Йордан Радичков
Неосветените дворове (28)

4

Виждам казачки, които белосват къщите; пред очите ми се редят казашки станици, на коневръзите пред столове и кантори стоят замислени коне и чакат своите ездачи или отгърмяващи копита пресичат пътя ни и сред праха се мяркат развети казашки фусти; виждам алтайки, пръснати из картофени ниви или кукурузища, и стара алтайка как дими с лула насреща ни и с оглозгания чибук ни сочи някакъв път; стада комбайни се лутат сред прахоляка из степта, годината е сушава, житото, високо една педя, пръснато на кьосави кичури, стои намъшено върху спечената земя; виждам купчини брези, весели бенки сред равнината. Високо горе блуждаят изсъхнали облаци и тук и там се виждат разхвърляни парчетии и дрипави останки от някогашната дъждовна дреха на небето. Степта е жадна за вода. Вместо плодове земята ражда гримаси. Реката ревниво пази водите си и бърза да стигне в препълнения океан. Понякога ми се струва, че степта гази вода до колене, но остава дваж по-жадна — големите реки не са милостиви към нея. При Барнаул гледахме от един висок бряг как Об подкопава земята и огромни грамади се сгромолясват в дълбоката му вода, а горе цялата растителност е изсъхнала като подпалка, при по-силно слънце би пламнала. Добитъкът изминава дълги разстояния, за да утоли жаждата си и да изплакне във водата своята прашна муцуна… Това са Алтайските степи.

Пътя ни препречват стада добитък от Монголия. Плющят камшиците на алтайците, рогати овце се блъскат една друга, дребни кози изтичват напред и пак се забиват в някоя сянка, хвърлена примамливо на пътя от брезите. Побитите крака вървят неохотно по пътя, стада и хора идват пешком чак от пасбищата на Монголия. Лицата са потънали в прах, сякаш са покрити с неподвижни маски — само очите се въртят живо; овцете изглеждат пепеляви в своята вълна, навели ниско глави, като че вглъбени в нещо свое, съвсем овче, и дори не потрепват пред гърмящите камшици. Прашно и сухо е. Казват ни, че въздухът навсякъде е изсушен, тук научаваме, че в Килиманджаро на три хиляди метра височина е избухнал страшен пожар и че скалите там били накалени до бяло. Светът изведнъж може да пламне, достатъчна е само една клечка кибрит: тъй ни се струва около обяд. Мисля си и не мога сам да си повярвам, че моите хора в тундрата през това време метат навалелия сняг в тордоха̀та, че еленови копита разравят снега, че в диамантените области се изливат по петнадесет тона вода върху тон диамантена руда… Няма я тук тая вода, няма го тук тоя сняг да охлади въздуха, няма го океана, за да диша насреща ни, нито Байкал ни удря в очите, нито небето има някакъв цвят. Небето над степта прилича на сънен човек, безкрайно уморен, който върви механично към своето легло и заспива, преди да е докоснал възглавницата.

Само брезите треперят весело в Алтайските степи.

Стой! Стой!

Някакво стадо препречва пътя ни. То е и на пътя, и вляво, и вдясно, пръснато из ливадите, и върви нито охотно, нито лениво към големите кланици на Бийск. Това са тибетски якове. Опашка на кон, копито на коза, вълна на овца, глава на крава, глас на свиня. Тибетският як върви потънал до пояс във вълна, бие се с предни и задни, крака, боде и хапе и вълците, щом го зърнат, избикалят издалече, за да не се срещат с него по пътя си. Яковете също идват от Монголия. Пастирите така описаха техните качества, че излизаше, че един як може всичко да върши, само дето не умее да стреля с пистолет. Ние стояхме на почтително разстояние от тях, а и те стояха на почтително разстояние от нас и ни се обаждаха със свински гласове. Яковете не се спират и пастирите вече цяла седмица вървят с конете си подир тях, едва се държат върху седлата. Те бяха двама мъже и една жена, от умора очите им бяха станали червени, устата изпръхнали, мъжките лица бяха брадясали. Единият от тях казваше, че никога вече не ще се качи на коня си, за да отиде в Монголия и да подкара оттам стада. Никога, никога, казва му жената. Откакто се помним, все караме добитък, и той винаги казва никога. Не мога да понасям вече тоя добитък и седлото вече не мога да понасям, изкривиха ми се краката, някой ден ще падна от седлото. Другият мъж казва: Работата е там, че конят може да падне, като се преумори, ама ние няма да паднем от седлото.

Това са Алтайските степи.

Яковете отминават по своя път, ние отминаваме по нашия път към казашките станици, при казаците, при брадатите староверци, при пчеларите, при потомствените войници. От Белокуриха ще хвърлим едно око на тоя пояс от станици. Някога Русия преселила войнишки села в Алтайските степи, за да бъдат нейна отбрана срещу Китай. Отечествената война прехвърля тия войници на запад, те минават през Русия, Украйна, Румъния, България, Полша, Чехословакия, Германия, Австрия. В станиците остават само старците, децата и жените. Жените остаряват, къщите остаряват, селищата също застаряват. Тук и там остават студени огнища, комините повече не димят. В Белокуриха жените събират през войната конски копита из степта и от тия копита варят супа. Гладът изсмуква постепенно соковете на казашките къщи, докато казаците войници се бият на Запад. По-късно тия казаци остават в окупационните войски, за да се върнат едва преди няколко години. Казаците остарели, казачките остарели, в станиците няма нито едно дете.

Странни са били тия селища, където не се чува детски плач, където няма бебешки люлки и здрави и силни женски тела са увяхвали, без да могат да дадат живот и сила на друг живот. Войниците се върнали и подир година из къщите се разнесъл детски плач… Това са Алтайските степи!

Двадесет години тук не е имало деца. Сега в казашките селища няма младеж; има деца и стари хора. Тук и там може да се срещне някой младеж, но то е рядкост, ако срещнете младеж, мома няма да има в селището. Седим пред кантората, пушим махорка с казаците, някои от тях държат в скутите си деца — толкова много години в тия скути е лежала само винтовката. Гневна казачка се втурва при нас, протестира срещу някаква несправедливост. Децата мигат в скутите на бащите и гледат казачката, която се кара на бащите.

Тая жена, вдовица, има син тракторист. Като нямало моми тука, той ходил в съседна станица при една мома, няма да седи сам в пустата Белокуриха. Само че тоя млад казак ходил при момата си с трактора. Миналата седмица той гостувал на момата, пийнал малко повече и на връщане с трактора едва не загинал в някаква урва. Тракторът паднал в пропастта, но момчето скочило и се спасило. Управата на совхоза наказала казака, като го глобила с всичките изкарани през годината рубли, с всичкото изкарано от него жито и картофи. Казачката се караше на мъжете и търсеше подкрепа у тях. Моят син, казва тя, ломи желязо, трактор е разбил, заради желязото ли няма да му дадат жито? Че какво ще ядем ние! Желязо, не желязо, казват мъжете, това е трактор, машина е. Защо трябва да се напива и да ломи машината? Ами вие не пиете ли? — пита жената. Пием, не отричат мъжете, но не ломим трактори. Какво искаш ти?… Жената ги гледа, гледа, кани се да си тръгне, но се спира. Едни ломят трактори, казва тя, други ломят хора. Тия, дето ломят хора, нищо не им правите. Кога са пияни, ломят, кога са трезви, два пъти повече ломят. Ако вие можете да ми помогнете, всичко ще ви разкажа — тя се обръща към Геня. Иди си в къщи, подканя я един мъж. Ти си иди в къщи, глупако, жена ти е там, чака те. Аз какво ще правя в къщи, никой не ме чака в къщи. Иди си в къщи! — намесват се и останалите. Тия хора са дошли да видят казашките станици, няма теб да гледат сега! Благодарим за това, че са дошли да видят дураци. Ето ги дураците, седят и пушат махорка. Те такива не могат да се намерят другаде из Русия. Казаци!… Правят деца и вадят картофи. Аз моята работа няма да я оставя! Пак ли конски копита да ям за туй, че е поломено някакво си желязо!

Тя изгледа гневно казаците и тръгна по улицата, като разправяше пътьом как им взели житото заради някакъв си трактор, паднал в пропастта. Беше мургава и суха жена, походката и размахът на ръцете й бяха мъжки. Като няма моми тука, с бабичките ли да ходи? — питаше тя пътьом съседките си.

В Белокуриха само мъжете познават вкуса на барута, но цялата станица още се препъва в дълбоките ями от войната и скоро няма да запълни ямите, оставени от нея. Главна тема тук е старото преселение, още от царско време, и войната. Мъжете мъчително се обръщат към земята, ръцете постепенно отвикват от винтовката и върху дланите се появяват нови мазоли. Мъжете разказват колко стара и рухнала им се сторила Белокуриха след демобилизацията, в началото на войната били оставили пъргаво дете в степта, а преди няколко години срещнали в степта старец. Как сега да изгладят бръчките му и да премахнат умората от неговите очи!

Те отнесоха децата си, лозунгите, окачени върху кантората, останаха да висят самотно и безсмислено, нямаше кой вече да ги чете и да размишлява над техните призиви.

Един староверец ни поведе към къщата си, близко до клокочеща вода. Вглеждах се по пътя през оградите, спирах се да видя как се подкърпват дворовете, тук и там виждах забити нови колове, още бели, турени, за да подпрат тарабите. Мислех си, че почти от нищо трябва да се започне, демобилизираните войници се връщат в един променен свят, те тепърва трябва да свикват с него и ако могат, да го изменят отчасти. Помня, че в Москва една нощ взех такси на Садово-Каретная, шофьорът току-що се бе върнал от Берлин, втори ден вече работеше в Москва. Тоя човек не познаваше града, не познаваше улиците, но аз отказах да питаме минувачите къде е хотелът и много дълго се лутахме и много дълго обикаляхме, докато се прибера, но и много бъбрахме с тоя войник. Москва го объркваше, но не го плашеше. Шофьор на такси, естествено, трябва да познава града като дланта си. Тоя шофьор не познаваше града, той знаеше само войнишкия живот в Берлин, познаваше Берлин като дланта си. Та като гледах казаците на Белокуриха, и те донякъде ми напомняха лутаниците на московския шофьор. Станицата не ги плашеше, но тя тъй много беше объркана, оставена в ръцете на жените и старците, че трудно ще се оправят и ще се вържат отново нейните нишки; пък и да се завържат тия скъсани нишки, по тях ще останат възлите.

Някои къщи са престанали да очакват своите стопани. Почти край всяка печка стои и един спомен и хората, насядали край трапезата, винаги ще говорят за някого, дето не ще се върне. Староверецът ни показва потока зад къщата си: Тука те се къпеха лете — ни казва той за двамата си синове. Всъщност трима били неговите синове, и тримата на фронта. Той бута вратницата и вика: Тате! Тате! — вратата се отвори и там се показа много стар брадат казак, едва вървеше, та се придържаше с две ръце по перилата на стълбата. Беше неговият баща, стогодишен човек. Стогодишният старец се хвърли да ни прегръща и с Геня го хванахме под мишниците, за да изкачи отново стълбите. Внуците отидоха, бъбреше старецът, трима бяха, двама ги няма, няма ги вече.

Трима млади казаци от тая къща заминали на фронта. Бащата и дядото останали да въртят стопанството и да гледат пчелина. Те имали петдесет кошера. Веднъж дошла комисия в станицата, събирала помощи за фронта. Кой може, записва рубла, кой може, дава добиче, дошла комисията и при старците да дадат и те каквото имат. Ще помислим, казали старците, и ще дадем… Те помислили, отишли на пчелина, извадили меда от всичките петдесет кошера, бащата запрегнал каруцата и тръгнал с меда по пустата степ към Барнаул, за да не се скъсва нишката между станицата и фронта. В Барнаул казакът научил, че двама от синовете са загинали. Комитетът не иска да вземе меда му, комитетът може да вземе само рубли. Тогава старецът тръгнал по пазара да продава степния мед, за няколко дни продал всичко и отнесъл рублите. (В същия тоя Барнаул, дето се правеха тогава танковете.) Всеки сезон той изминавал пустата степ с меда на своите петдесет кошера и третият син останал жив и се върнал жив в Белокуриха. Край него сега всички се притискат, както немощната ограда се притиска до своята подпора. Много са раните на казака, но и голям е казакът, та трудно ще го покриете целия с рани!

Старият все пак малко съжалява, че сега не могат да се видят истински казаци и истински казачки. Къщата им се пълни постепенно с народ, някои от гостите се качват върху печката, старият сочи всички наред, но никой, казва той, не прилича на старите. Той припомня голямото преселение към китайската граница. Тогава жените били силни като мъже, мъжете били силни… няма с какво да ги оприличиш, един човек може да се напъне и да вдигне цялата къща, да пренесе кон през реката, да изтегли цяла каруца. Старите били едновременно и силни, и кротки. Шест месеца може мъжът да преседи на печката и да размишлява над своите и над божите работи. То и сега шест месеца казакът се изтяга на печката и търкаля всякаква мисъл в главата си, а през другите шест месеца работата му е малко през пръсти; уморен е вече казакът, повече край казачката се върти, сладко ще донесе от избата, мед ще донесе от избата.

Казаците ни насипаха паници с мед, смесен заедно с пчелните пити, медът на същите ония кошери, останали от войната. Пчелите пак ще съберат мед, нашите казаци не се върнаха. Пчелите пак ще съберат мед и коне ще се развъдят повече, и човек, като се обърне, навсякъде ще вижда коне да цвилят из равнината, но старите казаци вече ги няма и казачеството започва да посивява. Питаме стария защо е започнало да посивява казачеството. Ами че по много причини, казва казакът. Когато женихме един от синовете — първият ми син беше, — старата ме вика сутринта да погледна в двора. Снахата простира пране и между прането окачила и женски гащи. Старата отиде и хвърли женските гащи в снега. Казачеството почна да посивява и омекнаха и казачките, откакто почнаха да ходят с гащи през зимата. Нашите жени едно време не познаваха женската глезотия и вървяха срещу всякакви виелици: виелицата ще се пречупи, казачката няма да се пречупи!

В Белокуриха ние нощувахме; и вечерта, и на другата сутрин казаците разговаряха много за царевицата. То беше времето на нейно величество царевицата и нейно величество с екатеринински набези кръстосваше безкрайната руска земя и хората се огъваха под нейния натиск, дори и казаците, тия потомствени войнишки души, отстъпваха, тя ги превземаше, задушаваха се в нея; тя прегази станиците и продължи през степта, учудените алтайци също тъй поотстъпиха и тръгнаха към Монголия, за да почнат да карат оттам стада с добитък за кланиците си. Нейно величество царевицата стана нещо като олхонски дух, дето се появява внезапно на най-невероятни места, вестниците бяха пълни с портрета й, на една изложба в Москва гледах как умни глави на художници, учили в академии, я зографисваха заедно със значителни лица и значителните лица приветствуваха блестящия й набег. Гледах как хората се стъписват или измъчват над тая култура, по-жилава от немеца и по-нападателна, тя се вкопчва в земята на селянина, не отстъпва ни крачка назад.

Туй си бъбрем с казаците, те мислят, клатят глави и на края ни казват: тъй е и в нашите станици.

През черни пътища се промъкваме между царевици, после между оголени стърнища, Белокуриха остава зад нас, наполовина белосана от казачките, наполовина почернена от времето. След туй нагазваме в други области и макар че сме на триста километра от границата, от една чайна в Черга̀ излязоха дружинници, провериха ни документите, после ни поканиха на своята маса и аз им казах тогава, че тяхната гранична зона е горе-долу колкото България, а те ме попитаха: че как управлявате толкова голяма държава! Намеси се Геня: тяхната държава е колкото Москва — както се управлява Москва, тъй и те управляват държавата си. Тогава, значи, са събрани на едно място — казаха алтайците и ни пуснаха от чайната. Само един от тях дойде да ни придружи и да ни покаже най-прекия път, преди да сме почнали да се катерим по Алтайските планини. Помислих в началото, че той идва с нас заради някакъв контрол, макар че това през цялото пътешествие никъде не се случи. Човекът ни показа пътя и един автовлак, който идваше от Монголия, го взе, за да го върне обратно в Черга̀.

Навлизахме в Алтайските планини. Степта се изтегли назад, друг въздух ни лъхна, земята се повдигна нагоре, разпръсната бреза започна да се събира на големи тълпи, сред тия тълпи се замяркаха иглолистни гори. Пътят ни изведе на големия приток на Об, реката Катун. На брега на реката спряхме, за да обядваме и да измием от себе си прахоляците, насъбрани из степта. Геня и шофьорът се измиха набързо и почнаха да се плискат един друг с вода, а аз се залових да изкъпя своя кучешки талисман. Мислех си — ще минем още веднъж през степта и нейната гледка, и нейните жители по-плътно ще се врежат в съзнанието ми. Минах, разбира се, но степта си бе все същата, човек е невъзможно да я събере в шепата си и да я разгледа отблизо и да почувствува как тя цялата живее и диша. За да може човек да опознае степта, би трябвало да я види във всичките й сезони… Аз я видях в една сушава и бедна година, сгърчена под безстрастното слънце. Тя беше боледувала през цялото лято като човек, страдащ от треска, и алтайци я бяха обикаляли и бяха хвърлили два пъти повече труд, за да може цялата растителност, посята в недрата й, да се изправи на крака. Когато цялата растителност е на крака, то и степта е на крака. Сега степта стоеше на колене. На колене под сухия небосвод, като че просеше милост от него.

Небето не бе милостиво тая година. Няма милост! Катун не е милостив към камъка, но и камъкът не е милостив към Катун. Виж как вода и скала се бият в Алтайските планини!… От кедъра, надвиснал над нас, се отрони един прилеп и пльосна до моя мокър кучешки талисман.