидиоти, доволни, че сме увеличили птиците на глава от населението. Разхвърлих произволно кретените в краката на страдащите марали, бройлерите дори не извиха глави да погледнат за какво е тоя вопъл край тях, а веднага се нахвърлиха върху зелената цвеклова шума, пометоха я с човките си, наедряха и клекнаха върху оголената земя, готови да бъдат изклани… Така човекът изменя природата на животинския свят и търпеливата природа, заета със свои грижи, един ден ще дойде да попита човека как се чувствува, като е почнал да изменя животните. Той едва ли ще може да отговори, защото човекът е на тоя свят, за да направи онова, което природата не е успяла да направи, и да започне оттам, дето природата е паднала на колене.

Ушите започват да ме болят, както там, при Катун, който беснееше под краката ни, мяташе се и се преобръщаше в каменното си корито, показвайки ту своя зелен гръб, ту белия си корем, тоя страшен алтайски змей. Ушите ми започват да кънтят, ревът на маралите бие в тях. Изплети от яки мускули своята крехка мисъл, приятелю! Влагай еленова страст във всичко! Нека твоята замисленост бъде само леко прикритие на твоята пъргавост и само ти да усещаш под изпънатата кожа как се наливат мускулите, как се изпъват, как всяко сухожилие трепти от напрегнатост и мисълта, изненадана сама от себе си, се понася през оградата… Маралът, който стоеше наблизо, се понесе към оградата, предните нозе бяха прибрани под гърдите, задните още се съпротивяваха на земния магнетизъм. Той не можа да прескочи оградата, блъсна муцуната си и падна на колене, но се изправи веднага. Муцуната му беше разкървавена.

Ако някой прескочи, ни казват алтайците, то значи, че той още може. Ако някой премине тая стена, ние го оставяме да тръгне из планините, да срещне други водачи на стада — нека се бие с тях, ако победи, да поведе подире си женските. Някои прескачат, бият се и побеждават. Други загиват в двубоя. В тая работа разум няма.

Е, не е съвсем хубаво, че има само страсти и няма разум. Добре, че на нас ни е даден разум, та посредством него удушаваме страстите или ги връзваме с яки синджири в себе си, оковаваме ги и те лежат в нас — тия каторжници на тъмните човешки подземия. Добре, че не се насилваме, както прави еленът, да прескочим непреодолимата ограда, ами я измерваме точно и се отказваме, без дори да я помиришем. Геня се засилва, на шега, разбира се, да прескочи оградата и се улавя с ръце за нея. Войнишката служба прави всеки мъж катерач по дъсчени огради. Геня показа, че е добър катерач, и маралите, загледани в него, сигурно много са му завиждали, че не могат да се катерят като човека. Ако потренирам, казва Геня, може един ден и да прескоча. Ще прескочиш, казват му алтайците, но ако имаш любовен период. Тука имаме един, той всяка нощ прескача до селището, млада му е невестата. Само че той не прескача оградата, а прескача през планината; и да не смятате, че чак толкова много се насилва — просто малко повече си размята краката. То не е и съвсем хубаво човек чак толкова много да се насилва, като прекали, вече и на човек няма да прилича. В старите времена костенурката нали се е насилвала да крепи земята върху себе си и от тая напрегнатост ребрата й излезли отвън.

Тя и сега върви с ребрата отвън.

Няма да се насилваме много, та черупката ни да си остане вътре в нас. Лека-полека ще тръгнем по планината, ще се измъкнем от тая долина на човешко стенание и вопли, всеки зает със своите си мисли. Маралите останаха далече зад нас, джипът се тресе гръмогласно по черния път, но не чувам джипа, а все тия марали и все тая прикътана долина, издълбана като някакъв кладенец, на чието дъно животните благородно изстрадват своя затвор. Слушал съм, че хора, запрени на каторжна работа, си избират любовници измежду по-млади каторжници и тъй задоволяват своите „страсти муцунести“. В природата това не ще срещнете. Човекът е толкова калпав понякога, че нерядко виждаме как тоя бисер пада на самото дъно на природата.

Алтайците ни обясниха как да стигнем до тяхното селище: първо нагоре, после наляво, после надясно, после има четири разклона — да вземем третия от тях, — после… После се объркахме, излязохме на окосени ливади, купи сено стърчаха в ливадите, а за ливади алтайците нищо не бяха ни казвали. Слънцето се спуска ниско, ниско, едва ли ще ни свети по пътя, докато намерим селището. Да се върнем назад при маралите вече не можем, не знаем как да се върнем и по кои пътища; да вървим напред — пътят става все по-блед, сигурно ще се стопи из тия планински ливади.

Но трябва да вървим и по-добре е — напред.

Продължаваме да криволичим, да се катерим и спускаме, здрач започна да пълзи из доловете, тук и там пред нас се замяркаха прилепи. Те излизаха вече на лов, за тях също така бе здрач и те се разгряваха в здрача, за да могат по-късно да преследват по-добре плячката си. Казвам на нашите, че тоя прилеп, дето го срещнахме при Катун посред бял ден, ще има да ни обърква пътя и едва ли ще намерим в тая тъмнина някакво селище. Като не намерим, ще се върнем в ливадите, казва Геня, ще се заровим в сеното на топло и ще преспим в сеното една нощ. Няма да е съвсем лошо, казвам му, и без това сме забравили дъха на сено и как хубаво се спи в неговата ароматна люлка.

Говорим туй, но все сме с надеждата да видим някъде светлинка. Светлини много в планината, цялото небе е пълно със светлини, но те са далечни, няма как да отидем до тях. Дето има река, звездите се люлеят в нея, плуват на повърхността, водата не може да ги отнесе. Гледаме небето гледаме тъмнеещата гора, по едно време се сещаме да спрем и да се ослушаме. Ако има селище, ще чуем някакви звуци, било кучешки лай, било човешко подвикване. В гънките на планината можем да минем съвсем близко край някое селище, без да го видим — я прикътано в някой дол, я притулено зад склона; а може би от другата страна на тоя хребет се гуши някакво селище. Нека спрем!… Спряхме и се ослушахме.

В гъсто населени области човек чува непрекъснато шумове от чуждия живот, от съседните селища. Но Алтайските планини не са чак толкова много населени, та като застанем на някое било, да чуем лай или говор от съседни селища. Колкото и да се ослушвахме, не се чуваше нищо в тъмнината. По едно време много далече — дори не можахме да определим от коя посока идва — се чу някаква тръба. Отговори й друга тръба, като че ловци си предаваха нещо със своите рогове. Но не бяха рогове на ловци; звукът по-скоро напомняше някакъв вик на животно, близък до гласа на марала, изпълнен с много тържественост. Тръбите повече не се обадиха.

Не само те, но нищо повече не ни се обади; дори вятърът не премина през дърветата, та да прошумят. Лиственицата е мълчаливо и студено дърво, тя е чужда на леки ветровити въздишки. Вие можете да я чуете как съска, как шуми или как стене само при силен вятър. Гората бе мъртва откъм звуци. Никаква птица не се обаждаше, никакъв крясък. Сега, в тъмнината, предзимието се чувствуваше много по-осезателно, отколкото през деня, през деня бе почти топло и при Катун, и при маралите. Но и в мълчанието, и в студенината имаше някаква прелест. Алтайските масиви, нахвърляни един върху друг, изрязани на звездното небе, внушаваха мълчание, имаше нещо стаено в тях, имаше някакво очакване. Побутнах леко Геня и му посочих един хребет, издигнат толкова много и тъй остър, сякаш се канеше да боде небето. Не очакваш ми нещо оттатък? — го попитах. Какво да очаквам? — попита ме на свой ред Геня. Струва ми се, му казах, че планините очакват нещо, че са спрели дъха си. Не ти ли се струва, че на големи скокове от Хималаите към нас тича снежният човек! Кой тича? — не разбра шофьорът и приготви своето оръжие. Мигар ще гърмиш, му казах, мигар можеш да уцелиш нещо, което сами сме си измислили, без да сме го видели… Аз лично много желаех да срещнем снежен човек. Знаех, че някакви руски овчари една вечер били посетени от снежен човек. Той влязъл в колибата им, ял картофи от тяхното ведро, а те не посмели дори да му извикат, толкова много били стъписани. Снежният човек изял картофите от ведрото и си заминал. Той бил женски снежен човек… Помислих, каза шофьорът, че някой козирог може да излезе насреща ни. Алтай е пълен с козирози.

Ние почакахме още малко на билото, Алтайските планини също почакаха някого, дето само те го познават, и продължихме по пътя с надеждата, че все някъде ще ни изведе и ще нахлуем в някое непознато селище в тъмнината като същински снежни човеци и нашето пристигане ще изненада и впечатли планинците.

Видяхме светлина през гората. Бяха прозорци на къщи, съвсем малко, но предостатъчни, за да се оживим. Бяха мъждиви прозорци, разпръснати по горист скат. Мъчехме се да намерим някаква улица, но улица не се виждаше, къщите бяха строени сред самата гора — стопаните секли гората и от нея вдигали къщите. Дърветата бяха сечени високо, почти човешки бой, и стърчеха пред къщите като преграда срещу танкове. Джипът не можа да се провре повече между тия пънове, полута се малко из тях и спря.

Така ние пристигнахме в Шеба̀лино и чухме веднага как към нас се втурнаха шебалинските кучета, подвикваха си едно на друго, по-далечните питаха първите какво се е случило, а тия, дето лаеха насреща ни, се обръщаха назад в тъмното и казваха на другите, че е дошъл някакъв джип с трима човека — миришат на прахоляци и на нещо друго миришат, противно и непознато, дето в Шеба̀лино не се среща. Кучетата ни се караха известно време и като видяха, че не разбираме от дума, почнаха да се уморяват, една част от тях потъна пак в тъмнината, отиде да пази къщите си, а другата част остана да следи да не би да предприемем нещо нередно. Ние тръгнахме през пъновете, тук и там се блъскахме в тъмното, а кучетата вървяха подире ни, мнителни и настръхнали; също като японски шпиони, без дори да си дават вид, че са разсеяни или че просто пътищата ни са едни и същи — напротив, те даже подчертаваха, че са неотстъпно по петите ни и че е изключено да предприемем каквото и да било, без това да убегне от очите им.

Ние нямаше кой знае какво да предприемаме. Просто тръгнахме да потърсим място за нощуване в това непознато на никого Шеба̀лино.