Йордан Радичков
Неосветените дворове (12)

11

Къщите бяха почти еднакви, заобикаляха ги еднакви дървени огради. Реката шумеше и няколко пъти стигах до нея, сякаш тя можеше да ми покаже пътя. Тъй постепенно, макар и загубен, си проправих път в тъмното и почнах да се разхождам напред към реката и назад, докато чувах шума й. Щом повече не я чувах, се спирах и тръгвах обратно. Припомнях си някаква дълга история, но и най-дългата история се извъртяваше в съзнанието ми само за няколко минути. Ходих повторно при покровските лисици, извадих пеещ лед от земята, той се стопи веднага, Шамшурин мигновено насече дърва в гората, конете се биха на пасбището не повече от минута, стъпкаха зелето на Лома̀ко и пренесоха върху гърбовете си Юрка. Юрка потропа на вратата, върнаха го, потропа на друга, приеха го и той си разказа историята и как е дошъл по АЯМ.

Бях се подпрял на една ограда и гледах къщата пред себе си. Чувствувах се в тоя момент като Юрка, той също тъй е стоял под дъжда. Да, но аз не съм Юрка, пък и почти не вали, съвсем слаба влага се оцежда от небето и после — няма да стоя сам. Ще пренеса добитъка от западните области на Якутия и ще го разположа по баирите на Иллимах. Добитъкът веднага дойде, поразходи се по баирите и почна да клати глава недоволно. Ами че той нямаше какво да пасе из тая слюда, слюдата не става за паша. Върнах обратно добитъка при пасбищата и си реших, че не можеш така произволно да разместваш света. Вероятно по същия начин Сергей Кузмич е клател глава недоволно, като е караулел нощем из Полша и Чехословакия и краката му са потъвали в разтопения сняг на Европа и в европейските локви. Друго е в Якакѝт, снегът скърца под краката ти и никъде не ще те подведе с локва. Вероятно и надзирателят тъй мисли и иллимахските слюдени баири не му харесват, както не харесаха и на добитъка, който пренесох мислено. Няма паша за надзирателите в тия райони.

Реката пак увеличаваше шума си: връщах се към нея. Ленокът сега спи — големият в средата, малките по-близо до брега, най-малките са заплетени в тревата, ако посегнеш с ръка, може да ги изгребеш оттам. Всичко спи сега. Спи ковачът, якакитецът, и ръката му потръпва в съня. Спи Семьон с раните от сачмите. Може би само ловецът Захаров не спи и се приготовлява в своята колиба, докато мечката в бърлогата спи. Спи златото в железните камери. Мъча се да си припомня какво ли прави Русия в тая нощ. Аз съм я виждал нощем по гарите и по летищата. Виждал съм как спят бебетата до топлите гърди на майките; и куклите спяха, легнали по гръб до децата, с отворени очи, за да виждат и насън всичко край себе си. Спяха любениците, шарени като узбекистанки, и узбекистанки, шарени като любеници, спяха мъхести пъпеши и младоженци в скутите на невестите си и умората се топеше в съня. Старците спяха, облегнали гърбове на стените; спяха протезите, също изправени до стените. И раните спяха — под будното люлеене на балоните, привързани за куфари и чанти. Младите момичета едва удържаха клепките си отворени с надеждата да срещнат още нещо — ако краката болят и не могат повече да ни носят, то тогава ще оставим очите си будни, има други здрави крака, те ще минат оттук, нека сме будни за тях. Виждам още голобради и тънички бродвеевци, които се разхождат между спящите и за по-голяма тежест пушат тютюн. (Сигурно и водка пият!) Свята е гледката на спящите по железопътните гари и по летищата. Какво държат ръцете, та потръпват в съня? Някое земеделско сечиво, гребло на лодка или приклада на пушката. Отпуснете се, ръце, полунощ е!

Бръчки, какво криете в своите гънки, излегнати върху челата? Вие сте винаги там, вие сте върху челата дори на спящите, жилави корени на грижите. Къде ли са сега хората в тая нощ, в своите сънища ли са, натоварени в призрачни влакове. Те се изтърсват внезапно от тия влакове, удрят се в земята и първата грижа от събуждането е грижата за багажа. Къде е любеницата? — пита мургавият с тюбетейката и изоставя пъстрата си узбекистанка, топла и дишаща, и тръгва да търси шарената узбекистанска любеница. А? — пита детето, стреснато от гърма на балона. Няма го балона, той е изгърмял от допряната от бродвеевеца цигара. Бродвеевецът гледа в тъмното небе и детето също гледа в тъмното небе с надеждата да види там балона си. Бродвеевецът взема детето на ръце, защото той е големият брат на детето. Далечното пищене на локомотиви увеличава бръчките върху челата, хората се събуждат. Далечният рев на самолети изрязва остро бръчките, очите се отварят, за да потърсят блещукащите светлини на самолетите и самите самолети, ослепени от прожекторите. Южните влакови области се изтеглиха, локомотивите пръснаха дим и сажди и останаха само летищата на Север и очи, изпълнени с гълъбова мекота и топлина. Северът не е успял да придаде студенина на очите, както е направил с други синеоки раси. Може би защото очите се хранят от соковете на сърцето и гълъбовата мекота се излъчва от звездните гънки на душата. Не зная, никой не е стигнал дотам, па може би и сам човекът не е стигал, макар и да се върти в звездната си вселена.

Пътувам напред и назад между къщите, в тъмното. Пред очите ми преминават големите сибирски летища и огромните тълпи от хора. Машините стоварват непрекъснато пътници, летищата постоянно разширяват и удължават пистите си. Тридесетместният самолет измества „пчеличките“ на Антонов, седемдесетместният самолет измества тридесетместния. Сто пътници вече наведнъж се повдигат от земята и летищата се разрушават, за да приготвят чакални, хотели, столови, хангари и писти за стоместните самолети. Но това тъкмо е извършено, когато в пространството ще се появи четиримоторният турбореактивен самолет със сто и седемдесет пътници. Северът е негостоприемен за самолетите. Времето много често не е удобно за излитане и пътниците прекарват по цяло денонощие на летищата. Те стават триста, петстотин, хиляда, те вече няма къде да спят, те няма къде да насядат, багажът става стол, куфарът става легло, чакалните започват да приличат на киносалони. Тогава изведнъж времето се прояснява и пет, десет или петнадесет машини увисват във въздуха — за Далечния изток, за крайния Север, за Байкал, към степите или на Запад. От всички летища се вдигат самолетите и това са огромни маси от хора, които висят в пространството.

Представям си тук, в Иллимах, как в тоя миг една част от това човечество е повдигната от земята и се носи на десет хиляди метра височина във въздуха. Колко са те, десет хиляди, петдесет хиляди? Не зная!… И докато те са във въздуха, ако избухне войната?

Не е възможно, казвам си и отхвърлям тая мисъл, за да тръгна отново назад да тропам по дървения тротоар. По-добре е да тропаме тука, както казваше иллимахецът, вместо в китайските оризища; и по-добре е надзирателят да бъде тук пред очите ни, отколкото ние да бъдем пред неговите очи. Той бе казал, че Солженицин е вреден, като е описал най-мрачно най-щастливия ден на един лагерник. Ами че ако вземеш най-щастливия ден от живота на човека, опиши го най-щастливо, примери имаме за това. Защо държат още на свобода Солженицин, защо трябва да разхвърля товара от себе си, както се разхвърля тор от каруцата върху нивата? Защо е тоя тор и защо от Москва му помагат?

Всъщност то всеки човек си е малко нещо кираджийски кон; той си тегли товара на спомените и на грижите независимо от това, дали копае слюда, злато, сече дърва, или управлява държава. Товарът на всички е тежък и колкото повече живеем по тая земя, толкова по-голям става товарът. Някои разказват за товара си, делят го върху камъка, правят го на бои, за да рисуват с него, други го теглят мълчаливо и когато ще легнат смирено в земята, приятелите им ще разкажат за тоя товар. Без да разхлабва ремъците си, Солженицин е разказал за своя товар и надзирателят го винеше, че е издал държавна тайна. Ремъците трябва да са опънати!

Не опъвай, не опъвай, отпусни! — чувам гласовете на рибарите, които вадят ленока от реката. — Отпусни, ще скъса кордата!… Той не може да я скъса, ами ще я прехапе, мошеникът! Сега опъни!… — И така те следяха битката на рибата и ту отпускаха конеца, ту го притягаха, щом рибата се отпуснеше, и я теглеха към брега. Плитчините я плашеха, тя почваше да се мята и онези пак си подсказваха да отпуснат, после пак да опънат и тъй, че до края, когато изтощената и надхитрена риба се удари в слюдата на брега.

Навеждам се над реката, започвам да се плискам с вода, като си обещавам друг път да не излизам нощем от къщите. Къщите имат това удобство, че като си лежите в тях на топло, мисълта ви може да скита, където си иска, може да се лута навън под дъжда и пак да се върне при вас суха като барут. А аз тъй много бях накиснат, та ми се струваше, че и мисълта ми е като мокра кокошка. Затуй не завиждах на паметниците, дето стоят нощем прави или седнали и ги пере дъждът, или пък край тях минават всякакви хора, без да им обърнат каквото и да било внимание. Това съм наблюдавал в Москва при стария паметник на Гогол, турен в един старовремски руски двор. Четири жени седяха в двора и си приказваха: Вчера валя съвсем малко. Па и то не е нужно в Москва да вали, нека вали в Молдавия, да растат картофите. Когато се вадят картофите, дъждът е без всякаква полза, на вятъра ще вали тогава. Гогол седеше над тях зает със свои, гоголевски работи. В двора влезе пеещ руснак, седна и с песента си призоваваше някакъв дъб на някакъв хълм да расте и да се разлиства и все повече засилваше гръмкия си глас, за да бъде по-убедителен пред дъба върху хълма. Жените се запитаха помежду си защо се е развикал тук, ами не иде в къщи да вика. Болшой театър, каза една, плаче за гласове, а тоя се погубва по улицата. Да иде в Болшой театър! Другите жени се съгласиха, а човекът продължи да призовава дъба, но вместо дъб от тъмнината излезе дружинник и изведе певеца на улицата. Въпреки че го изведоха на улицата, певецът не се отчая, а продължи да убеждава дъба, и то дори с по-голям патос. Ако дъбът го бе чул, сигурно би пораснал и би се разлистил страхотно. И дървото разбира от песен! И как разбира от песен! Забелязали ли сте как се ослушват напролет дърветата в песента на пролетните ветрове? Но паметниците не могат да се ослушват, затуй пък хората се ослушват в паметниците и ги разместват или им казват да отидат другаде, както дружинникът каза на певеца. Гоголевият паметник в Москва също си има своя дружинник и той му казва къде да стои, на булеварда ли, на площада ли да отиде, или да се прибере в стария руски двор. Може би един ден дружинникът ще го изведе от тоя стар двор и пак ще го постави на площада?

Слава богу, почна да се развиделява!