Йордан Радичков
Неосветените дворове (34)

Няма край

Една вечер четях в къщи, синът ми рисуваше някакво невероятно животно, с още по-невероятното име калигарико̀нди. Внезапно стената до нас почна да шуми, като че в нея се чешеше същото това невероятно калигариконди; чуваше се от другата страна как нещо се рони; нещо изкънтя, някакво подобие на копита май че беше. Детето се стресна, почна да мига ту срещу мене, ту срещу своето калигариконди; три уши стърчеха там, две гърбици на камила, човешко око и мустаци; брадата му беше козя. Виждаш ли, казах на сина, нямаш друга работа, ами си седнал да рисуваш разни калигариконди, сега те стоят отвън и се чешат о стената. Шегата си е шега, но някакво животно пак почна да се чеше отвън; или по-скоро съседната къща бе почнала да се движи и се почесваше о̀ нашата.

Точно това се бе случило.

Нашата жилищна кооперация е слепена с друга жилищна кооперация. Двете се бяха поотъркали една о друга и млъкнаха. Лампите в къщи се люлееха. Това беше слаб земетръс, раздвижил леко къщите и отминал. Казах на детето, че съседната къща някъде я сърби, затуй е дошла да се почеше, и сега вече може да спи спокойно. Синът ми остави своето калигариконди и също отиде да спи. Загледах се в трите космати уши на това детско животно и в странната му глава, но не можах да им се любувам дълго, защото някой влезе в стаята.

Той влезе, но нито ме погледна, нито пък поздрави: той изобщо не ме забеляза. Беше непознат, носеше късо гребло и стоеше гърбом към мене. Непознатият започна да тегли едно въже и издърпа с него в стаята гумена лодка, после застана на коляно и почна да привързва към греблото си парче дърво, за да удължи дръжката му. Едва сега познах в него якутеца с гумената лодка от Чурапчанската тайга. Якутецът удължи греблото си, седна в лодката и известно време поседя в нея замислен, сякаш се двоумеше накъде да започне да гребе, най-после реши и загреба. Лодката направи един кръг в стаята и излезе през отворената врата. Къде отиде тоя якут, защо влезе в стаята ми, без да каже нито една дума, и си излезе, без дори да ме погледне! Мигар се бои от земетръса, та иска по-скоро да напусне къщата ми? Станах веднага да видя къде е отишъл. Отворих вратата, но не можах да прекрача нейния праг и да надникна по стълбите.

На вратата стоеше въоръжен до зъби войник.

В първия миг не можах да съобразя кой е и го попитах дали не е видял един якут да излиза от вратата заедно с гумената си лодка, но войникът не ми каза нищо. Той беше просто замръзнал. Това бе замръзналият войник на Петър I — какво може да е видял и какво изобщо може да ми отговори! Помъчих се да надникна над рамото му, но той бе толкова едър, че бе невъзможно да надникна, нито пък да се провра край него и да сляза по стълбите. Затворих вратата и за всеки случай надникнах пак през ключалката да видя дали войникът няма да си отиде. Той нямаше никакво намерение да си отива, през ключалката се виждаше вдигнатият ударник на пушката му. Вие не знаете колко е ужасно, когато един замръзнал войник застане на пост пред вратата ви. Ами че той може да стои там хиляда години, без да му мигне леденият клепач, няма никаква нужда от нищо, той нито глад ще усети, ни жажда. Върнах се в стаята и видях, че навън под уличната лампа се вие сибирската гнус. Тя сгъстяваше своето кълбо, натежаваше, спускаше се към земята, разпокъсваше се и отново се повдигаше нагоре под светлия купол на лампата. Ако отворя прозореца, тя веднага ще нахлуе в стаята, а аз не мога като Семьон да трепя гнуста с очите си. Вътре ставаше душно, запуших и пак седнах, загледан в странното калигариконди, в мустаците му и в косматите му уши, и се мъчех да не мисля нито за якутеца с лодката, нито за замръзналия войник, дето стоеше на пост пред вратата ми.

Мъчех се да не мисля, но се ослушвах и по едно време дочух, че навън някой киха. Тоя обаче, дето кихна, не беше войникът, а някой съсед, чуваше се как тропа с обущата си по стълбите и след това отваря и затваря врата в горните етажи. Ослушвах се да доловя някакъв шум или стъпки, но вместо туй звънецът тъй гръмко иззвъня, че подскочих и веднага се залепих на ключалката. Ударникът от пушката на войника не се виждаше. Открехнах леко вратата, колкото да надникна с едното око, после проврях носа си, после и другото око. Навън нямаше никого. Стълбището бе покрито с мрак, натиснах бутона, лампите светнаха: пак нямаше никого. Качих се на горната площадка, слязох на долната — пак нямаше никого. Ама че мистериозна история! Нямаше никого, но звънецът отново зазвъня. Излиза, че стоя пред вратата и звъня на собствения си звънец, без да съзнавам това. Знам ли, може и да не съзнавам, затова влязох в антрето, затворих вратата и пуснах секрета. Но звънецът пак зазвъня. Можете да си представите какви неща почнаха да витаят около мене, дето човечеството още не им е измислило имената и дето още не е успяло да зърне муцуните им, макар че ги подозира и се догажда за тях. И тогава се сетих за домофона. Вдигнах слушалката и чух един мъжки глас в нея: някакъв човек ме питаше отдолу дали зная къде е преместена тролейбусната спирка. Пратих тоя непознат по дяволите и затворих домофона. Изгасих лампата, влязох в стаята и почнах да се разхождам напред и назад и дори усетих сърбеж на усмивка върху лицето си.

Усмихвах се на виденията. Аз просто много силно съм мислил за тях, затуй ги видях в къщата си. Те не са и подозирали, че ги пренасям в София, на булевард „Волгоград“, затуй якутецът дори не ме и погледна, а свърши работата с греблото и си замина. Ето какво си мислех и се усмихвах, докато се разхождах напред и назад из стаята. Но изглежда, че не съм бил прав, защото усетих, че зад мен върви и някой друг. Обърнах се бързо — никого нямаше. Продължих пак да вървя, но този път по-бавно и се ослушвах, да разбера кой е този, дето върви подире ми.

Всеки случай това не беше човек. Бе някакъв звяр, той се прокрадваше с котешки стъпки, почти безшумно, лапите му бяха съвсем меки, но имаше дълги нокти: там, дето свършваше килимът и животното трябваше да тръгне по паркета, чувах как ноктите му дращят дървото и го издават. Опитах различни начини да надхитря животното но и то също тъй бе много хитро и ме следеше неотстъпно и почти отгатваше всяко внезапно движение, та щом се обърнех, веднага отскачаше зад гърба ми. От тия резки движения напластеният тютюнев дим се раздвижваше издайнически. Ще те надхитря, казах в себе си и почнах да мисля как да надхитря звяра. Човек и без това не е много изобретателен, но като си понапрегне ума, все нещо ще изобрети. Аз изобретих една съвсем проста история: тъй както си вървях, вместо да стъпя с единия крак напред, стъпих с него назад, без да се обръщам, и застъпих звяра по муцуната. Той почна да пищи и да се мята, хванах го здраво, одрах му кожата, тя съхнеше още, докато я събличах, и на края видях, че стискам в ръцете си сухата тарбага̀нова кожа, дадена ми от Чиряев при реката Кунга̀. Тогава разбрах, че съм изцяло във властта на своите сибирски преживелици, че тук няма нищо мистично.

Сибир постепенно започна да се изправя навсякъде пред погледа ми, някъде вървеше заедно с мене, понякога подтичваше с Шурините крачета и ми подвикваше, понякога внезапно разкриваше някоя долина пред очите ми и в дъното на долината виждах как маралите настройват своите тръби, преди да се втурнат да правят любов, и как насреща ми седи Шадрин, сместил се между Алтайските чуки, и пуши своята лютива махорка. Случваше се смутената ми душа да почне да се блъска и мята сред студения бит на нашия живот и тогава аз се качвах на Иркутската тенекиена двукрилка и почвах да хвърча с нея над внезапно появилите се Хималаи и тъй предпазвах душата си от разбиване. Неведнъж виждах атамансемьонови щикове как свистят в своята стремителност над главата ми и как засукват страховитите си мустаци; техният щурм ме разсмиваше. Не устремявай, приятелю, толкова много щика пред себе си, защото той постепенно ще се откъсне и ще стане безпризорно острие — а ние не знаем какво може да срещне по пътя си един безпризорен щик и какво може той да промуши!

Ако през пътуването из Сибир мъкнех подире си целия товар на моя малък живот и ако понякога сред горите или снеговете турях интимни откъслеци от моето малко отечество (малко ли! Не се оплаквайте, че сте от малко отечество — ми каза Халдор Лакснес в Рим, — а се гордейте! Аз съм от най-малкото отечество!) — то след връщането си почнах да тегля товара на сибирските впечатления; тоя товар зрееше и раждаше нови, новите също зрееха и раждаха нови. С писателя Емилиян Станев седяхме веднъж в едно парижко бистро на „Шан’з Елизе“ и тая кавалерийска душа, която винаги държи в едната си ръка гола сабя, но никога не посича, ми говореше, че французинът се бои да не осъмне някой ден, събуден от тропота на руски ботуши, и да види как маршируват руски момчета по тоя широк булевард. Защо един ден — казах му, — аз ги виждам и сега!

Виждам моите руси в сърцето на Франция, колко се стремят към войната всички, които познавам — казачките от алтайските станици, якакитци, дето за пръв път садят зеле върху ледената земя, хората от елмазените селища, дето нямат автоматични играчки, якути и евенки, които заспиват и се събуждат все с мисълта кога ще тръгнат да завоюват Париж и Европа. Виждам северни елени, разпрегнати под Айфеловата кула, виждам иллимахци как седят по кейовете на Сена, изненадани, че в такава голяма река не се въдят леноци, и Флавиан Попов, който пренася тайно през Париж бутилка френски коняк, скрит в два войнишки ботуша; и Полита̀ев, напалил огън навръх Монмартр, да пече своята молдованска свиня, докато дойде самолетът на Ер Франс; и онази войнишка вдовица от Мирний, чийто фургон никъде не е пътувал — как се е впрегнала в него като Майка Кураж и превзема Париж; и полудивите коне на тайгата виждам също как стоят в Лувъра срещу Джокондата и я гледат като Джоконди. Губи ми се от погледа само Сергей Кузмич, сигурно е завел жена си в Латинския квартал, та да види най-после тя жив негър. Шаманът на Олхо̀н стои стъписан, той не смее да направи нито една крачка, защото Париж е пълен с кучета, тъй както Рим е пълен с котки, и навсякъде се вижда как те са дращели каменната земя, защото навсякъде в тоя град земята е пълна с нечисто и тъмно и само една крачка ако направите, тялото ви ще се покрие с пришки.

В Кан аз срещнах покровските сребърни лисици, те се разхождаха вечер край морето между хотелите и казиното и хвърляха лисичи отблясъци върху изящните шии на другата класа. Подире им видях моите якути от зверофермата, всеки от тях носи със себе си димящо ведро с картофи, вади топли картофи и вечеря пътьом под палмите. Френски момчета разхождаха невероятни кучета от хотелите до кея, защото чуждестранните кучета обичат да пикаят на кея — всичко това се правеше за престижа на Франция.

Тъй се срещахме навсякъде ние с моите приятели; ако чуех някъде брадва да отеква в гората и с викове да падат дървета, си спомнях как Шамшурин сечеше дърва за огъня; ако видех някъде ловци да се лутат, си спомням тайгата, ако гледах нощем небето на Север, виждах край полярната звезда кожени юрти на ловци и еленовъди и моя евенк как разпалва огъня си в небето и върти на него своята дива гъска, съчинявайки проста песен за птицата или за подскачащия наоколо му писец. Ако скитах из Рим, гонен от Аве Мария, се сещах за тордоха̀та и виждах как бог люлее краката си, седнал на „Свети Петър“, за да наблюдава по-добре как ще хвърлят християните на лъвовете. Веднъж с майка ми бяхме на село, в нашата изоставена къща, и тъкмо излизаме от къщата: бааам! — изгърмя някой, посипаха се сачми по покрива, някаква птица изпищя. Беше гръмнал един селянин. Що гърмиш? — пита го майка ми. Ами има, казва той, една кукумявка в къщата, нея гърмях. Ами ти не знаеш ли, че така човек можеш да убиеш. Но никой не живее в къщата, казва селянинът, видях кукумявката и гръмнах. Кукумявката е лошо животно, смърт е тя. Да не биеш друг път кукумявката, тя ми пази къщата, каза мама на селянина. Тогава пък аз седнах на двора да разкажа на тоя селянин как в тайгата са гръмнали срещу Семьон, как целите му гърди били набити и как той една по една извадил сачмите. Селянинът отиде, донесе шише ракия и ме попита какво е станало по-нататък. По-нататък го заведох още на север, в самата тундра, и му разказах какви са ловците. Дойдоха още селяни и едно подир друго май че с тях пропътувах отново Сибир. Затуй, каза майка ми, водена от някаква своя логика, не е хубаво да се стреля кукумявката!… Мисля си, че ако един ден отида в моята запустяла къща и седна да пиша в нея, сигурно ще стана прочут като Алфонс Доде. Но това няма да го бъде, защото запустялото никога не ме е привличало, и затуй сигурно никога не ще стана прочут.

Ако човек се уедини някъде, може нещо да почопли, да посъчини и дори да остави белег от работата си. Аз дълго се лутах из „Неосветените дворове“, както селянинът се лута из двора си, и от време на време лъсках една конска подкова. Тая подкова синът ми донесе от планината, тя стои върху масата ми да носи щастие. Беше съвсем ръждясала, паднала много отдавна от някое конско копито. Работата ми напредваше постепенно, заедно с нея и ръждата от подковата се изчисти, металът почна тук-там да проблясва и като я гледах, по едно време дори си мислех, че докато свърша Дворовете, подковата съвсем ще се изтърка. Тя обаче не мръдна повече, напротив, почна да посивява, тук и там се пръкна ръжда и тя загуби металния си блясък заедно с последните страници на книгата. Тогава си казах: Не се спирай, човеко, да съчиняваш правдоподобности в своето уединение, защото подковата ръждавее; подковата може да бляска единствено върху копитата на коня! Ослушай се и виж дали навън пред вратата ти конят не бие земята с копито!…

Ослушвам се и чувам стотици копита навън, чувам подвиквания на познати гласове — викат ме! Отварям вратата, замръзналият войник на Петър I ми козирува. Излизам навън, пред къщата се е струпала конница. Това са все моите сибирски приятели, всеки от тях е яхнал по един полудив кон — те са дошли да ме вземат със себе си. Сибирската гнус се надига от тъмнината, но много късно, защото ние вече препускаме през розите на моя булевард и цвят и земя засипват тополовите дървета; и в тоя цвят и земя подковата ми отново започва да бляска.